Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (26)

VII

Покрай река Меандър до град Милет чудноватата дружина премина за броени дни тия изпосталели от робска обида и десетилетен труд мъже, заметнати само с конопен парцал, боси и обрасли, още не можеха да повярват на свободата си — те преджапваха всмукващите тресавища край наедрялата от пролетта ленива река; куцаха през трънлива пустош, която гризе петите; през чакълести сипеи, които ръфат ходилата; тътреха се под пладнешки зной и в гробовно нощна тъма из лесовете; вървяха и вървяха като обсебени призраци, дано не ги застигне конната стража на сатрапа, та след бой с тояги да ги върне назад, към каменоломните и каменоделните, към пещите за тухли със стъкленосиния глеч, към коритата за щавене на тънки алени кожи или към ледените бързеи, където кисне коноп, а ти газиш конопа до втрисане. Триста избягали роби не вярваха на свободата си, защото около глезените им тъмнееха като чер спомен дълбоки, завинаги неизличими белези от гривна — гривната на верига, о която десет или петдесет години е дрънчала желязна топка, по-тежка от половина роб.

Само Алкивиад бе наясно, че неговата дружина не бяга наистина, ами според засуканото хрумване на сатрапа Тисаферн отива да дообърка нещата в Елада. Само Алкивиад бе наясно, че той е единственото действуващо лице в съчинения от Тисаферн епос, докато мършавите, настървени за свобода гладници, които се носеха безумно към брега — към брега на Егея! — представляват трагикомичен хор. Техният хор от хленч на страданието и вопли на носталгията трябваше да убеди цар Агис или пък новоизлюпения атински архонт Критий, че изменникът Алкивиад, малко дето скъсал затворническите си вериги в Сарди, ами подбудил към бунт и елинските неволници из Персия, а после ги извел в опасно бягство. Против волята и без знанието на Тисаферн естествено.

„Какъв театър! — викаше си Алкивиад предоволен, че вече притежава публика, а също и хор. — Не оня гламав Критий, когото от пеленаче са полагали върху скамейката на Одеон, за да бъде закърмен с театрален дух, ами и сам бог Дионис, покровителят на театъра като цяло, не ще разгадае скрития смисъл на представлението, съчинено от злодея Тисаферн. Ха-ха-хо!“

Съзвучно с това представление, Алкивиад подтикваше своите освободени роби да бързат, като ги стряскаше с възможна поява на сатрапски стражи. Лъжата излизаше скъпо и нему — подир тъмничната неподвижност Алкивиадовите прословути прасци бяха излинели. Алкивиад заглъзваше не на шега, а най-мъчително из тресавищата, препъваше се по сипеите, но стискаше зъби с бодро настървение: предстоеше!

В мислите му вече бе възникнала трагикомедия, съчинена от него, не от Тисаферн. Алкивиад щеше да я разиграе пред всички, които без време бяха се нарадвали на изчезването му. Той ще им покаже не само че е оцелял — Алкивиад бе прибавил куп източни орнаменти, съвсем нови фабули към Алкивиадовия мит.

Атинският флот пак бе настанил демокрацията в Милет, но тя се чувствуваше двойствено, понеже самата Атина междувременно беше се раздвоила. Града управляваха олигарсите, но уж. Демосът, отмалял до охтика и мъртво раждане, ръмжеше безспирно. Затуй че ръмженето не им даваше ни сън, ни мира, такива като малодарния Критий паднаха дотам, че тръгнаха да просят помощ от Спарта срещу собствения си демос! Тоест грехът, заради който демокрацията прокълна Алкивиада, днес олигархията узакони като своя явна политика. Но спартанското приличие възнегодува срещу чак такава родоизмяна: цар Агис, който по Алкивиадов съвет все още държеше плододайна Декелея, отказа да нахълта в Атика, за да закрепял властта на тия като Критий и да смажел подмолното народовластие. По-право за царя бе тъй очевидно, че Атина бере душа, та не виждаше необходимост да я доубива. И това — Атина, корона на елинството, обединено от Перикъл чрез мъдра мисъл и ценни жертви!…

Такива опасни съждения изказваше пред Алкивиада новият възлюблен на обширната вдовица от Милет, в чието подножие преди близо две години Алкивиад бе пил хиоско вино и подслушвал многоречевите препирни на милетските аристократи. Сега вдовицата бе върла демократка, понеже Милет не бързаше да се обяви повторно за независим: изчакваше събитията.

— Още повече че атинският флот в залива на Самос не се подчини на самозваната олигархия в Града — дообясни поведението на Милет новият възлюблен на вдовицата.

Той беше млад и деен, търговски син, та съчувствуваше на демократите от Самос. Младежът се отнасяше без ревност към предшественика си, защото не питаеше към вдовицата чак пък страст. Освен туй Алкивиад и не можеше да събуди ревниви подозрения — костелив, немощен, с хлътнало лице и с ранни бръчки, Алкивиад вече бе това, което е всеки мъж на четирийсет години: едно начало на края. Младежкият образ, който Алкивиад пренесе непокътнат до зряла възраст, сега изведнъж беше наваксал прескоченото.

Метекът седеше не край полите на вдовицата, където днес бе място другиму, а насреща й — чинно като гост. За Алкивиада днес бяха отворени малко милетски врати, защото никой не знаеше кой е днес Алкивиад: предрешен стратег на персийския сатрап ли, съюзник на демократическия флот ли, или пък вдъхновител на уродливата атинска олигархия. Ала видната вдовица се чувствуваше всред житейските превратности като тлъст кефал в тихи води, та без страх прие своя бивш любим — закриляше я битността й на злочеста, самотна жена.

— Казваш, самоският флот бил под заповедите на демократи? — предпазливо се доосведоми Алкивиад.

— На моряшкия съвет, воден от Тразибул. Но демократическата треска, която тресе Самос, има за зараза Хипербол.

— Ами! — пристана гостът.

Той от много отдавна не бе чул туй име. Преди… години, когато чрез безсрамен завой падна в обятията на покойния Никий и така двамата подведоха атиняни да гласуват за изгнанието на крайния демократ, Алкивиад не бе проучил накъде ли насочи халтавите си стъпки Хипербол. Както го познаваше — болнав, недъгав, че и прокуден, — Алкивиад удобно бе заключил: говорящата съвест на демоса е угаснала досущ.

— Нима той е жив? — учтиво попита гостът, стараейки се да не проличи, че въпросът отблизо го засяга.

— И още как! Подир изгнанието си Хипербол се настанил на Самос. Там въздухът понесъл на бледото му здраве; Хипербол — говорят — разцъфтял не само здравословно. Както се знае, самосци са именно крайни в демократизма си, та го понесли на ръце, превърнали го в символ.

„Ах, колко лошо! — каза си наум гостът. — В Атина не бива да се връщам, преди Критий и останалите негодници да са отменили присъдата ми. А как да подразбера дали ще бъде отменена?… За да бъда наясно по политическите настроения на бойците ни, трябва да се озова на Самос… Уместно, ако там не гърмеше изобличенията си срещу всяка тирания Хипербол в съюз с Тразибул. Много лошо!…“

— Чудесно! — каза на глас гостът. — Картинно си представям двамата приятели на народа душа в душа и ръка в ръка!

— Колкото до единодушието им, метеко, трябва да те разочаровам; Тразибул и Хипербол не можели да се търпят. И толкоз по-добре за йонийските пристанища! Иначе, ако моряците имаха здрав тил в демокрацията на Самос, веднага биха нападнали нашия бряг — ще го разграбят! Права ли съм?

— Безусловно — съгласи се гостът, а мълком разсъди: „Не било чак толкова лошо, слава на Ареса! Щом ония двама демократи са взели да делят властта на народа и над народа, очевидно е, че ще спечели трети. Дано, о, дано, Зевсе, туй бъда аз!“

Алкивиад вече честичко споменаваше боговете — обичай, който преди бе пренебрегвал.

Два кораба от атинския флот година поне се люлееха на котва пред Милет, без началниците им да знаят що търсят тук. Тези началници, лесно склониха да натоварят до Самос тристата избягали из персийска робия елини. Съсипаните довчерашни неволници не можеха да предложат сребро срещу превоза. Те просто заеха местата на робите до веслата. (Двата кораба си нямаха роби — триерарсите бяха ги разпродали преди месеци, за да купят сухар за моряците си.)

Съвсем не какъвто всички го помнеха, ами — строг, мълчалив, непроницаем, Алкивиад седеше при кърмата. Когато единият триерарх му предложи да играели на костички, за да убият времето до Самос, Алкивиад отказа. Той последователно изпълваше своя нов образ; на герой и освободител. Затуй Алкивиад отбягна и богатите милетски трапези, въпреки глада, който гърчеше вътрешностите му при дъха на печено и пресни питки; Алкивиад познаваше непресъхващата своя жизненост — би го възкресила за кратки дни из немощта му, щом той си позволеше излишества в яденето.

„Нищо, нищо, вижда му се краят! — мислеше той вперил очи в хоризонта, където скоро трябваше да се появи Самос. — След два-три дни ще накарам да ми опекат цял глиган или овца. Не ще поканя никого. Ще седна, ще…“

— Много тежко ли беше? — прекрати бляновете му триерархът, възстар моряк.

Едноок, това придаваше на погледа му нещо хитро, сякаш началникът непрестанно намигаше.

— Кое да е било тежко? — направи се на разсеян Алкивиад.

— Затворничеството ти, твоите благородни усилия да се свържеш с поробените ни братя, подмолният ти труд да ги вдигнеш за бягство в уречения час?

— О! — и красноречиво позамълча Алкивиад притворил очи. — Бе толкова неизразимо мъчително, че бих молил всички вас никога да не ми напомняте моите дни в Сарди… Дори споменът за тях ще ме поболее — нали сте свидетели на немощта ми?

— Прощавай! — смутено поиска извинение началникът. — Но всеки човек обича да слуша за нещо хероическо, прометеевско. Ти ни накара да се гордеем, дето сме расли в един Град с тебе…

Алкивиад само кимна съгласен със сравнението между Прометея и себе си.