Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (5)

V

Никакъв лъч не пробиваше пласта облаци, подплатени с ниска, бяла от дъха на морето и солена по вкус мъгла. Зимата в Атина не е мразовита, затуй пък — всепропиващо мокра. Нейната влага правеше наметките тежки. Те не се ветрееха волно, ами падаха в тромави, огизнали гънки.

В такава светлина бащите на атинското народовластие бяха още по-изравнени по сивота — сивееха чак и лицата им, морни от досадата на всекичасни сметки и разни страхове. Държавници, длъжни да изразяват единно мнение и в никой случай — собствените си помисли.

Днес те се превземаха, че мислят онова, което говореше Хипербол, крайният от крайните демократи. Излюпен преди четвърт век из подземията на Атина, Хипербол носеше неизгладимите белези на нежелано рождение и недояло детство. В Атина, където освен изобилие имаше и изобилна нищета, сиромасите хранеха децата си с много слънце и вятър, за да ги спасят от недъгавост. А на Хипербол сякаш е било отказано и слънцето; той подпираше сега о мраморната трибуна на амфитеатъра тяло, чиито тънки кости май не биха го удържали право без опора; той излагаше пред множество погледи лице не за показване — с грапава кожа и бедна рижа брада. На представителите на народа този техен вожд се струваше неискрен със своите примижали очи. Те не подозираха, че Хипербол, взискателен във всичко, съзнава телесната си грозота, че иска да спести на атиняни поне част от нея: своите възпалени очи.

Винаги непримирим към враговете, Хипербол сякаш враждуваше с цялото битие. Той се врязваше като справедливо, но некрасиво острие във всекидневието на Атина и пречеше чувствително на всички. Хиперболовите правдиви нападки и изобличения не носеха за демоса ни хляб, ни маслиново масло. Атиняни биха предпочели — макар непризнато — мръсен хляб наместо чисти думи.

Понеже водеше непрестанна борба, Хипербол бе възпитал у себе си премного ненавист, която го заслепяваше. Затуй и не улучваше най-простото за всеки що-годе обигран в политиката мъж: сгодния миг. Той сякаш нарочно избираше време, когато никак не бива да изговориш някоя мисъл, за да я изговори. Хипербол и днес много точно го уцели.

— Бащи на атинския демос! — започна той, вкопчен в смразения камък на трибуната и притеснен, все едно че ще прави донос. — Нашите така чести през последните месеци несполуки посред мир, а не във война ме плашат. Защо, питам себе си и вас, ние губим съюзниците си? Защо народът на Аргос свали демокрацията там?

Демосът винаги е прав — обяви Хипербол убедено, но неубедително. — Щом се опълчва против народовластието, то се е провинило пред него. С какво — питам себе си и вас. С това, че му беше наложено от Атина. Ще рече, народът на Аргос сам се отдава във властта на олигарси, стига те да го разпрегнат от атинската колесница. Народът на Аргос ни мрази. Защо — питам себе си и вас.

— Вместо да питаш, постави на гласуване въпроса за наказателен поход на Атина против Аргос! — обади се от място Алкивиад. — За две денонощия, атиняни, аз ще върна народовластието там. За още седмица ще откарам всички аргоски аристократи по островите. Доживотно заточение за всекиго, комуто не харесва хегемонията на Атина над целия Егейски свят!

Зимният вятър внезапно напря откъм морето. На тласъци проникна той и в корубата на Съвета, принуди представителите на народа да му обърнат гръб и вече съвсем да се озлобят срещу оратора.

— Нека гласуваме! — обади се Критий, когото очакваше приятно прекарване на обедните часове.

— Не съм поискал гласуване — невнятно възрази Хипербол.

Нему, изправен нависоко, студът причиняваше болки. Тях народният вожд бе придобил в ранна младост. (Зиме по пристанището на Пирея не се намират товарачи, тогаз разни собственици бяха наемали дори такъв тънкокост и тесноплещ гладник като Хипербол. Зиме Хипербол беше си дояждал — до ситост хляб срещу четиринайсет часа пристанищен товар. И — в добавка: пронизващ мраз, който засяда по ставите ти за цял живот.)

Както биваше твърде рядко, сега Хипербол вдигна очи, впери ги в Алкивиад. Алкивиад седеше, цял в алено и белоснежно, единствен не гърбом към вятъра. На измъчения от ставна болка Хипербол се стори, че ветровитите пристъпи не рошат дори прословуто дългите къдри на Алкивиад — едно пищно оцветено изваяние присъствуваше всред мръзнещи хора, мокри хора, сърдити или отвратени хора. Както винаги на Алкивиад нищо му нямаше.

Лично оскърбен от насмешливата природа, която успоредно произвежда и прекрасни, и уродливи образци, Хипербол с право мразеше нейната всепризнато съвършена творба.

— Не подлагам на гласуване въпроса, поставен от Алкивиад — продължи остро той, — понеже един наш наказателен поход срещу Аргос би бил позор. Алкивиад вече достатъчно опетни демокрацията с клането на остров Мелос. Алкивиад не остави там жив мъж, за да даде кървав пример на всички наши подвластни; Алкивиад зароби и разпродаде всички жени от Мелос, за да лиши от свободно потомство непокорните; Алкивиад…

— … запази все пак една незаробена от Мелос! — звънко го прекъсна Алкивиад. — Една мелоска хубавица аз пощадих, понеже спря моя поглед. Вие я познавате, атиняни: тънкокръстата Евлампия. Детето, което тя ще роди, няма да бъде бунтовник срещу атинската държава, ха-ха-хо!

Тази веселост беше поне неуместна. Атиняни и без туй възмутено шушнеха как Алкивиад нарушавал своите собствени заповеди („Смърт или робство за всекиго от Мелос!“), за да доукраси леглото си. Но днес Алкивиадовата наглост ги съгря: най-сетне малко светлина през мъглите и под Хиперболовия оздравителен бич!

— Когато някой не изпитва срам от голотата си, той принуждава околните да отвърнат лице — заяви Хипербол. — Аз се срамувам да разискваме от това високо място гадости, които… да… е…

И Хипербол най-пакостно за своята правота пресекна насред дума. Отегчени допреди малко, бащите на народа се затресоха от зъл смях.

— Граждани на Атина! — надвика ги Хипербол. — Длъжен съм да изкрещя истина, която всеки от вас се бои да признае, защото това би ни наложило мигновено действие. Ето, изговарям: всред нас се е родил, расте и заяква ти-ра-нин! Демокрацията развързва ръцете му за преврат. Неговата хетерия (разпасана дружина от озверени аристократи и бивши роби, от комедианти и пристанищна измет) стои готова под заповедите му. Ако ние не осъдим на изгнание Алкивиад, утре може да осъмнем не първа по народовластие държава, ами тирания!

Граждани на Атина — крещеше Хипербол, — заклевам ви в името на демоса: нека вземем решение за всенародно гласуване да бъде изгнан Алкивиад!

Синкаво-червен от напъна си, Хипербол немощно млъкна.

Без да помръдне под пурпура със златовезан ръб, Алкивиад изслуша Хиперболовата реч. В ледената тишина, настъпила подир така внезапното за всички предложение, Алкивиад промърка топло:

— Съветът иска от тебе доказателства, Хиперболе, че аз, а не друг смущава покоя на Града! Тъй като обратното — моята бойна и държавническа ревност — не се нуждае от доказване.

— А загубата на съюза с Аргос — изхриптя Хипербол.

— Тя е поправима.

— А съперничеството ти с Никий, което разцепва войските на Атина?

— Туй съперничество е истина — най-нечакано потвърди Алкивиад. — Когато една държава има двамина видни военачалници, разцеплението на войските й е неизбежно.

— Но Никий в миналото…

— Атина иска не минало, ами бъдеще! — извиси глас Алкивиад. — Готов съм да й предоставя избора: Никий или аз! Ако утре народът гласува моето изгнание, аз ще се подчиня без ропот, защото сам разбирам, че не ми е място в един град, който предпочита вчерашни триумфи пред утрешни победи… Избирайте, атиняни!

Ни Хипербол, ни един от Петстотинте не повярва на ушите си: без съпротива Алкивиад бе поел неизчислим риск. Нали никой в Атина (въпреки сплетните) не беше уверен, че под пурпурната мантия набира сили за преврат бъдещ тиран, но пък не бе уверен и в противното. Как, защо утре Градът трябваше да решава? Никий и Алкивиад бяха допринасяли, мразейки се скрито цели десет години, за величието на Атина. Кое налагаше утре тя да се лиши от тяхното и забавно, и полезно съперничество?

— Но, атиняни! — разкъса пласта от мълчаливо колебание Алкивиад. — Атинската демокрация не е невеста за женене, та да й се полага едничък жених: бдителният Хипербол. Тя е плодовита майка, на която всички ние сме наравно синове. И ето, още един от тях, аз например, обвинявам Хипербол в греха, който той кресливо ми приписа: стремеж към еднолична власт! Под умишлено отрития хитон, зад винаги полуспуснати клепачи Хипербол нещо таи — защо е иначе това показно самоунижение? За да прелъсти избирателите: „Аз съм по-близо до работния народ, отколкото бива всеки друг от Петстотинте!“ Защо на Хипербол пречат тъкмо даровитите атински военачалници? За да не осуетят чрез оръжие онова, което Хипербол коварно крои. Затуй настоявам утре Атина да гласува за изгнанието на един не от двама, а от трима ни!

Противоударът бе така ненадеен, че крайният демократ видимо залитна. „Защо, защо!“ — повтаряше беззвучно той, а Петстотинте, озлобени, дето именно Хипербол беше ги подложил на тревога и разправии, жестоко мълчеха.

— Ти обясни ли пред Съвета защо двамина добри стратези били прекалено много за Града? — отвърна му Алкивиад. — Ти искаш да ограбиш родината си от един велик човек, понеже те плаши величието. Но на Атина трябва величие!

Едва сега Алкивиад се изправи. С лице срещу цяла Атина, която утре щеше да начертае съдбата му, Алкивиад изговори по правилата:

— Аз не възразявам Градът да наложи изгнание на един от тримата, които били смущавали покоя му.

— Не възразявам — отекна зад Алкивиадовия гръб Хипербол; той овладя ръбатата си челюст, която потрепваше, и понечи да продължи: — Запомнете, атиняни…

— Ти нямаш полза от паметта на Атина — сряза го Алкивиад. — Запомнят се не думи, а дела.

— Не възразявам! — обади се и трети глас.

Никой дотук не беше се сетил за стария стратег; Петстотинте се вдадоха досущ в спора между ония двама. Почитаният военачалник се поклони на Съвета. Повече от Алкивиад и Хипербол той имаше право да пита „защо?“ Никий не попита. Живял и видял, той си знаеше: не бива да се навираш в очи.

„Двама честолюбци — залязващ и изгряващ — са гибелно излишество за Атина, отскоро сродена с мира. Атина съкровено жадуваше покой, за да изкорени овъглените маслинови дървета и да засади живи фиданки. Фиданките все още не дават плод, а из Града вече се разминават настръхнали двамина пълководци. Заради тяхното съперничество Съветът всеки месец гласува още злато за корабни строежи, за леене на боен бронз…“

И тъй нататък.

С тая реч, произнесена при Пропилеите, повторена на Агора и потретена при Южната врата, Хипербол убеждаваше атиняни да отърват града си било от Алкивиад, било от Никий. Вътрешно сигурен, че опасност за демокрацията е само Алкивиад, Хипербол се подчиняваше на решението на Петстотинте: да бъде изгнан един от двамата стратези. Що се отнася до третия възможен изгнаник, никой не би гласувал за неговото наказание. В Атина сияеше народовластието, та би било смешно, неприлично дори то да прокуди най-последователния, неопетнен демократ. Самите Петстотин, вече по домовете си, усетиха смътна неловкост, че бяха подредили Хипербола до застрашителните за мира военачалници. „Какво да правиш? Политика!…“ — поясняваха те на преудивените си домашни.

А през същото време — отвратително студено и мокро навън — Хипербол държеше речта си. О, как би искал вместо държавнически доводи да изхлипа с разранено гърло: „Пазете се от Алкивиад, атиняни! За него няма нищо свято!“

Той вярваше, до степен да заложи върху дръвника дясна ръка, че за Алкивиад няма нищо свято. Добре, но как ще се обоснове? Не беше запретено да пуснеш върху свещения стадион в Олимпия четири състезателни впряга, а не единствен — тази Алкивиадова суетност можеше да се тълкува и като богоугодно рвение… Някаква жена от Мелос по закон бе купена от Алкивиад, при все че той не я държеше за робиня, ами. Е, и? Въпрос на господарска прищявка — законно… Хипербол предчувстваше и как Алкивиад, в своите пък речи, ще заяви най-непринудено: „Не е грях атинянинът да носи пурпур, щом намира смелост за това. Ако предпочитате безцветието — ваша воля! Но аз смятам: съвсем всички атиняни трябва да наметнат алено! Така ще личи отдалеко, че ние — чедата на Града — сме заповедници над цяла Елада…“

Какво да отвърнеш на това? Впрочем Хипербол изнамери друга тема за речта си: пакостното съперничество между Алкивиад и Никий. То поне беше извън спор, призна го и Алкивиад.

„… Двама славолюбци, които дрънчат меч и шпори при нищожен повод!…“ — тъкмо изговаряше за четвърти път с дрезгав от крясъци глас Хипербол при Палестра.

Слушателите му бяха немного. Предпролетните дъждове плющяха над Атина, сякаш за да отмият от мрамора й зимните слоеве мътилка и да светне тя — бяла, съразмерна, надменно изящна — при първото слънце на пролетта. Изобилен дъжд гонеше атиняни от площада към таверните, където седяха по половин ден пред кратер тракийско вино и една сушена риба. На тях не им беше до Хиперболовата бдителност, до страховити предсказания и до политика изобщо. През последния зимен месец атинските гласоподаватели се тревожеха как ще изкарат до копривата и младия чесън.

В навързаните една до друга таверни срещу Палестра гъмжеше. Тях съединяваха отворени сводове, през които човек — без да подаде нос на улицата — обхождаше подземие подир подземие. Сякаш всички, които не се намираха в Пирея, по строежа на стоте бойни кораба, бяха се натъпкали под земята. Те клечаха дори по калните стъпала, поставили пълен потир до себе си, върху пръстта. Атинските управници от много време вече (от изгнанието на стратега Тукидид) не бяха прибягвали до всенародно допитване в този смисъл. Би било глупаво през тъй богати на градски сплетни дни да дремеш в къщи.

Навън, около Хипербол, гъмжавата все проредяваше за сметка на таверните, където се сгъсти още повече. Хипербол, мокро просмукан до болните си кости, продължи прегракнало да доукрасява своята несложна мисъл, че двама честолюбци били много… Както често се случва с ораторите, той никак не смогваше да приключи словото си — боеше се слушателите да не рекат, че бяга от дъжда.

Понеже бе свикнал да крие нехубавите си очи, Хипербол пропусна как се роди събитие, което не само той, но и никой в Атина не предвидя миг по-рано: откъм храма на Хермес се зададоха двама воини, както се отгатваше по нагръдниците им от бронзови плочки, по това, че бяха с шлемове. Неравни на ръст, те крачеха равно — по привичката на всеки боец. В цяло въоръжение, сякаш ей сега потеглят в бой, ризниците и мечовете им приятно звънтяха. Най-сетне — спомен за оръжеен звън в Града, който строеше, търгуваше и се излежаваше на тъмно и топло по таверните!

Хипербол не различи двете мъжки лица. Чак когато воините излязоха на площада при Палестра, сподирени от тълпа, която бързо се удвои, понеже към нея се преляха Хиперболовите слушатели — тогаз вече Хипербол трябваше да си рече: „Случи се изключеното!“

Той стоеше, оголял от публика, потресен свидетел на гледка, която правеше безпредметни речите му и дори утрешното допитване до народа. Народът изричаше своята присъда още тук: той въздигна върху хилядопръста, макар и зъзнеща длан двамината си военачалници.

Да, Алкивиад и Никий. Те бяха изминали, прегърнати през рамо като първобитно изображение на обичта, цялата дълга търговска улица; те кимаха и се усмихваха не само на ония, чиито ръце ги поддържаха сега върху два щита, ами и един другиму. И тъй, пазейки тънко равновесие върху щитовете (те все пак се поклащаха поради гладнишкото сърцебиене на избирателя), пълководците, които до вчера не можеха да се търпят, с мъжествен звън притиснаха гърди о гърди, разцелуваха се по вратовете.

Самичък, сякаш прокажен, Хипербол не усещаше нозете си. И тъкмо ги овладя, та като използува народната суматоха около началниците, да се примъкне зад най-близкия ъгъл, заклинателно прозвуча гласът на Алкивиад:

— Преди да побегнеш, чуй, Хиперболе! Двамата съперници, чиято вражда плашеше Атина с разцепление на силите й, тия довчерашни късогледци днес прогледнаха за неделимо единодействие. Нека атиняни научат, че вече имат един военачалник — и опитен, и дързък, и хитър, и бърз. Воин с две сърца и четири ръце. Кажете, атиняни, кой друг град по Егея ще ви се похвали с такъв стратег?

Народът около стратезите измери през рамо вожда на крайните демократи, безоръжния Хипербол, окиснал като пристанищен товарач зиме. Стотиците недобри погледи сега го питаха: „Е?“

Хипербол нямаше отговор за случая, който не само той, но и всеки в Атина бе смятал невъзможен.

— Най-скъпа за всеки гражданин е бдителността! — бронзово ехтяха и думите на Алкивиад. — А затуй, че я разхити напусто, Хиперболе, утре ще заплатиш цената й!