Мейв Харън
Телевизионна афера (2)

2

Али с изумление погледна будилника. Джейни и Джес трябваше да са в училище след не повече от час, а днес бе ред на Мат да ги закара. Скочи от леглото и се запрепъва в непрогледния мрак. Съвсем наскоро бяха променили интериора на спалнята и дизайнерът на вътрешното обзавеждане беше поставил толкова плътни пердета, през които не успяваше да се промуши и лъч, че те непрекъснато се успиваха. На всичкото отгоре Мат се оплакваше от изобилието на лъскави китки по драпериите и твърдеше, че се чувства така, сякаш спи сред цветен прашец.

Почука на вратата на Джейни, отбелязвайки с раздразнение, че джинсите й за стотен път се сушаха на перилата.

— Джейни! — извика тя към спящата фигура, която така и не се бе показала изпод одеялото. — Осем часът е. И колко пъти съм ти казвала да не оставяш джинсите си да съхнат по перилата?

Изпод завивките се измъкна сънена глава, искрящо сини очи се отвориха широко под кестенявата грива, такова точно подобие на Мат, че Али още се стряскаше понякога.

— И къде се предполага, че трябва да ги суша — попита Джейни, докато смъкваше тениската си „Спрете да унищожавате джунглата“, — когато оня сутеньор, декораторът, покри радиаторите със скари?

— Защо не пробваш в сушилнята на пералнята? — предложи Али, убедена, че в родителската й логика със сигурност има някакъв провал.

— Майко — подхвана Джейни бавно и търпеливо, сякаш общуваше с румънски турист, — няма човек, който да не знае, че не можеш да сложиш дънки в сушилника. Ще се свият.

Неравностойният дебат със седемнадесетгодишно момиче, особено когато е твое собствено, костваше много сили и Али се отказа.

Слънцето нахлуваше в просторната кухня — една от стаите, до които не се бе докопал дизайнерът. Всъщност една от възглавниците не се връзваше съвсем с пердетата. Али огледа с удоволствие приветливата поовехтяла мебелировка и реши да наложи вето на по-нататъшни цветни решения и бояджийски шедьоври. Стаята създаваше уют и бе като дом.

Преди да се нанесат тук, Феърлоунс, с викторианските си кулички, фронтони и множество стаи, навремето е бил клуб. От онези изискани частни клубове, където са се отбивали застаряващите аристократи на чашка или за игра на билярд, преструвайки се, че извеждат пекинезите си на разходка. Когато дойдоха тук, Мат настоя да запазят билярдната маса в залата и често някой палав старец с панамена шапка и щека под мишница нахлуваше и си поръчваше джин с тоник.

Али включи чайника и извика отново на Мат и момичетата. Извади купичките и подреди масата. Отвори машината за миене на съдове и откри, че е претъпкана с мръсни чинии. Никой не си бе направил труда да я пусне предната вечер. Типично.

Усети как раздразнението й се надига и пусна Радио Четири, за да получи доза успокоение. Вместо това оглушителен рок прониза тъпанчетата й и я накара да разплиска част от кафето си върху нощницата.

Пое дълбоко дъх. Семеен живот.

— Здрасти, мамо! — Али рязко се обърна и съзря по-малката си дъщеря, Джес, напълно облечена и готова да й се усмихва иззад икономическите страници на „Дейли Мейл“. — Не знаех, че си почитател на хевиметъла.

Джес бе изцяло отдадена на финансовите страници. Едва навършила девет години, откри, че със създаването на всеки нов детски влог върви подарък. За една година си откри девет влога и придоби безплатно кутия за моливи със Снупи^[1], две глинени прасенца-касички, фланелка с надпис: „Спестовник“ и доживотен абонамент за „Джуниър Компютър Уърлд“.

Ако й се случеше да остане без дребни, Али знаеше към кого да се обърне, а Мат от време на време заплашваше, че ще уволни счетоводителя си и ще назначи Джес на негово място.

— Искаш ли препечена филийка? — попита Али, поглеждайки часовника.

— Няма ли кроасани?

— Не, няма! — отвърна Али твърдо. Как, за Бога, бяха успели да отгледат дете, което да очаква кроасани в делничен ден? Майката на Мат би се ужасила. Семейство Бойд се гордееше с работническия си произход. — Те са само за угощения.

— Жалко — каза Мат, появил се като по чудо напълно облечен. — И аз не бих имал нищо против да схрускам един.

Али потупа лекото удебеление на кръста му.

— За теб определено не. Камерата добавя десет фунта, не забравяй.

— Благодаря ти, скъпа — той я сграбчи изотзад и дланите му потънаха в нощницата й, отправяйки се недвусмислено към мекото коремче. — Добре че ти не си телевизионна звезда в такъв случай.

Тя отстрани ръцете му със смях.

— Защо вие двамата не можете да се държите като големи хора? — запита Джес, без да вдига очи от анализа на „Миниуоч“ за най-добрите капиталовложения за годината.

— Точно така — додаде Джейни, която тъкмо влизаше. Макар и на седемнадесет, тя изглеждаше като двадесет и пет годишна, въпреки че бе с училищната си униформа. Джейни имаше невероятен усет за ненатрапчивите промени — подгъвът, скъсен с не повече от инч, ръкавите, навити до лакътя, яката вдигната — всичко накуп правеше от невзрачната униформа на „Хил Хол“ тоалет, достоен за моден подиум. Ако Мат бе прав в твърдението си, че униформата има за цел да пази морала им, то при Джейни тя явно се бе провалила.

Усетът на Джейни към шика очевидно не бе наследен от нея, каза си Али, поглеждайки оплесканата с кафе нощница.

Тя се усмихна, като се сети, че още на три години Джейни вече бе показала, че има свой стил. След като бе оставена сама пред телевизора да гледа „Синият Питър“, който показваше как се правят шапки от хартия, Джейни бе избрала по-лесния начин и бе отрязала ъглите на най-хубавата им сатенена възглавничка. И когато Али бе побесняла от яд, Джейни студено бе обяснила, че нейните шапки изглеждали далеч по-добре от тези по телевизията.

— Хайде, бъди добро дете и си изяж закуската — Мат подкачи Джес и измъкна „Дейли Мейл“ от ръцете й. Преди да успее да протестира, той вече бе отгърнал на страницата за телевизионна критика. С раздразнение съзря огромна снимка на Дани Уайлд, водещия на интервютата за Биг Сити ТВ, който му се усмихваше ведро. За „Шоуто на Мат Бойд“ имаше само три реда.

Мат затвори вестника. Би било идиотско да се тревожи. Пресата си падаше по новите лица. Дани Уайлд не бе сериозен съперник. Само младоците и снобите се прехласваха по него. Зрителите на Мат бяха пет пъти повече.

Привършила със закуската и с готова чанта за училище до себе си, Джес хвана дистанционното и включи телевизора. Мат вдигна очи и видя лицето на премиера да изпълва екрана. Джес с отвращение смени каналите и се появи Дани Уайлд, който рекламираше шоуто си за тази вечер.

— Я, страхотно! Ще участва Кинг Рап — Джес започна да се кълчи на неистовия ритъм, докато Мат се опитваше да се докопа до дистанционното. За да го дразни, Джес го държеше извън досега му. — Татко — попита тя с невинно гласче, — защо в твоето шоу няма интересни хора като Кинг Рап?

Мат застина за момент в търсене на подходящ отговор. Накрая се наведе напред и сграбчи дистанционното, след което с удоволствие запрати Дани Уайлд обратно в ефира. В мига, в който го направи, проумя, че и понятие си няма кой е Кинг Рап.

— Хайде, вие всички, движение! — Али се поколеба за момент дали да попита Мат кога ще се прибере. Обичаше да приготвя нещо, така че да седнат заедно на масата и да обсъдят изминалия ден. И все пак при всяко запитване се чувстваше като досадна съпруга. Въпреки това го каза: — Кога ще се прибереш, любими?

Мат се замисли за миг.

— Ще се събираме на чашка след шоуто и може би ще се наложи да обсъдя с Бърни това-онова за следващата седмица, така че не знам.

Той долови уклончивия тон в гласа си и усети пристъп на вина. „Кога ще се прибереш?“ бе един от вечните неразрешими въпроси между мъжете и жените, които показваха силата на запитания и слабостта на питащия. Може би затова понякога се чувстваше като шофьор, който паркира и учтиво го питат кога ще освободи мястото. Изпълни се с яд без особена причина.

— Виж какво — призна пред себе си, че няма намерение да освободи мястото за паркиране, — защо не дойдеш в приемната да обърнем по едно питие след шоуто?

Али бе обзета от паника при мисълта за остроумните блестящи младежи, които работеха в програмата на Мат. Бе посещавала тези събирания и накрая винаги се бе чувствала като нечия стара леля. Преди петнадесет години вероятно би била способна да отстоява своето, но от всичките тези родителски срещи и тревоги май беше пооглупяла. За какво, за Бога, би могла да говори с тях? Отговорът й дойде бързо.

— Не мога. Днес е денят за пиано на Джес.

— О, мамо! — Джес поклати отчаяно глава. — Не ставай глупава. Ще хвана автобуса. Ти иди и се забавлявай с великите типове от телевизията.

Али бе осенена от прозрение. В действителност Джес не желаеше да я забира след урока. Истината бе, че даже и Джес вече нямаше нужда от нея.

Раздвоена, Али помълча за момент. Не биваше да се ужасява толкова от срещите с хората от телевизията. После мисълта, че ще срещне Бърни Лонг, човека, който работеше с Мат още от времето в Мид Уест Телевижън, я накара да реши. Бърни Лонг бе тъпанар и се държеше покровителствено. Веднъж бе дочула прякора, който й бе лепнал — уютната предградийна госпожа Бойд.

— Може би следващата седмица — чу се да казва, като отбягваше погледа на Джес.

Когато се напъхаха в колата на Мат и започна да им маха за довиждане, Али осъзна, че навярно представлява самото олицетворение на отегченото съпружество: без грим и все още по чехли. Майка й винаги казваше, че е проява на лош вкус да си по нощница след осем и тридесет.

Али погледна часовника. Девет без петнадесет.

Мат свали стъклото на прозореца и й изпрати целувка.

— Ела. Ще ти хареса.

Тя проследи с поглед как колата се отдалечава надолу по алеята. Утрото бе прекрасно. Небето вече бе ярко, оптимистично синьо, с няколко пухкави облачета, фактът, че селцето Съри^[2] бе само на двадесет и пет мили от Лондон, а беше зелено и спокойно като глуха провинция, все още я изумяваше.

Но за разлика от истинската провинция, тук всичките им съседи бяха богати и невидими отвъд високите плетове. Не можеше просто така да надникнеш през оградата, за да поискаш да ти услужат със захар. Хората наоколо плащаха на домашните си прислужнички, за да са сигурни, че захарта няма да свърши неочаквано.

Али ненадейно се загърна по-плътно с халата си. Да вървят по дяволите снобите от телевизията и майка й! Обърна се и се запъти към къщата, усещайки как слънцето топли гърба й. И се реши. Мат й бе направил такъв жест, би било идиотско да откаже. Ще отиде до Сенчъри вечерта и ще го изненада.

 

 

— Тук е добре, тате! — Мат се усмихна накриво заради желанието на Джейни да я остави доста далеч от входа на училището. Джейни ненавиждаше хората да споменават кой е баща й. Когато го бяха помолили да връчи училищните награди, тя се бе престорила, че е пипнала грип.

Мат се извърна, за да я целуне, когато тя отваряше вратата, нетърпелива да се измъкне, преди някой да ги е видял. Поглеждайки източеното й женствено тяло, Мат се стресна. Тя вече не беше неговото малко момиченце. А му се струваше, че едва преди няколко дни бе пушил нервно пред родилното отделение, като се заричаше да зареже цигарите, ако всичко мине благополучно. Така и стана. Сякаш бе пред очите му мигът, в който акушерката постави в ръцете му миниатюрната топчица. Беше прекалено уплашен, да не би да изпусне крехкото телце, което бе така увито, че се виждаше само личицето му.

И щом поотрасна, Мат настойчиво се отнасяше към нея като към момче и приятел, споделяйки с Джейни страстта си към шаха и футбола — нещо, което предизвикваше усмивката на Али. В дома на семейство Бойд още разказваха през смях как десетгодишната Джейни можела да изброи имената на всички световни финалисти след 1951 година.

Истината бе, че Мат обожаваше жените. Смяташе ги за прекрасни и тайнствени същества. Още си спомняше как се бе промъквал да гледа песните и игрите на момичетата, докато момчетата се млатеха здраво.

И се бе постарал момичетата му по нищо да не отстъпват на момчетата. Мотото, с което ги беше отгледал, бе: „Няма нещо, което момичетата да не могат!“

Свали стъклото и се надвеси навън.

— Чао, красавице! — извика за огромен ужас на Джейни. — И помни. Няма нещо…

— Което момичетата да не могат! — промърмори Джейни отдалеч. Защо татко го повтаря непрекъснато? Разбира се, че нищо не може да им се опре. Кой ли някога изобщо се е съмнявал?

Мат се обърна към Джес, която седеше до него:

— А ти не слизаш ли тук?

Джес поклати глава. За разлика от Джейни, на нея й допадаше известността на баща й.

— Всичко е наред, татко. Мен можеш да ме оставиш точно пред портала.

Пред оградата на „Хил Хол Скул“ направо бъкаше от скъпи автомобили. Повечето от родителите, които придружаваха децата си, се движеха във висшите кръгове и не се зазяпваха. Но все пак няколко глави прикрито се обърнаха, за да видят как Мат Бойд отваря вратата на колата на по-малката си дъщеря. Между тях и една-две майки, които едва ли биха си признали, че завидяха на Джес за мечешката прегръдка, с която баща й показа дълбоката си привързаност към нея.

 

 

Джок Уилсън, човек от охраната, съзря колата на Мат, която приближаваше бариерата на подземния паркинг на Сенчъри Телевижън, и натисна бутона за вдигане. Махна с ръка, докато колата извиваше, за да заеме обичайното си място. За разлика от някои други звезди, които можеше да назове по име, Мат и зад камерата бе толкова приветлив, колкото на екрана. И Джок не спираше да се чуди на невероятната му способност да помни имена и да се интересува дали лумбагото на съпругата му е по-добре тази седмица. Някои казваха, че това била просто техника, разработена заради шоуто, но Джок предпочиташе да не им вярва.

— Добро утро, Джок. Чудесен ден се очертава.

— Божия благодат — човекът се усмихна щастлив, че може да види поне част от него от будката си. — Жалко, че цял ден ще бъдете затворен в студиото.

— Още не. Отначало имаме двучасово заседание на шестнадесетия етаж.

Мат му се усмихна и се запъти към асансьора, спирайки за момент, за да очарова Брайъни, или както бе известна — Цербера, всяващата ужас портиерка, която се мъдреше зад претрупано с телефони огромно сиво бюро и опазваше входа на Сенчъри Телевижън. Мат понякога се чудеше дали наистина Брайъни не бе наета, за да държи всички вън от сградата, вместо, което бе по-вероятно, да пуска някои от тях вътре. Поне бе демократка до мозъка на костите си. Когато бе пристигнал кралят на Норвегия след дълги и трудни преговори от страна на новинарския отдел, за да се яви във вечерния бюлетин, мълвата разказваше, че Брайъни се навела напред и извикала: „Хей, ти! На какво каза, че си крал?“

Мат пристигна в заседателната зала — високо над Милбанк^[3] няколко минути преди да започне седмичното обсъждане на идеите.

Наля си кафе и се загледа в слънчевите отблясъци по реката стотици стъпки по-долу. Сенчъри Телевижън имаше най-доброто разположение — на извивка на Темза, със зашеметяваща гледка към Ламбет Бридж и Парламента. Пет минути и си в „Тейт“. Мат се измъкваше понякога през обедната почивка и се потапяше сред картините на Търнър.

Ала днес дори не забеляза красотата, която се разгръщаше в краката му в ранната лятна горещина. Прекалено зает бе с въпроса какво, по дяволите, да направи. Това негово отегчение и раздразнителност приемаха опасни размери.

Нямаше нужда Бърни Лонг да му казва — въпреки че той би го направил с удоволствие, — че ако не внимава, може да съсипе собствената си кариера. Знаеше, че раздразнението му започва да личи пред камерата, а това бе непростимо.

— Здрасти, Мат, синко — Мат се извърна при звука на познатото провлачване от Ийст Енд. — Радвам се, че те хванах насаме.

— Няма нужда, Бърни, няма нужда да го казваш.

— Какво да казвам? — попита Бърни спокойно и съблече изтърканото си кожено яке. Отдолу носеше тениска и анцуг, което нямаше нищо общо с действителността, защото единственото физическо усилие, което Бърни полагаше, бе да вдигне чашката до устните си и да си врътне китката. А както и двамата знаеха, той го извършваше прекалено често.

— Че съм те разярил.

Ъгълчето на устните на Бърни трепна и мръдна на милиметър нагоре.

— Не и така разярен, както бях, когато интервюираше Том Джоунс за Мид Уест и през цялото време го наричаше Енгелберт Хъмпърдинк.

— Това беше преди петнадесет години — протестира Мат. — Пък и беше на първи април — ухили се при спомена. За малко да го уволнят. Но Бърни успя да убеди шефовете, че е било шега.

— Дълъг път извървяхме оттогава — Бърни положи ръка на рамото на Мат. Да, наистина. По-дълъг, отколкото си бяха представяли. Година по-късно съставиха програма за разговори, като Мат бе централната фигура, а Бърни — режисьор. Жадната за нещо ново Сенчъри Телевижън ги бе откупила. И за всеобща изненада това шоу се бе качило на върха в класациите на рейтинга и бе направило Мат Бойд един от най-известните мъже в телевизията. Четиринадесет години по-късно той още беше на върха.

Мат погледна Бърни право в очите.

— И сега си мислиш, че се изхрачвам върху всичко това?

Бърни погледна надолу към реката.

— Не уважаваш публиката, Мат. Не си мисли, че няма да забележат — погледна обратно към Мат. Заради набразденото си сипаничаво лице приличаше на носорог-ветеран. Мат не го беше виждал толкова сериозен. — Нарушаваш правилата, приятелю. Това е сделка. Те му се наслаждават, защото ти му се наслаждаваш. Ти ги мамиш.

Зад гърба им вратата се отвори и влезе Мари, секретарката на Бърни, с бележник в ръка, готова да стенографира заседанието. След нея заприижда и другата част от екипа. Запалените, обикновено новаци, жадни да се докажат, влязоха първи, стиснали толкова изрезки от вестници, че биха зарадвали някой пункт за вторични суровини. Последна, със слънчеви очила на носа, сякаш бе прекарала тежка нощ, и с чаша минерална вода в ръка, влезе Белинда.

Въпреки топлото време тя беше облечена с нещо, което можеше да мине за мъжки костюм, но под него имаше бяла копринена камизолка, една от тънките презрамки се виждаше ясно — дреха, която бе по-подходяща за спалня, отколкото за заседателна зала. Мат реши, че смесването на сигнали и символи й доставя удоволствие.

Бърни призова към тишина. За Бога, надяваше се, че Мат няма да създава трудности. Знаеше, че той бе единственият водещ, който изобщо си прави труда да присъства на срещите за обмяна на идеи. Повечето от звездите настояваха да им се даде по-голяма власт при избора на материал, но не бяха подготвени да напуснат смешните си имения в стил „Тюдор“ и да размърдат задниците си. Бързо научаваха, че е далеч по-лесно да обират лаврите и да оставят другите да вършат истинската работа вместо тях. Но Мат винаги правеше изключение.

Бърни тресна чашката за кафе върху чинийката, за да въдвори ред.

— Добре, хайде да пристъпим към същността. Кой е получил блестящи просветления за следващите няколко издания на шоуто?

Мат изчакваше, убеден, че би могъл със стопроцентова сигурност да познае чии тъпи и предсказуеми имена ще бъдат изброени, всяко едно готово да се появи само защото току-що е издало книга или филм, или шоу, които трябва да се пласират, така или иначе напълно безинтересни.

Загледа се през прозореца, като се опитваше да събере сили. Двамата с Бърни бяха заедно от толкова дълго време, че не му се искаше да го измества. Тогава, без да поглежда към нея, почувства, че Белинда е впила поглед в него и че си спомня разговора им от предишната вечер. Обърна се. Устните й се разтегнаха в бавна усмивка, сякаш бе прочела мислите му.

Мат реши, че е крайно време да действа.

— Бърни, преди да се устремим към подробностите — той се опита да говори незаинтересовано; не искаше да уплаши Бърни още на този етап, — не може ли да поговорим за шоуто изобщо?

Бърни вдигна очи от бележника, който използваше винаги по заседания, и остави любимия си молив. Беше очаквал нещо от сорта.

— Разбира се, Мат. Заповядай…

— Проблемът с шоуто е — продължи Мат, — че скучното приятелче посреща върволица скучни тъпанари. Появата на пияния Лийтън снощи бе най-вълнуващото нещо, което се е случвало от месеци насам — Мат срещна очите на стария си приятел. — Нуждаем се от повече рискове, повече парливи интервюта, повече крайности. Ако не го направим, публиката ще заспи — на лицето му се появи прословутата провокираща усмивка. — Както и самият аз.

— И така, кой е на същото мнение като Мат? — попита Бърни.

Членовете на екипа размениха нервни погледи, усетили колко опасно би било, ако се присъединят към някого, без да обмислят последствията.

Белинда се поколеба за момент. Съзнаваше, че Бърни никога не би й простил, ако изрази мнението си. Бърни демократично допускаше обсъждания само що се отнася до преимуществата и недостатъците на еспресото пред нес кафето. Дори и тогава в крайна сметка ставаше неговото.

Но преди да проговори, някой я изпревари.

— Аз съм с Мат! — беше Хелън, асистентката.

Мат се усмихна, защото знаеше какво й коства да изрази мнението си на глас. Тя бе плаха и не бе незаменима. Тук се искаше кураж.

Белинда изчака, ядосана, че са я изпреварили. Най-накрая проговори:

— Аз също. Време е да поразтресем обстановката.

Мат съвсем незабележимо й намигна. За свое изумление Белинда откри, че одобрението му й доставя удоволствие. Мат се обърна към стария си приятел:

— Хайде, Бърни, кажи ти какво мислиш?

— Мисля — малките очички на Бърни опасно се присвиха, — че имаме едно дяволски успешно шоу и трябва да се придържаме към него. А сега нека се върнем към задачата за деня — обсъждането на предложенията.

Мат стана. За момент Бърни си помисли, че ще напусне заседанието. Вместо това той отиде до страничната масичка и си наля кафе. Взе чинийка с бисквити и се обърна към всички:

— Някой да иска с лешников крем?

От другия край на масата се чу сподавен кикот. Всички се усмихнаха с облекчение, напрежението се разсея. Но Бърни познаваше Мат достатъчно добре, за да е наясно, че това не е краят, а началото. И като видя как Мат улавя погледа на Белинда, се запита дали не са го планирали заедно.

 

 

Али застана под силната струя ледена вода и отметна назад глава. Водата бе толкова студена, че отначало направо спря дъха й, но по-късно се остави на мазохистичното й въздействие. Това бе първата им къща, в която имаше достатъчно налягане в тръбите. Мат, който винаги е бил любител на ваните, за нула време се пристрасти към душа. Сега си взимаше душ два пъти дневно и понякога замъкваше със себе си и Али, когато не бе обхваната от домакинска треска.

Али излезе изпод струята и с наслада се уви в огромната пухкава хавлия. Понякога си мислеше, че ако изведнъж загубят всичко, хавлиените кърпи ще ги напуснат последни. Майка й — от пуританска практичност, а не от липса на средства — смяташе, че една хавлия стига за цял живот. Переше ги, докато изтънееха и се вкоравяха, и поръбваше разнищените краища с панделка. В онези дни огромните хавлии бяха чуждоземно разточителство. Британските кърпи вървяха в два размера — миниатюрен и още по-миниатюрен.

Али се уви с топлата мъхеста материя два на два и влезе в спалнята. Стаята бе осеяна с дрехи. Щом се налагаше да отстоява себе си сред ужасните модерни младоци от шоуто на Мат, поне да има самочувствие. А независимо дали й харесваше или не, самочувствието бе производна, поне отчасти, на добрия външен вид.

Проблемът, след като бе пробвала всичко в гардероба си, бе в това, че сред купищата луксозни и домашни дрехи за съжаление не откри онзи фрапантен и изискан тоалет, който би смаял колегите на Мат е изтънчеността и елегантния си шик.

Като се разрови в шкафа, измъкна една туника в крещящи цветове, която, по думите на продавачката, била абсолютно копие на Версаче, но четири пъти по-евтина. Облече я заедно с подходящия за нея клин и се погледна в огледалото. Със сигурност щяха да я забележат.

Чу хлопването на вратата долу. Навярно Джес бе дошла да вземе нотите. Джейни бе предпочела да учи за последните изпити в училище и не се прибираше преди шест. Добре. Джес можеше да й даде съвет.

Няколко минути по-късно вратата на спалнята се отвори и Джес влезе със сандвич с фъстъчено масло и мармалад в ръка.

— Привет! — тя огледа за миг облеклото на майка си. — На бал с маски ли отиваш?

Али устоя на желанието да извие врата на Джес и я побутна към гардероба. Дъщеря й бе абсолютно небрежна в облеклото си, но имаше нюх за дрехите на другите.

— Добре, госпожице Моден съветник, изберете вие.

Джес остави филията и заразглежда закачалките, накрая измъкна два тоалета.

— Какъв имидж иска да създаде мадам тази вечер? — поинтересува се тя. — По-скоро Мадона или повече Симона Синьоре?

— Може би нещо по средата? — запита Али с надежда.

Джес й подаде тъмнозеления костюм, който бе купила за сватбата на своя братовчедка. Али го облече.

— Парцал — провъзгласи Джес, смръщвайки вежди, и посегна към втория си избор: черна крепдешинена вталена рокля.

Али я погледна с изненада, после се сети, че никога не я бе обличала, понеже дължината й бе три инча над коляното.

— Давай. Нека поне видим как изглеждаш с нея.

Али се измъкна от тъмнозеленото и нахлузи черното. Когато Джес застана зад гърба й, за да закопчее ципа, Али ненадейно откри, че дъщеря й пак е пораснала. Вече бе с два сантиметра по-висока от самата нея.

Като се погледна в огледалото, Али бе изумена от това колко млада и елегантна изглежда.

— Добре — усмихна се на Джес, — ще облека нея.

— Страхотен избор — Джес я прегърна и роклята се вдигна с още два инча. Али започна да се колебае. Роклята би стояла разкошно на Джес или Джейни, но не приличаше ли с нея на стара овца, която се опитва да изглежда като агънце? — Не — отметна се Али. — Не мога да я нося. Ще ми се смеят.

— О, мамо! — Али ясно долови раздразнението в гласа на дъщеря си. — Абсолютна сладурана си с нея. Стои ти фантастично!

Али свали роклята и посегна към костюма. Една жена почти на четиридесет не би трябвало да се интересува от хорското мнение. Но в живота май не беше така лесно. Поне за нея.

Джес вдигна рамене и си взе сандвича, за да отиде да се погрижи за домашните си.

Али отвори чекмеджето на скрина и извади маслиненозелен чорапогащник. Ала той я правеше още по-безлична. Събу го и намери един копринен с пети в цвета на кожата. Седна на леглото и започна внимателно да го обува, като гледаше краката си в огледалото. Дали не приличаше на проститутка?

Затвори очи. Джес бе права. Тя бе невъзможна. Кой го бе грижа какъв чорапогащник е обула? В яда си закачи с нокът фината материя и тя се скъса. Хвърли се на леглото почти разплакана. А навремето бе дръзка и самоуверена. Сега се смразяваше, щом се налагаше да вземе и най-малкото решение. Как, мамка му, ще определи с какво да се заеме оттук насетне, като не може да реши кой чорапогащник да обуе?

Десет минути по-късно Джейни едва не се сблъска с майка си в преддверието. Али тъкмо вземаше шлифера си.

— Здрасти, мамо. Накъде си тръгнала?

— Към студиото да забера баща ти за вечеря. Ще го изненадам.

— Значи ще позакъснеете? — незаинтересованият глас на дъщеря й не я подлъга нито за миг. Прегърна я, направо четеше мислите й.

— Доста. И няма да можеш да вземеш колата. Как ти се виждам?

Джейни наклони глава на една страна.

— Съвсем прилично облечена.

Али въздъхна.

Денят все още бе прекрасен и настроението на Али се повиши, докато се движеше по сенчестите алеи към шосе А 3. Усети как я обзема лудешко момичешко вълнение при мисълта да се появи неочаквано и да изведе Мат на вечеря. Повече спонтанност — точно от това се нуждаеше бракът им. Мат беше толкова търсен напоследък, че се налагаше да си уговаряш среща с него за месеци напред.

Час по-късно стигна сградата на компанията и паркира на мястото на някакъв търговски пътник с издут куфар, който тъкмо го освободи.

Али взе чантата си от задната седалка и заизкачва стъпалата към внушителния вход на Сенчъри от сив мрамор, като си тананикаше. Тази вечер може би щеше да постави ново начало — по-голяма близост с работата на Мат. Глупаво беше от нейна страна да избягва да идва тук само защото хората я притесняваха.

Усмихна се, прекосявайки фоайето, като очакваше да види Брайъни зад бюрото. Но не беше Брайъни. Беше нова, но също толкова сурова на вид млада жена, която виждаше за първи път. Според Мат портиерките на Сенчъри бяха възпитанички на секретните служби.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.

— Дойдох за събирането след „Шоуто на Мат Бойд“.

Момичето погледна списъка пред себе си.

— Как казахте, че ви е името?

— Бойд. Аз съм съпругата на Мат Бойд. Но не съм в списъка.

Момичето отново погледна листа.

— Опасявам се, че вашето име го няма тук.

— Предполагам, нали ви казах, че няма да е отбелязано. Искам да е изненада.

Жената я изгледа подозрително и я помоли да седне на един от меките тъмносиви дивани пред огромния екран в приемната за посетители. После се обърна с гръб и заговори с някого по телефона с тих глас, за да не я чуе Али.

Май идеята й не се беше оказала чак толкова удачна.

— Съжалявам, госпожо Бойд — извика момичето, — но, изглежда, в офиса няма никой. Предполагам, че са в студиото.

— В такъв случай мога ли да отида там?

Момичето я изгледа така, сякаш я бе помолила да изтанцуват танго по новините в десет.

— Това е предаване на живо. Освен гостите, не се допуска никой друг по време на директно предаване.

Почти половин час Али гледа шоуто на Мат на телевизионния екран, като й се искаше да бе нахакана скандалджийка. Най-добрата й приятелка Сюзи не би седяла тук. Погледна часовника си за десети път. По-добре да си бе останала у дома.

— Алегра, радвам се да те видя! — Али се обърна рязко и видя Стивън Картрайт, програмния директор на Сенчъри. — Да гледаш Мат ли си дошла?

Али въздъхна с облекчение.

— Здравей, Стивън! Да. Реших да изненадам Мат и да го измъкна на вечеря — хвърли доволен поглед към вече напрегнатата служителка зад бюрото. — Но тази млада дама не можа да открие никой от шоуто.

— За Бога, Мелани, защо просто не изпратихте госпожа Бойд в банкетната зала?

— Тя не е в списъка на поканените.

— Веднага я пусни горе, за Бога. Няма нужда от пропуск — той лично я придружи до асансьора. — Ужасно съжалявам, Алегра. Мелани не е Айнщайн — той се усмихна извинително. — Но пък ако беше, нямаше да е на рецепцията. Приятно прекарване.

Али излезе от асансьора и спря за момент, като не знаеше в коя посока да тръгне. Отляво се чуваше пуснат телевизор и тя пое по посока на звука. Влезе в голяма зала с бар в дъното. Тук се събираха след шоуто членовете на екипа, гостите, плюс разни навлеци. Барман, облечен в бяло, подреждаше мезетата.

Две млади момичета вдигнаха глави при влизането й. По-високата бе облечена с бледожълти шорти, черен клин под тях и плътно черно поло. Косата й бе къса и остра. На едното ухо имаше обица във формата на знака на женския пол от часовете по биология. Върху тениската на другото момиче се мъдреше крещящият надпис: „СПУНК“.

Това бе ежедневната униформа на типовете от телевизията.

Стаята започна да се изпълва с хора и Али предположи, че шоуто е завършило. Взе си питие. Предчувстваше, че ще има нужда от него. От всички страни долитаха откъслеци напълно неразбираем телевизионен жаргон.

— Здравей, Алегра! — Али се завъртя и видя Бърни Лонг. Усмивката на лицето му не бе по-приветлива от киселина на акумулатор. — Не знаех, че ще бъдеш тук тази вечер.

Али се усмихна в отговор. Нямаше да се остави на Бърни. Трябваше вече да му е свикнала след всичките тези години.

— Изненада.

— Колко мило! — той изглеждаше така, сякаш нещо му е много смешно. — Как е семейството?

Али се изкушаваше да каже: „Чудесно. Джейни е вече на хероин, Джес играе комар.“ Но Бърни по всяка вероятност изобщо не я слушаше. Започна да съжалява за идването си. Това не бе нейният свят. Помещението беше претъпкано и задушно, а Мат не се виждаше никакъв. Може би в крайна сметка той нямаше да дойде? Тя се извини и се измъкна към дамската тоалетна. Облегна се на стената в едно от отделенията и усети свежия полъх от вентилационната система. Почувства се по-добре. Щеше да се върне след минутка.

Чуваше как отвън двете момичета с идиотското облекло си чешат езиците, докато се решат пред огледалото.

— Мислиш ли, че са? — попита едната.

— Да са какво?

— Ти би трябвало да знаеш, нали си спец по чукането с шефове?

— О, това ли!

— Да, това.

Служебни клюки, помисли си Али. Това бе също толкова неотделима част от деловия свят, колкото бяха кафе машината и седмичният чек със заплатата. Вечните дебати кой какво прави и е кого. Едно от нещата, които й липсваха.

— Не, не мисля. Или поне все още не.

Али пусна шумно водата и отвори вратата. Кимна на двете момичета и те й кимнаха в отговор, като явно се питаха коя е тя.

Заповяда си да не бъде такава страхливка, приглади косата си и се упъти към приглушените гласове. Първия човек, когото видя в претъпканото шумно помещение, бе Мат, погълнат от разговора си с известен актьор. Всеки път, когато виждаше Мат в работна обстановка, се изненадваше. Той винаги беше в центъра. Около него все се навъртаха хора с надеждата, че ще им обърне внимание. Звезди, агенти, млада служителка, хванала под ръка възрастна дама, която би могла да бъде и баба й, стояха с блеснали очи при перспективата да се срещнат с Мат Бойд, откривайки, че чарът му и на живо е силен, както на екрана. Загледа се за миг в естественото му приветливо държане. Знаеше, че те няма да бъдат разочаровани.

В този момент я видя. Дойде веднага при нея, широко усмихнат от неподправена радост.

— Али, любима, ти не ми каза, че ще дойдеш! — прегърна я и я целуна. — Какво стана с урока на Джес по пиано?

— Отиде с автобуса.

— Какво те накара да промениш решението си? — Мат спря един сервитьор и й взе нова чаша вино. — Мислех, че нас от телевизията ни смяташ за банални и надути.

— Така е — тя стисна ръката му с любов. — Ето защо запазих маса, за да мога да те измъкна далеч от пагубното им влияние.

— О, мила, защо не ми каза сутринта? — гласът му звучеше искрено разочарован. — Обещах да отида в „Джо Алън“. Всички сме там. Рядка проява на колективен дух. Защо не дойдеш и ти? Ще бъде забавно.

Сърцето на Али се сви.

— Добре. Разбира се. Ще ми бъде приятно.

— Чудесно. Ще кажа на секретарката на Бърни. Тя го организира.

Али отпи от виното си. Имаше други планове, но и така не беше зле. Нали искаше да покаже по-голям интерес към работата му? Е, това бе част от нея.

Той спря в другия край на стаята, за да поговори с някакво момиче, което хващаше око. Беше с дълга тъмна коса и бе облечено е нещо като мъжки костюм. Беше високо, елегантно и излъчваше онази естествена самоувереност, която така убягваше на Али. Дори и от толкова далеч Али забеляза, че момичето стои неоправдано близко до Мат и непрекъснато докосва ръката му. После вдигна лице към него и се усмихна така, сякаш бяха съвсем сами в стаята. Али усети тревожен спазъм на страх.

Обърна се към Бърни Лонг, който се промъкваше, за да си налее още едно питие.

— Бърни — Али се наведе към него, — кое е онова тъмнокосо момиче, което разговаря с Мат?

Бърни погледна към момичето, после обратно към Али.

— Това е Белинда, новата режисьорка. Тази вечер ще празнуваме нейния рожден ден — той вдигна чашата си, за да се чукне с Али. — Мат не ти ли спомена?

Объркана, Али отново погледна към тях. И се сети за разговора, който дочу в тоалетната. Моментално проумя за кого бе ставало дума.

И вече не беше в настроение да ходи на тази вечеря.