Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (8)

VIII

В добро настроение Алкивиад отправи коня си към сиромашката Сократова къща, той искаше да изслуша за последен път своя учител. Като се хранеше всекидневно с дребните изригвания на удивено негодуване, каквито предизвикваше нарочно, Алкивиад все пак предпочиташе пред техния кисел вкус горчивите упреци на Сократа. Разкошно бе да се опиваш от безсилието, в което първият атински софист отпадаше пред досущ разнопосочните, нелогични Алкивиадови действия.

Колкото и необичайно, тази вечер Сократ бе сам. Неговите ученици — кръгът му изобщо — се готвеха утре да отплуват. През такава вечер един мъж си има любовна раздяла, родителско напътствие, сделки за доуреждане. Никому не е до софистика, когато предстоят дела.

Сократ седеше пред непалено огнище, на светлината на тънка борина; Сократ изглеждаше отчаяно изоставен в своето безмълвие и странна непригодност. Всеки истински гражданин утре щеше да потегли в бой. Защо никой не призова мислителя да изпълни дълга си? Дали Атина — оскърбена, гдето той я уличаваше в несъвършенство, гнилота, в несправедлива алчност — щеше да му отмъсти с това, че го отписа като боец?

Ако вярваме на уверенията му, Сократ би трябвало да се чувствува поласкан от такава мъст; тя го утвърждаваше и в хорски очи като човека, за какъвто сам се препоръчваше. Но кой знае защо, мислителят тази вечер бе горестно обиден: утре мъжете на Атина щяха да…

— Дойдох за сбогом.

И из тъмнините изплува Алкивиад.

Този път той влезе без присмех към сиромашкия дом, рядкото винце и към скъдната светлина. Понеже Алкивиад живееше само пред публика, а сега тук публика нямаше, той бе превърнат в някаква своя неузнаваема отливка, неярка и не възхитителна, най-човешки уморена.

Алкивиад се примъкна при непаленото огнище, седна до учителя си и събу нозе. За почуда на Сократа те бяха изранени, подпухнали, с мъчително напрегнати жили. Това тъй противоречеше на представата за телесна неуязвимост, която Алкивиад въплъщаваше в обожанието на цяла Атина, че учителят се изуми. Изуми се неприятно.

— Нямаш право! — рязко както никога подхвърли той. — Щом веднъж поемеш облог, трябва да го удържиш.

— За кое става дума! — необичайно вяло попита Алкивиад, като снемаше броня и шлем, гривни и огърлие от себе си.

— Става дума за образа ти, предизвикателство към хора и богове. Аз приех твоето съвършено несъвършенство; сродих се с обидата, че моят най-обичан ученик има за цел да ме опровергае. Но не мога да се съглася с промяна в условието на спора ни.

— Разбира се — съгласи се Алкивиад, разтривайки объхтани стъпала. — Нашият спор не е нито завършил, нито подменен с друго. Просто за часовете на тази нощ аз излизам от него.

— Нямаш право, казах! Ти предизвика съдбата, та оттук нататък трябва дори да спиш под оръжие. Тоест да играеш и насън Алкивиадовия мит.

— Именно — потвърди Алкивиад без острота. — Само ти виждаш как събличам образа си, за да отморя пребити нозе, а единственият свидетел не е свидетел. Никой не ще даде ухо на изобличенията ти, ще бъдат взети за измислици. Ти изобщо твърде много измисляш, Сократе…

Софистът не отвърна. Той смяташе за недостоен спора с делничната правота, над която сме длъжни да израстем, дано постигнем себе си.

Без да си постеле дори наметка, Алкивиад се отпусна по гръб, затвори очи.

— Богове, как съм уморен! — призна той искрено. — Струва ми се, че всекиму се полага велика почивка, преди да се напъха между зъбците на историята…

— Не се напъхвай тогаз! — кораво, както никога, го посъветва Сократ. — Кому са необходими твоите демагогски комедии? Ще изчерпиш в тях годините, отредени на човека за познание и осмисляне. Ще изтребиш чрез тях хиляди мъже, които не си създал, нито отхранил — ти нямаш право над живота и смъртта им.

— Имам — тъжно установи Алкивиад. — Щом не се бунтуват срещу моята несправедливост, а жените им смълчано правят път на коня ми, вместо да ме убият с камъни, ще рече: прав съм… Изобщо, учителю, ти надценяваш човека. Човек е роден, за да се разпореждат с него световните случайности. Засега такава случайност съм аз.

— Лошо… — замислен промълви Сократ. — Лошо е, че за три десетилетия не отгледах едного поне, когото да назова свой ученик… Целият ми кръг (младежи, заклеймени в знатен произход, обременени от престъпленията на бащи и деди) чува всред моите думи само ония, които порицават демокрацията… Те уж не забелязват ядрото на моето учение: аз възхвалявам благородството на духа, а не на рождението. Тълкуват превратно моите идеални истини, за да ги използуват като убиващ нож в улични схватки… Предвиждам… Да, нека ти кажа какво предвиждам, защото сме може би за последен път заедно.

— Искаш да речеш, че ще падна в боевете, а? — засмя се Алкивиад кротко. — Мили благопожелания на прощаване, няма що.

— Какво значение имат животът и смъртта, след като съвсем всеки от нас е жив, а непременно ще бъде умрял?

— Имат, имат… — промърка Алкивиад. — Всякак бих се старал да живея ден по-дълго.

— Исках да ти кажа какво предвиждам — продължи мисълта си Сократ. — Един прекрасен ден атиняни ще обвинят мене във всички беди на Града. Ще ме посекат.

— А какво значение имат животът или смъртта? — върна му Алкивиад. — Ти просто се самооблъщаваш, че ще бъдеш взет за историческа причина. Тоест Сократ е преизпълнен от себелюбие, бленува за място в историята. А тя дотук, уви, не пожела да го направи ни герой, ни жертва.

— Разтълкувай ми тогаз решението на Съвета да не бъда призован войник!

— Приеми го като ласкателство: демосът реши, че стоиш твърде високо, за да бъдеш боец. Демосът щади свободата на ума и волята ти.

— Но без моя воля той ме е отлъчил от дълга, който смята за гражданска украса!

— Демосът съобрази, че Сократ не смята този дълг за украса.

— Ти… Ти знаеше ли отнапред, че такова решение ще бъде гласувано? — плахо се осведоми Сократ.

— Разбира се.

— Защо не ми обади? Аз може би щях да се явя пред Петстотинте, за да обжалвам едно решение, което ме лишава от граждански права.

— Не помислих, че най-извисеният над земните блага атински мъдрец ще държи на нещо така обикновено: граждански права!

— А не пожела ли поне да бъда с тебе в похода при възможните твои изпитания?

(Това бе недостоен зов за близост под уплахата от самота.)

— Не, не желая — безучастно отвърна Алкивиад. — Твоите поуки, Сократе, не са питие, което влива смелост. Ти би навявал у бойците ми размисли над безумието на всяко мъжко дело — за кой военачалник е полезно това.

— Но щом си се съгласил Сократ да не бъде призован, ти го обричаш на утрешно гражданско обвинение! — не се сдържа пред тъй нечовешки изиграното приятелство, пред тъй хладнокръвната измяна мъдрецът. — Как съвестта ти ще понесе моята казън? Кой, ако не ти — най-близкият ми — трябваше да ме предупредиш, да ме запиташ дали съм съгласен да бъда лишен?

— Сократе, изборът все пак беше твой.

— Не. Вашето решение почива върху тълкуване на думите ми; не съм се съгласявал изрично!

— Ти не ме разбра — промърка Алкивиад мижешката, отпуснат по гръб. — Твой беше изборът на най-близък приятел. Защо доближи до себе си именно мене, след като бе уверен, че съм безнравствен? Защото те забавлявах с пъстротата на съществото си, с шума на предизвикателствата си, с това, че опровергавах ония ценности, които за тебе означават много. Не бих казал: „които означават всичко“. Сега ти ми показа, че държиш на една моя, а не твоя ценност — живота. На друга, хулена от тебе — хорското мнение. Ти си досущ обикновен честолюбец, самомнителен и неискрен проповедник, Сократе. Винаги съм те подозирал в неискреност… Искреността — мисля си — се доказва само с цената на смърт. А тук, пред очите ми, ти изменяш на собственото си учение, уплашен от вероятна казън. Пък обвиняваш мен в измяна… Добре де — нека бъда приятелят-изменник. Та всеки от нас извършва безчет низости, за да просъществува, но потръпва гнусливо пред названието им: предателство…

— Чудовище!… — с несмела отврата промълви мислителят.

Той не можеше да се отърве от едно ново за себе си усещане: страха, че е насаме с въоръжен до зъби човек. Сократовият поглед пробягваше по колчана и меча, снети на пода, по уж отпуснатите, но опитно силни пестници. Ужасяваше го дори челюстта — отчетлива, яка, тя сякаш щеше да изщрака в смъртна захапка. Несъзнателно Сократ се отмести; стараеше се да постави разумно разстояние между себе си и чудовището.

— Предвиждам!… — изшепна той. — Ако утре ме изведат на съд, ти ще вдигнеш ръка да бъда наказан. А може би вече и публично си се отграничил от мене, а?

— Успокой се, учителю! — вяло го отрезви Алкивиад. — Когато дойде до отграничаване, ти първи ще се отречеш от ученика си. Такъв, какъвто те гледам сега: срамно подплашен.

Все по гръб, Алкивиад се изсмя с подигравка.

— Не ще ли ми налееш чаша, за да се простим по правилата? — попита той, сякаш двама не бяха разменили упреци и обиди.

Без да знае как трябва да се държи с Алкивиада оттук нататък, мъдрецът отхлупи голямата делва в ъгъла, загреба два потира. Вече бе сложил потирите пред тъмното огнище, вече отвори уста за прощална наздравица, когато в тъмния трем нахълта бившият Алкивиадов роб Пулитон.

— Беда! — изписка той неистово. — Проклятие над Града и над Западния проект!

Алкивиад едва се привдигна на лакът.

— Моля, по-спокойно, поред! — заповяда той.

— Незнайни злодеи са скопили бог Хермес, господарю! Вълнението на демоса е неописуемо… — заекваше Пулитон.

Алкивиад изслуша пелтеченето му, без да се зарази от низката тревога на бившия си роб.

— Що за глупости! — каза той.

С разтрепераната помощ на Пулитон Алкивиад нахлузи броня, запаса меч, когато мисълта за скопения, иначе винаги печелещ бог го разсмя неудържимо.

— Ха-ха-хо! Сега любовницата на Хермес ще вземе да сънува неспокойно, ще се мята в леглото си като пъстърва на бряг, хо-ха-ха!

— Не е смешно — обади се Сократ. — Това е удар не срещу бог Хермес, а срещу тебе.

— Ами! Всички мои части са на мястото си — заяви вече от прага Алкивиад.

Нима наистина смяташе да се раздели с учителя така засмяно, без да заглади някак разрива им, без да измоли прошка?

— Почакай! — скочи мъдрецът.

При цялата си студена мъдрост и отречение от земните страсти Сократ не бе способен на това: да скъса в миг връзките си с трайно и дълбоко обичан приятел.

Алкивиад изчака приятелят му да го настигне на прага. Изчака не от съчувствие, ами загдето промяната у Сократ го забавляваше. Понякога, за късо наистина, Алкивиад бе усещал… почти неудобство под логичните, висше справедливи упреци, които Сократ му отправяше с най-мек глас. А през тази нощ Алкивиад си отвзе над Сократа.

Двама се изправиха очи в очи. Не стана ясно какво изрича Алкивиад с прощалния си поглед, най-вероятно не изричаше нищо. Затуй пък погледът на Сократ отрази премного: примирена, но не горда мъка, болезнена погнуса, обреченост.

„Сократ е смъртно заразен!“ — установи стратегът.

Вярно… До днес мъдрецът бе смятал себе си нераним от бича на злоба, козни, завист — един-единствен човек, изнесен над страстите на Града. Сега Сократ позна себе си. И съзря, утаен в своята пречистена душа, най-прост, разпадащ съвършенството й, рушителен за нейното умно равновесие страх. Щом някой се зарази със страх, той е осъден.

— Не бой се, не ще обадя никому какво видях и чух тази нощ у тебе! — обеща Алкивиад. — Надявам се, отсега не ще бъдеш тъй язвителен и строг спрямо човешките слабости. Те имат за основа страха. Излишно е да ти описвам неговата мощ — ще се убедиш и сам.

Нали бе възжаждал прощални думи, Сократ си ги получи. Не че не можеше да им възрази — Сократовата софистика се изплъзваше из всяка словесна клопка. Но той не искаше да разреши на единствения жив свидетел на Сократовата боязън повече време да триумфира.

„Дано не остане жив!“ — помисли Сократ. Не помнеше да бе пожелавал някому смърт.

— Въпреки всичко аз възнамерявам да се върна, Сократе! — увери го, сякаш разчел нечутото му зложелание, Алкивиад.

Сократ прекара остатъка от нощта сам. Алкивиад беше излязъл, без да остави подире си утеха; Алкивиад успя да долиши мъдреца, като изправи срещу неговия страх своето безразличие. Така и заживя той в спомена на Сократ: една съвършена осанка на мъж и воин, сам за себе си, необвързан о никого и нищо. Алкивиад потегляше на бой със света…

А мъдрецът бе сам. Той можеше да прикани и посред нощ около своята трапеза — бедна на лакомства, ала богата на духовна светлина — мнозина, но предпочете разговора със себе си.

Сократ залости вратата, угаси оная едничка борина. В ниската стая нахълта синевата на нощта. Мъдрецът й се предостави, изведнъж сроден с мрака, всемирно скривалище за всяко страдание.

Сократ се облегна на грубия зид, отпусна в скута си едри длани. Усети кожата им необичайно мека, чувствителна. О, ако не бе зарязал преди три десетилетия своята трудна прехрана — умението да дялаш и оглаждаш камъка; ако бе поддържал телесната си сила, която ти позволява да надвиваш най-упоритото вещество — мрамора; ако не бе допуснал ръцете му да се изнежат, докато заякваше мисълта!… Но има ли изобщо яка мисъл? Не е ли съзнанието ни рана, която става все по-широка и дълбока, която гние и боли, щом непредвидливо изтървем мига да се излекуваме от мислене?

Ако през тази нощ каменарят Сократ би узнал, че е застрашен, той веднага щеше да се яви пред Съвета на архонтите, ще проси помилване, ще предложи своя меч в предстоящия поход. Архонтите щяха да се смилят — всеки град има нужда от един гражданин в повече.

Но Сократ не бе каменар, а мислител. Негово работно вещество бяха думите, а цел на труда му — истината. Сократовите истини (уж безплътно, неустойчиво, стапящо се като дим от сено слово) сега връзваха Сократа с юзда, оковаваха го с верига.

„Разбира се, че още тая нощ мога да се явя пред архонтите, а на разсъмване да потегля с Алкивиадовия флот“ — повтори си той поне десет пъти. Но усещаше, че е невъзможно, съвсем-съвсем изключено.

Защо, защо?… Защото! Какъв учител по мъдрост би бил Сократ, ако отречеше чрез страха си своето учение? Можеше ли да проживее той седмица време, ако загуби хората, които му вярваха?

„Ех, пък едни хора!“ — рече си учителят. Нему бе ясно, че дължи чутовния Сократов кръг на нечии изгоди и долно любопитство. Богатски синове, глезени внуци прахосваха празните си вечери край мъдреца, за да се похвалят утре заран: „Снощи спорихме със Сократа… Аз му изтъкнах… Той бе смутен…“

Заради тия ли недозрели и малоценни, способни на всякаква измяна хора Сократ се боеше да не измени на себе си?

„Себе си!… — изведнъж откри той решението, към което го изведе горкият му среднощен размисъл. — Не мога да отстъпя от себе си, не мога да унищожа себе си… Ще рече, моето «себе си» е действително, то ме спъва като материална пречка, то ми позволява или отказва, то ме тласка из пътя, който човекът Сократ (ако нямаше себе си) всякак би отбягнал…

Ще рече: аз постигнах! Постигнах онова, което вече смятах за несъществуващо — тъй трудно е да провериш дали твоето «себе си» наистина живее, след като всичко наоколо ни е само сянка на скритата своя същност… Сега вече зная: аз имам себе си! Това ще ми попречи да се спася от унижения и присъда, то ще ме отведе в гроба, понеже сурово изисква от мене да му бъда верен докрай. Само така — ако надмогна страха от смъртта — аз ще утвърдя правотата си в очите на ония, които не й вярват…“

След като изведе логически своето съдбовно откритие, учителят извърши и съдбоносната за живота си стъпка: не извърши нищо. Той не отиде пред Дванайсетте; не възрази срещу решението им да не бъде призован войник; не помоли да отпътува заедно с всички пълноправни граждани на Атина.

Най-съдбоносна стъпка обикновено се нарича самоубийството. Но да се убиеш не винаги означава да скочиш в дълбоко, да завържеш клуп, да излееш източна отрова в потир вода. Има много по-сигурен начин да посегнеш на живота си: просто като не се противопоставяш на онова, което ти готвят ближните.

Ето тази най-съдбоносна стъпка извърши — не вършейки съвсем нищичко — Сократ след своята раздяла с любимия си приятел.