Мейв Харън
Телевизионна афера (14)

14

— В ефир си, Али, след десет… — Али усети как дланите й започват да се потят, щом асистентката започна да брои. — Част втора, след десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… включване на заставката… едно… нула.

Маги представяше обновената поредица и преди Али да успее да се паникьоса, в ефир прозвуча гласът на първия слушател.

— Али, обажда се Манди от Шефилд. Манди, свързваме те с Али Бойд. Говори смело.

За огромно облекчение на Али, въпросът на Манди бе съвсем конкретен. Ставаше дума за осиновяване — тема, която бе покривала и преди. Следващият въпрос беше по-труден. Заплетена вражда между роднини, която се бе зародила преди пет години по някакъв толкова дребен повод, че Али щеше да се изкуши да се изсмее, ако не бе доловила болката, която причиняваше конфликтът. После въпрос от петнадесетгодишно момиче за общоприетите правила на безопасния секс, и за щастие на всички засегнати, тя имаше чудесно чувство за хумор.

Али започна да се отпуска. Още малко и приключваха. Слава богу, това бе последното телефонно обаждане.

— Ало, Али? Говори Грейс от Касъл Милингтън.

— Здравей, Грейс, какъв е проблемът?

— Съпругът ми. Той ми изневерява.

— Откога сте женени, Грейс?

— Три години.

— Деца имате ли?

— Не, мъжът ми казва, че още не сме готови за това.

Той не е готов, помисли си Али. Защо ли в брака толкова често се повтаряше все старата история за разминаването в целите и нарушения синхрон на желанията? Какво гласеше старата поговорка?

„Жените отлагат секса, защото искат брак, а мъжете отлагат брака, защото искат секс.“

— От колко време продължава?

— Това не е първата му изневяра. Имаше още две — Али си представи Грейс, принудена да живее със съпруг, който не я уважава, някъде в Касъл Милингтън. Спомни си, че веднъж бе минала с кола оттам. Отегчителен индустриален пейзаж, който няма нищо общо с поетичното си име^[1].

— И ти просто не си обръщала внимание на предишните?

— Да, но тази не мога да отмина — Али долови болката в гласа на Грейс и моментално разбра на чия страна е. Проклети мъже! — Върнах се вчера по обед вкъщи и го заварих в леглото с нея. У нас, в нашето легло. Нямаше да се впрегна така… — гласът на Грейс потрепери — … но същата сутрин бях сменила чаршафите.

Може би точно мисълта за чистите чаршафи преля чашата. Али знаеше какво би следвало да каже една добра съветничка: „Изневярата не означава задължително, че бракът ви се е провалил. Защо не се обадиш на телефона за семейни съвети и не си поговориш със специалисти?“ Но само мъжете смятаха, че изневярата не означава провален брак. Жените бяха убедени в противното. Не ставаше дума за секса, а за предателството. Всъщност три предателства за три години, а още колко предстоят, когато дойдат и децата и Грейс ще има и други грижи на главата си?

Какво й беше казал Бърни? Следвай инстинкта си. Но можеше ли да му се довери? Много добре знаеше какво я съветва инстинктът й. Защо мъжете все да се измъкват ни лук яли, ни лук мирисали? Жените прощават прекалено често. Замазват пукнатините, но не и ненавистта, която си къкри подмолно и ги превръща в сприхави повлекани, докато той най-накрая ги напусне, когато е вече твърде късно за тях да започнат нов живот. Изведнъж Али бе обзета от гняв, гняв заради Грейс и другите като нея, които се примиряват с лайнарите у дома.

— Ти сега у вас ли си, Грейс? А той е на работа?

— Да, Али. Вкъщи съм.

— Това, което аз бих направила, Грейс, но, разбира се, ти може и да не се съгласиш с мен… — Али усети как дяволът се надига в нея. — Щях да отида до гардероба и да опаковам неговите вещи. После ще вдигна телефона и ще поръчам такси… — можеше да изброи поне милион причини, поради които не би трябвало да дава такъв съвет. Съпругът можеше да има склонност към насилие или да е пияница, Грейс може да няма пари или може би още го обича въпреки гадното му държане към нея. — … и ще изпратя куфара му там, където работи, с бележка, че е крайно време да реши дали наистина е женен за мен или не — Маги я беше зяпнала в ням ужас. — После щях да сменя бравите на къщата.

В апаратната индикаторите на телефонното табло започнаха да мигат. Асистентката обяви, че остават не повече от десет секунди екранно време. Али видя знака на координатора за приключване.

— После бих отишла при най-добрата си приятелка и бих я поканила на обяд в някоя кръчма, където да си пийнем славно, и бих оставила съпруга си да се попържи малко в собствената си мазнина. Какво ще кажеш, Грейс?

— Знаеш ли, Али? — Грейс тихо се смееше. — Вече се чувствам по-добре. Ще ида и ще измъкна куфара му.

— Дочуване, Грейс.

— Дочуване, Али. Благодаря ти много.

В апаратната скандализираната асистентка се обърна към Бърни.

— Това няма да ти се размине, Бърни. Ще завалят оплаквания като градушка.

Бърни се изправи.

— Знам — този път усмивката му бе открита. — Обаче Али просто изрази това, което мислят милиони жени. Ако мъжете са боклуци, защо жените трябва да се примиряват с тях? — без да обръща внимание на миганията на телефонното табло, Бърни продължи: — Шоуто ще стане хит, помни ми думата. Доскоро, хлапета! Ще се видим в офиса след пет минути. Днес аз черпя. Мисля, че е крайно време да празнуваме.

В новото разположение на духа си Бърни бе започнал да изучава по-дълбоко себе си. Когато го бе навикала предишната седмица, Али бе имала предвид нещо повече от пиянството. Бе се държал свински с всички в екипа. Време бе да се очовечи. Добре де, шоуто имаше още слаби страни, но нищо непреодолимо, стига да се опита да го поправи. И ако нюхът не му изневеряваше, рубриката със съветите на Али щеше да става все по-добра. Началото бе поставено и той искаше всички да го разберат.

Докато Али се качи на горния етаж, Бърни вече се бе върнал от отсрещния магазин, в който продаваха алкохол без лиценз, с кашон шампанско и шест пакета солени бисквити. Виното бе топло, но никой не обърна внимание на това. За първи път, откакто бе започнало предаването, във въздуха витаеше духът на успеха.

Малко преди да свърши пиенето, Бърни почука по стената на чашата си с ножа за хартия.

— За Али Бойд! Откритието на „Хелоу“! — усмихна се към нея. — Мога да предскажа, че тя наистина ще стане голяма звезда!

Изляха се последните капки и всички вдигнаха наздравица за Али. Всички без един. Маги Ман бе решила да си спести празненството и си бе отишла направо вкъщи.

 

 

В другия край на Лондон най-големият конкурент на Мат Бойд, Дани Уайлд, бе потънал в огромен червен фотьойл с формата на устни, с чаша бира „Гролч“ в ръка, заобиколен от изрезки за звездата, която щеше да интервюира по-късно същата вечер. Въпреки огромната си и набъбваща с всеки изминат ден заплата, Дани Уайлд обичаше оскъдното обзавеждане в апартамента си, където нямаше нищо друго, освен внушителната му колекция от плочи на 45 оборота и пет или шест стари джубоксове „Вурлицер“, на които ги пускаше. Както и ценната му колекция от ленти, които съдържаха всички известни и неизвестни изпълнения на неговия герой и идол — Том Хенкок. Нямаше нищо общо с тъпите будистки идеи. Дани не бе от този тип хора, които се навират в ъгъла на спалнята си с дайре в ръка и мърморят монотонни мантри^[2].

Дани обичаше простия живот. Хладилник, пълен с бира. Храни се навън, за да не се налага да пазаруваш. Придържай се към приключения за една нощ (винаги с презерватив, след като оглавяваше правителствената кампания за безопасен секс), за да няма досадни приятелки, които да оправят леглото ти и да съсипват обстановката с бикини по радиаторите и вещи, разпилени из цялата къща. Единствените му разточителни придобивки бяха вграденият гардероб за скъпите костюми, които можеше да си позволи да купи във всички нюанси и разцветки, и идеално запазеният четиридесетгодишен двутонен „Роувър 90“ със солидно орехово табло от масив, а не с фурнир и старомоден лост за скоростите. Приятелите му се изненадваха, че не си е купил „Порше“ или БМВ, но никой от тях не подозираше каква тръпка бе да убедиш някое момиче да се чука с теб на задната седалка на колата, която старият моралист, баща му, бе карал през целия си съзнателен живот.

Дани бе прекалено инертен и не желаеше да пристъпва всички норми, с които го бяха отгледали от малък. Само тези, които наистина бяха от значение.

Отегчен от четенето на подлизурски статии, взе дистанционното и започна да превключва каналите в търсене на повторението на „О, щастливи дни“. Но вместо на него, попадна на тъпото дневно шоу на Сенчъри, чиято водеща бе Маги Ман. Първата работа в телевизията за Дани бе като едно от „момчетата“ на Маги в невероятно популярното й предаване за пътешествия. За Дани Маги Ман бе олицетворение на всичко най-лошо в телевизията. Със замразената си прическа, лакираната усмивка и жокейския жаргон, който бе превърнала в своя запазена марка, на Дани направо му се повръщаше при вида й. Особено след като бе прозрял истината зад всичко това. Но бе успял да се измъкне от шоуто достатъчно бързо.

Тъкмо щеше да превключи, когато тя започна да представя рубриката им със съвети. Дани смътно си спомняше, че някъде бяха споменали, че съпругата на Мат Бойд я води.

Али Бойд имаше дълга до раменете коса, която меко падаше на вълни, едва докосвайки яката на жълтия й костюм, и скриваше едното синьо-зелено око, когато леко накланяше глава. Кожата й бе бледа и сияйна, а усмивката й бе топла, със загатнато чувство за хумор, сякаш създадена, за да предлага съвети на напълно непознати хора. Но не външността й го впечатли, а думите й. Вместо обичайните клишета, за да мине времето или препращане към бюрото за семейни съвети, тази казваше на някаква домакиня да отстоява правата си и да изхвърли съпруга си. Беше като струя свеж въздух.

— Браво, Али! — извика на глас, за своя изненада, Дани пред телевизора. Можеше да си представи как щяха да ги обсипят с оплаквания. И което бе по-добре, следващата седмица рейтингът щеше да скочи, защото разярените зрители щяха да кажат на приятелите си да го гледат. Разбира се, никога повече нямаше да й позволят да бъде толкова откровена. Но дори и една поизчистена, цензурирана версия си заслужаваше да се гледа.

Я виж ти, я виж ти! Той пресуши бирата си и загледа Али, докато се изнизваха финалните надписи. Какъв късметлия бил старият Мат Бойд. Дани не си падаше по по-възрастни жени, но в случая с Али Бойд бе готов да ревизира мнението си. Изключи телевизора и се взря за миг в празния екран. Дали причината бе, че тя е съпруга на Мат Бойд? Имаше известно значение и това. Но имаше и нещо друго. Обичаше силните, борбени жени, а тази, която току-що бе видял, сама не осъзнаваше силата си. И все пак. Не би имал нищо против той да бъде този, който да й я покаже. Май трябваше да се обади на Маги Ман. Заради доброто старо време.

 

 

— О, мамо, ти наистина си известна! — Джес посочи огромното заглавие на първа страница на „Дейли Пост“.

„Али им го казва направо — изхвърли мъжа си, съветва «добрата Али».“

Реакцията след обаждането по телефона бе изненадала всички, освен Бърни. Откакто някой от вбесените зрители бе телефонирал в редакцията на „Сън“, за да се оплаче, страниците в печата бяха пълни с разисквания дали съветът на Али бе погрешен или правилен. Дори и в „Таймс“ публикуваха статия по въпроса.

Журналисти не спираха да звънят в дома им. Мат бе отказал да разговаря с тях и докато Али бе на пазар, госпожа О’Шок бе дала три интервюта, преди Мона да поеме нещата в свои ръце и да вдига телефона първа с неизменното „без коментар“. Сега Али се бе прибрала, а телефонът продължаваше да звъни.

В къщата цареше пълен хаос. Джо, който през живота си не бе чел нещо по-сериозно от „Спортинг лайф“, с възторг разбра, че неговите думи: „Али няма какво да добави по въпроса“ ще бъдат цитирани от редактора на рубриката за шоубизнес на „Дейли Стар“. Дори си отбеляза мислено да не забрави да купи един екземпляр на следващия ден, в случай че споменат името му.

Иронията на положението бе в това, че въпреки популярността на сина им в цяла Англия, Мона и Джо не бяха засегнати пряко от нея в затънтеното им жилище в Бристъл. Това бе първото им сблъскване с живота на звездите очи в очи и те гледаха да му се насладят докрай.

— Мамо! — извика възмутено Джейни от тоалетната. — На ябълката се е качил някакъв репортер и ме снима.

Мат, който тъкмо щеше да извежда Сокс за обичайната разходка, осъзна, че сигурно ще налети на дузина репортери, жадни да научат как се чувства със съпруга знаменитост. Сокс май трябваше да се задоволи с малко тичане в градината.

Като пусна кучето, което веднага се заигра из покритата със слана шума, Мат осъзна, че въобще не се бе замислял над тази страна на нещата. И истината бе, признаваше той със срам, че новото положение не го радваше. Може би причината бе в това, че Ричи Пейдж продължаваше да ги държи в напрежение, или пък в това, че за Али всичко бе ново и вълнуващо. Каквато и да бе причината, Мат откри, че вътрешно ревнува.

Отвори вратата, за да може Сокс да се прибере, и телефонът пак зазвъня.

— За Бога — чу се да изръмжава, — та това е само телевизия! Човек би си помислил, че са открили тайната на ДНК!

— Не му обръщай внимание — прошепна Мона на Али, докато й помагаше да подредят масата за прощалната вечеря, тъй като на другия ден си заминаваха. — Държеше се по същия начин, когато се роди по-малкият му брат — Мона кимна всезнаещо. — Криеше ревността си.

Али се опита да потисне усмивката си. Мона щеше да й липсва. Посегна да вземе тенджера за картофите, които щеше да вари за вечеря, и погледна към Мат. Той се бе заровил в кръстословицата на „Таймс“ и въпреки че мълчеше, Али добре знаеше какво чувства. Тялото му го издаваше. От прикритата агресивност в позата на раменете му и от начина, по който избягваше погледа й, разбра, че майка му има право.

Чу жуженето на телефона до хладилника и вдигна с надеждата да не е още някой журналист. Този път, слава тебе, Господи, беше Джеръми и търсеше Джес.

За облекчение на Али, Мат се поразведри по време на вечерята и като приключваха с яденето, вече бе заприличал на себе си. Даже, забеляза Али, полагаше повече усилия, за да може родителите му да си спомнят поне последната вечер като приятно преживяване в дома на едно нормално семейство.

 

 

— Довиждане, мамо — Мат целуна майка си, докато тя се суетеше в преддверието на следващата сутрин, опитвайки да провери дали Джо не бе забравил нещо важно от багажа им.

— Прекарахме чудесно.

— Питам се как ли е всичката тази шумотевица от проклетите журналисти.

Мона вдигна очи към него. В погледа й се четеше загриженост. Познаваше настроенията му по-добре от всеки друг, навярно по-добре и от Али, нали бе расъл пред очите й. Без да бе необходимо да й го казва, знаеше, че кариерата му е застрашена и че напрежението в този момент бе огромно за него. Точно ревност бе имала предвид, когато бе говорила с Али, но тайно се бе надявала причината за държането му да е друга. Винаги бе смятала, че Мат е над тези неща. Но може ли да бъде сигурен човек с мъжете. Ако се отнасяш с тях като с деца и гледаш все да им угаждаш, може и да ги направиш щастливи, но за сметка на собственото ти удовлетворение. Мона прекрасно съзнаваше това. Именно така бе постъпила, за да бъде нейният брак стабилен. Беше се получило. И след четиридесет и пет години продължаваха да са заедно.

Но Мона също така съзнаваше, че някъде в нея тлее чувството за неизвървени пътища и неотворени врати. През повечето време успяваше да го потиска, като засаждаше цветя в сандъчетата под прозорците или като гладеше чаршафите. Но щом съзря възможността, открила се пред Али да направи нещо повече, старите чувства бяха излезли на повърхността.

— Мат — започна тя с надеждата, че синът й няма да я разбере погрешно.

— Да, мамо? Тъкмо си мислех, че нещо кипи в душата ти на добра домакиня.

— Нали нямаш нищо против относно Али, миличък?

— Да имам нещо против кое?

— Знаеш много добре. Работата в телевизията. Вестниците.

— Да имам нещо против? Разбира се, че не — излъга Мат. — Много се радвам за нея.

— Просто си помислих… — тя се поколеба, защото не искаше да се бърка в неща, от които според него навярно и понятие си нямаше. — Сигурно щеше да приемеш много по-добре цялата тази какофония, ако не беше толкова притеснен за собствената си работа.

— Глупости, какви ги говориш! — каза Мат малко по-припряно от необходимото.

— О, Мат, нали съм ти майка! Познавам израженията ти. Те не са се променили чак толкова от времето, когато живееше у дома. Ти си отегчен и нервен като в дните, когато ти беше писнало да работиш за местния вестник и искаше да опиташ в телевизията. Всичко, което правеше, изведнъж бе започнало ужасно да те дразни.

Мат бавно се усмихна на майка си.

— Ами ти май си цял детектив, знаеш ли?

Той я обгърна с ръце и сложи брадичка на главата й, а дланите му докоснаха степаната вълна на домашно плетената й жилетка. Сякаш бе гушнал тумбеста грейка с гореща вода. Когато беше дете, тя му бе дала най-големите дарове — любов и сигурност. Никога нямаше да го забрави. Съзнаваше, че неговото самочувствие да се изправя вечер пред милиони хора се дължи на нея и затова я обичаше.

— Всичко е наред. Наистина.

— Сигурен ли си, скъпи? — Мона спря, защото не й се искаше да разруши този момент на физическа близост, двойно по-ценен сега, когато живееха на такова разстояние един от друг. Тя беше вече на седемдесет и знаеше, че бъдещите моменти като този навярно щяха да се броят на пръстите на едната й ръка. — Виждаш ми се понамръщен по този повод.

Ръцете на Мат се отпуснаха. Мона проклинаше наум, че се налагаше точно тя да му го каже. Но нали затова бяха майките, да казват това, което не е за казване.

Мат се извърна с нарастващо раздразнение. Какво, за Бога, я беше прихванало майка му? Та той напълно подкрепяше Али. Никой не би желал къщата му да е обсадена от репортери. Реакцията му беше напълно естествена.

— Добре, мамо, хвана ме на местопрестъплението — той се усмихна и пак я прегърна.

Мона въздъхна с облекчение. Винаги бе чувствала вина, задето обича едното от децата си повече от другото, защото вярваше, че те трябва да са равнопоставени в сърцето на майката, но Мат си оставаше любимецът й въпреки това. И благодари на Бога, че той все още го заслужава.

Зад тях Джо се бореше с тежкия куфар по стълбите.

— Татко, нека ти помогна.

— Още не съм с единия крак в гроба — сърдито измърмори той, тътрузейки тромаво куфара надолу по стълбите.

Мат пъхна ръце в джобовете си и се отдръпна. Откакто бе пораснал, бе изгубил близостта с баща си. На дванадесет години бе играл футбол с татко си в неделните дни и бяха разговаряли часове наред за играта и лигата. Но сега дори и опитите му да обсъдят играта на „Бристъл Роувърс“ изглеждаха като проява на снизхождение и звучаха насилено. Така че и двамата оставяха разговорите на Мона.

— Хайде, Джо, Мат вече трябва да тръгва за работа. Да натоварим вещите в колата.

Мат се скри в кухнята и донесе картонена кутия.

— Али остави това за из път. Малко сандвичи. Съжаляваше, че не може да ви изпрати.

Джо помъкна куфарите към колата, докато Мат го гледаше безпомощно, съзнавайки, че ако още веднъж предложи помощта си, баща му направо ще му откъсне главата.

— Али е чудесна жена — Мона погледна изрядно опакованите сандвичи и малките купички с прясна плодова салата. — Сега не е както навремето. Нали съзнаваш това, Мат? — добави тя многозначително.

Мат се почуди какво ли имаше предвид майка му.

— Жените — уточни Мона — сега имат нужда от повече. И смятам, че това е хубаво.

— Добре, мамо — Мат пак й се усмихна. Щом си наумеше нещо, майка му не се отказваше лесно. — Мисля, че схванах накъде биеш.

 

 

За първи път, откакто бе почнала работа в „Хелоу“, Али си тананикаше, докато изкачваше стълбите пред Тауър Бридж Хаус. Маги можеше да си мърмори колкото ще, Али смяташе, че студиото е страхотно.

Видя, че Бърни говори с един от осветителите в отсрещния край на просторното помещение. Той й махна и се приближи към нея.

— Е, как е да си прочут? — попита и я поведе към ъгъла, обзаведен в синьо и зелено. — Доколкото мога да преценя от вестниците, май половината Флийт Стрийт^[3] се е изсипала пред дома ти.

— На тълпи — Али вдигна очи нагоре. — Плюс фотографите. Но те се докопаха само до Джейни в тоалетната. Горката, тя беше ужасена при мисълта, че може да се появи на първата страница на „Пост“ със смъкнати панталони.

Бърни избухна в смях и я погледна с любопитство.

— А Мат как прие нещата?

— Горе-долу — излъга Али.

— Толкова зле?

— В момента има много грижи със собственото си шоу — тя го погледна и се почуди как ли ще реагира, след като доскоро това шоу бе и негово. — Опитват се да придумат Ричи Пейдж да се появи в него, а той си играе с тях на котка и мишка.

— Не се учудвам. Както и да е, забрави Мат, това е личният декор на Али Бойд. Тук ще идва разтревожената нация да слага проблемите си в краката ти.

— Бърни… — започна Али.

Бърни спря да наглася изкривения панел в морско зелено и се обърна към нея. Очите му бяха присвити и гледаха остро.

— Да, Алегра?

Али се поколеба, защото не знаеше как да продължи.

— Просто исках да ти кажа благодаря.

— И аз бих могъл да ти отвърна със същото — за миг настъпи тишина, после Бърни отмести поглед. — Благодаря, че ми повярва. Държах се толкова свински с теб през годините, че май нямаше особени основания за симпатии.

Али се усмихна.

— Да имаш още някои съвети за мен? Последните се оказаха сполучливи.

Бърни я изгледа внимателно.

— Ти май още не вярваш в себе си, а, Али?

— Понякога да, понякога не — повдигна рамене тя.

— Не се тревожи за това — той я хвана за раменете и я накара да го погледне. — Твоята уязвимост е сила, а не слабост. Заради нея те чувстват толкова близка — посочи с глава телевизионния екран. — Така или иначе повечето хора само симулират увереност. В действителност те са не по-малко уплашени от теб.

— Дори и Маги Ман?

— Особено Маги Ман. Тя е изплашена до смърт да не би ти да се окажеш по-талантлива от нея — спря за момент — и има основания за страха си. Знаеш ли, ти ще станеш голяма звезда.

Али го погледна сериозно, като се замисли за реакцията на Мат.

— Не съм сигурна, че искам да съм голяма звезда.

Той я прегърна.

— Може и да нямаш избор. Сега се измитай, за Бога. Трябва да се грижа за репутацията си на женомразец.

Али бавно тръгна през залата, като си мислеше за това, което й бе казал току-що.

— Али?

— Да?

— Ще станем страхотен тандем.

Тя му се усмихна с онази своя топла сърдечна усмивка и докато отваряше вратата и му махаше за довиждане, Бърни се запита дали Мат наистина съзнава колко популярна ще стане съпругата му.

Горе, в офисите на „Хелоу“, телефоните се побъркваха да звънят. В мига, в който съзря Али, Ники се втурна към нея.

— Видя ли доклада на дежурната телефонистка? — Ники й показа прилежно напечатаните листове с обажданията на зрителите и Али се почувства като провинило се момиченце, което е извикано в дирекцията. Почти всички обаждания, записани от телефонистката, бяха отрицателни. Неотменимо правило бе, че хората винаги се обаждаха само за да се оплачат. Обаждания от рода на страхотно, чудесно, хареса ми шоуто бяха почти непознати и ако все пак се получеха, подозрението винаги бе, че зад тях стои майката на продуцента с преправен глас.

Но най-лошото бе, че листът с обажданията бе любимо четиво на всички — от Стивън до куриерите на Сенчъри Телевижън, най-вече защото дежурни бяха обикновено актьори, които в момента не са ангажирани. Тези „почиващи“ актьори се наслаждаваха на ругатните и бяха невероятно щастливи, когато господин Зрител нарочваше някой продуцент и го обсипваше с цинични послания по адрес на майка му и цялата рода, особено ако именно този директор на продукция бе отхвърлил кандидатурата им за роля в някое телевизионно предаване.

— Има ли обаждания по наш адрес? — Али не бе убедена, че желае да получи отговор на въпроса си.

— Доста — Ники й подаде листа и Али зяпна от изумление.

Две плътно изписани страници, отразяващи над сто обаждания. Тя прегледа първите десетина, простена и върна списъка обратно. До един отрицателни. Как смеела тя, някаква си разглезена богата кучка, да съветва бедното отчаяно момиче да съсипе брака си, като изгони съпруга си?

— А телефонният секретар е записал още цяла купчина от тези, които не са се добрали до дежурния. Някой дори се докопал и до Стивън — изкикоти се Ники, — за щастие — с положителен отзив.

В другия край на офиса Маги Ман седеше и се преструваше, че чете зрителски писма — задача, която обикновено пренебрегваше и поверяваше на секретарката си. Тя отговаряше от нейно име. Али забеляза, че днес Маги си тананика.

Ники тъкмо щеше да остави записаните обаждания обратно на бюрото на Бърни, откъдето ги бе взела, когато той влезе. Тя виновно отскочи назад.

— Какво е това? — Бърни посочи листовете, които Ники безуспешно се опитваше да скрие зад гърба си. — Да не би някой да е осведомил пресата за размера на заплатата на Маги?

Маги се извъртя със стола и го озари с най-очарователната си усмивка — гледка, която би хвърлила в ужас всяко същество от мъжки пол.

— Това е докладът на дежурния телефонист. Лавина от обаждания за рубриката на Али. И всичките анти.

— О, чудесно! — каза Бърни и взе листовете от ръцете на Ники, като мина покрай нея. — Точно както очаквах. Ники?

— Да, Бърни — отвърна тя нервно, като си подготвяше наум защитата, защото неминуемо щеше да последва мъмрене за това, че ги бе взела от бюрото му.

— Би ли ги изпратила по факса на Кевин Хъдзън в редакцията на „Сън“? — той й върна листовете и взе останалата поща. — Анонимно, разбира се.

Ники се ухили и величествено мина покрай бюрото на Маги.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Така. А сега чуйте всички — провъзгласи Бърни. — Време е да слезем долу и да направим още едно първокласно шоу!

Бърни се облегна доволно назад на стола си в апаратната. Приличаше на котка в магазин за млечни произведения. За първи път шоуто наистина вървеше. Сега, след като се бе успокоила, Али беше върхът, а и Маги не бе чак толкова зле. С непроницаемо, както обикновено, лице, когато червеният сигнал на камерата не светеше, но с обичайната усмивка, когато бяха в ефир. Бърни се чудеше как не се напуква гримът й. Шоуто, слава тебе, Господи, започваше да прилича на това, което беше — развлекателна програма. Ако продължаваха в същия дух, щяха да се сблъскат със следващата опасност — да станат истински хит.

Един от телефоните в апаратната иззвъня и асистентката го вдигна.

— Бърни, обаждат се от централата. Не могат да насмогнат с желаещите да участват в рубриката на Али.

Бърни се ухили.

— Кажи им да прехвърлят разговорите в офиса и намери няколко помощника да им отговарят.

Очевидно съветите на Али щяха да станат най-популярната част от програмата, а нямаше как всички обаждания да се излъчат в ефир.

Към края на „Хелоу“ Али вече кипеше от въодушевление. За момент направо бе забравила, че е в ефир, когато бе разговаряла с някакво момиче, което завъртяло любов със съпруга на най-добрата си приятелка. И необикновеното бе не само в това, че тя самата се бе забавлявала, а че съветът й явно бе полезен за момичето.

— Някой да иска да отиде до Сенчъри? — провикна се Ники. — Навън чака такси.

Али погледна часовника си. Дванайсет и половина. Мат навярно бе още в офиса си. Може би щеше да успее да го измъкне на обяд. Искаше й се да сподели с някого радостта си и най-сетне да си позволи да признае колко ужасно се бе чувствала през последните седмици.

— Ники, кажи му да изчака за момент — извика Али в отговор, докато припряно си събираше нещата. — И аз идвам.

В таксито си спомни как в дните, когато бяха работили заедно, винаги се бе обаждала на Мат в моменти на въодушевление или депресия. Това бе, преди да се оженят, когато никой не знаеше, че бяха гаджета и се налагаше да се измушат тайничко към кръчмата зад ъгъла, където неминуемо налитаха на друга неогласена двойка, която си държеше ръцете под масата и симулираше разговор на професионални теми. Али се усмихна, като си помисли колко бе опияняваща мисълта да види Мат спонтанно в средата на работния ден.

Прекоси фоайето на Сенчъри, а всеки срещнат й казваше здравей и я поздравяваше за успеха й. Момчето от охраната подскочи и припряно натисна копчето на асансьора вместо нея. А само преди няколко месеца не я бяха допуснали до коктейла след шоуто на Мат, защото не бяха повярвали, че тя е съпругата му.

Усещането бе необикновено приятно.

Офисите на „Шоуто на Мат Бойд“ бяха пълни с народ, въпреки че бе време за обедна почивка. Врявата бе невъобразима и Али се почуди как успяват да свършат нещо в тази обстановка. Телефоните звъняха непрекъснато, служителите общуваха, надвиквайки се, асистентките се опитваха да уточнят сценария и се препираха с един от режисьорите. Мат й бе обяснил някога, че журналистите се нуждаят от шум, за да работят както трябва. Пълната тишина бе равносилна на смърт за драскачите, вероятно защото тогава щяха да чуят собствените си въпроси и най-сетне да забележат колко са нахални.

Другото, което впечатли Али, бе неразборията. Мона би получила удар, ако видеше обстановката. Навсякъде се въргаляха купища вестници, разни атрибути за шоуто, стари чаши за еднократна употреба, непрочетени списания и всякакъв вид печатни издания. На машината за кафе в ъгъла й бе извряла водата. Никой не бе забелязал.

Сред хаоса съзря Мат, седнал на бюрото на Белинда. Той стана и тръгна към нея.

— Здравей, любима! Каква приятна изненада! Как беше днес? Май всички са полудели по теб.

Али го погледна подозрително, но в гласа му нямаше никаква ирония, а само радост заради успеха й.

— Да, мина наистина добре. Всъщност дойдох, за да видя какво ще кажеш да обядваме навън, за да го отпразнуваме.

Мат хвърли поглед към вратата на кабинета на Белинда и тъкмо щеше да каже, че сега се обаждат на Ричи Пейдж, за да разберат окончателния му отговор, когато се сети за думите на майка си сутринта.

— Би било чудесно.

— Добре — Али се усмихна. — Направила съм резервация в „Савой“ за след петнадесет минути. Аз черпя — в мига, в който го изрече, откри колко приятно бе наистина да имаш това предвид. Щеше да почерпи с пари, които сама бе спечелила, а не с негови, независимо от това, че той винаги съвсем дискретно й бе предоставял средства за лично ползване.

— Значи най-добре да потегляме — каза Мат. — Само ще вляза да предупредя Белинда, че тръгвам.

Щом влезе в кабинета, долови, че нещо се бе случило.

— Успяхме, Мат! — Белинда с усмивка скочи от бюрото си. — Той се съгласи.

Мат нададе възторжен вик, от който всички в офиса зяпнаха.

— Хайде всички — извика Белинда — да идем в барчето. Шампанското е от мен.

Докато затваряха телефоните и приключваха разговорите, Али остана неподвижна на мястото си, събирайки целия си кураж. Тя и преди бе изпадала в същото положение и плановете на Белинда бяха проваляли нейните намерения. Тогава бе позволила това да се случи, но този път бе по-различно. Вече не беше милата невзрачна женичка, която се задоволява и с трохи. Тя бе Али Бойд, телевизионна водеща, и двамата със съпруга й отиваха да отпразнуват нейния успех.

— Съжалявам, Белинда — каза Али ясно и уверено; долови как зад гърба й хората замират и се заслушват в разговора, — но двамата с Мат ще обядваме в „Савой“.

Белинда спря и се загледа в Мат, като й се искаше той да я опровергае.

Мат се поколеба за не повече от миг.

— Ти наистина свърши страхотна работа с Пейдж, но имаме много специален повод. Защо не отложим празнуването за довечера?

— Тази вечер не мога — излъга Белинда, решена да не се остави да я пренебрегнат публично. — Имам ангажимент и ще бързам.

— Друг път тогава — той последва Али към вратата.

Насред стаята Али забеляза момичето с обиците с бадемовидна форма — символа на женския пол, което се бе чудило дали Мат и Белинда са любовници на онова парти преди месеци. Тя я поздравяваше с вдигнат палец.

Али й се усмихна в отговор. Затова и не забеляза изпълнения с неприязън поглед на лицето на Белинда, която се върна в кабинета си и затвори вратата след себе си. Бяха й отнели мига на тържество.

 

 

Обядът бе вкусен, а гледката към реката — прекрасна. След един поглед към Мат метр д’отелът на своя отговорност бе променил избора на по-младия си колега и ги бе настанил на маса до прозореца. После ги бе обсипал с внимание. След това, въпреки прикритите погледи към Мат от богато издокарани клиенти, които вероятно с пренебрежение биха отхвърлили възможността да притежават телевизионна компания, но по неведоми причини мигновено го бяха разпознали, двамата бяха оставени да се наслаждават на великолепните ястия, свежите цветя и колосаната ленена покривка, като само сервитьорът на вината се появяваше от време на време да допълни чашите им. Единственият облак, помрачил обяда, бе отиването на Мат до телефона, след което той обяви, че не могат да останат за кафето. Тя предположи, че вероятно наистина му коства огромни усилия да е тук с нея, когато в офиса кипи такава трескава работа. Може би въобще не трябваше да настоява за този обяд с него. Дори и на две мили разстояние и в такова приятно обкръжение, все още го теглеше към офиса му. Тя въздъхна. Е, бе й приятно, независимо че беше кратко.

Но като излязоха от залата на ресторанта, вместо да тръгне към изхода и да спре такси на Странд, Мат се упъти наляво и прекоси фоайето.

— Защо, за Бога, ще хващаме асансьор? — попита обърканата Али.

Мат се усмихна.

— Причината, поради която не останахме за кафето, е, че… — Мат решително натисна копчето за горния етаж, — … че току-що резервирах за нас апартамент.

— Мат! — Али осъзна, че е паникьосана. — Но ние нямаме никакви вещи!

— Точно това е забавното — той отвори вратата на най-големия и богато украсен асансьор, който бе виждала през живота си.

— Не знам защо ти е притрябвал апартамент! — възкликна впечатлената Али. — Можехме просто да се разкарваме нагоре-надолу с асансьора.

Мат я взе в обятията си.

— Но нямаше да можем да правим това, което имам предвид.

Али хвърли поглед на момчето, което обслужваше асансьора, но то гледаше безизразно напред. Сигурно бе обучен като гвардейците за кралския парад да устоява на шеги, обиди, подкупи и вероятно дори на клиенти, решили да се любят в асансьор.

Стигнаха втория етаж и той се отмести, за да им даде път. Момчето на етажа ги чакаше, за да им покаже техния апартамент. Когато той отвори вратата, Али буквално занемя. Цялата стая бе обзаведена в нежнорозово, със сложни гипсови орнаменти, корнизи, гирлянди от рози и декоративни пана и паравани в бяло и по-тъмен нюанс на розово. Мебелите бяха френски, от осемнадесети век, а над камината имаше прекрасно аранжирани благоуханни лилии. Прозорците, които се спускаха до пода, бяха обрамчени с коприна и през тях се откриваше прекрасен изглед към реката. През отворената врата на дневната съзря спалнята с огромно легло, застлано с бели колосани чаршафи. Бутилка шампанско стърчеше от сребърна кофичка с лед. Беше великолепно, ароматно, прекрасно, възбуждащо. И то посред бял ден!

За нейно невероятно облекчение, пиколото въобще не спомена за липсата на багаж. Мат му даде голям бакшиш и той тихомълком се изниза навън. Али полагаше огромни усилия, за да не избухне в смях. От жестовете и погледите му си направи извода, че и за миг не си е помислило, че тя е съпругата на Мат.

Мат най-сетне се обърна към нея. Очите му искряха от възбуда и смях.

— А сега, госпожо Бойд…