Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (25)

VI

„Умирам или ослепявам?“ — бе неговата що-годе мисъл, когато някаква неопределена внезапност го стресна до диво сърцебиене и му върна свяст.

В килията… светеше!

Острие от нежелана светлина убоде бухлясалия поглед на Алкивиад. За първи път, откак бяха го заровили под земята, той успя да обзре къртовското си леговище.

Богове! То било по-потресаещо гадно, отколкото го усещаше опипом…

— Дойдохме за тебе — строго заяви един от влезлите двамина, без факла, ами с отличията на сановник. — Следвай ни!

— За-що! — изправи се Алкивиад и залитна под стрелите на пламъка в очите му, под болките във все пак читавия череп.

А нещо у него щастливо си рече: „Така и трябва. Най-сетне ще ме убият!…“

От прага Алкивиад обгърна с почти виждащ взор блажните от следи на голи охлюви зидове, мухлясалата цепка под тавана, пръстта, разкаляна и вонлива. „Какъв ад! Как човек приживе има да изстрада пъклото, за да му се стори смъртта чиста и кротка… Нежна.“

И се упъти, обграден от стражите.

Дотолкова бе приучен да мери пространството с четири крачки, че петата, която извъртя из тъмничния ходник, вече го изтощи, а къде десетата трябваше да се опре о зида. И тъй като се тътреше подпрян, стражите го изблъскаха по стълбата.

„Ще ме посекат надземи! — възликува душата на Алкивиад. — Може би дори под слънце или под звезди. Богове, дано има и вятър, дано за броени мигове усетя как раздвижен въздух облива кожата ми и живи шумове кръжат над стрехите!…“

Началник стражата открехна някакви врати.

— Вода! — проплака затворникът като смахнат.

Чучури от лъсната мед: басейн от мраморни плочи, прозорци с оцветени стъкла…

— Искам вода! — вдетинено хленчеше Алкивиад, навремето Велики.

Тогава четири ръце смъкнаха от тялото му прогнилия, скапан коноп и натикаха Алкивиад в басейна.

Досущ бегло той разгледа лицето си в огледалото от полиран бронз. Добре че му подадоха огледало, след като бяха къпали, стригали, ливосали и преоблекли затворника — иначе би загубил отново свяст. Бронзът отрази нечие чуждо, грозно лице. То можеше да принадлежи на стар източен постник или на изсъхнал по галерите роб-гребец, или на друг роб, който е стенал двайсет години в каменоломните, снабден с верига, а веригата — с тежка желязна топка. Това не беше Алкивиад!…

Чудно, загубата не го съкруши. Пиян от усещането, че кожата му е чиста, дрехата — прана, той се озърташе с уплашено недоверие, очаквайки всеки миг четири лапи да го сграбят към дръвника или поне да го върнат под земята.

„А?“ Боеше се да не раздразни своите палачи с въпрос, та само наум се питаше: „А?“ Алкивиад вече имаше що да губи — изобилна хладка вода, чиста риза. Алкивиад не искаше да ги загуби.

Вардяните не го удостояваха ни с дума. Сетне в банята пак влезе оня големец, даде знак на неволника да го последва. Много по-буйно от одеве блъскаше Алкивиадовото сърце. Смъртта, която преди час благодарно бе приел, към която кротко се стремеше, вече му се счини крайно нежелана. О, на какво ли не бе готов, за да й се изплъзне!

Той тътреше боси ходила всред стражите, изкачваше се все по-нагоре. Дали, богове, дали! Нима го водеха към покоите му? Може би не непременно ще го убият, възможно е да предстоеше… свободата! Има ли наистина свобода?

Точно там, където Алкивиад и Тисаферн бяха се разделили преди неопределено време, те се срещнаха днес. Сякаш през това време сатрапът изобщо не бе ставал от мекия диван, сякаш още допиваше същата чаша наров сок. Стотиците, снадени в един кошмар денонощия, които подмениха Алкивиада с друг някой, състарен, сдъвкан от битието роб, не бяха досегнали владетеля на Сарди. Бледомургавите му гладки страни украсяваше кораво накъдрена брада; тъмните, без дъно очи не отразяваха светлината, ами я попиваха.

— Седни, чужденецо! — мелодично покани Тисаферн.

И след малко, когато разгледа сменения лик на Алкивиада, додаде:

— Вярно е, не приличаш на себе си.

Алкивиад седеше без глас и движение срещу своя мъчител. Той не само не усети в сърцето си ярост или отровен бунт; с цяла душа Алкивиад би просил от сатрапа, би целувал полите на дрехата му, би го заклинал във всички богове да дари милост на съгрешилия свой роб; Алкивиад искрено питаеше най-робско умиление пред оногова, в чиято власт бяха животът и смъртта му.

— Според моя лекар ти си бил стигнал края на своите душевни и телесни сили — равнодушно поде сатрапът. — Лекарят ми съобщи, че си посегнал на себе си. А на мене не е нужна твоята смърт. Не — сега!

Сатрапът с насмешка в погледа отбеляза как неволникът дълбоко, до свист в отеснелите гърди въздъхна. Как през челото му пробяга лъч, който много далечно напомняше Алкивиадовия блясък.

— Ти имаше дълго време да се питаш: защо те хвърлих в тъмница? Защо ми бяха необходими твоите терзания, вместо пряко да те убия? — говореше от името на Алкивиада Тисаферн и сам си отвърна: — Много просто: за да научиш, че може.

— Кое? — бе първата дрезгава сричка, която произнасяше Алкивиад.

— Че може всичко. Всич-ко! — натърти сатрапът. — Целият ти живот бе пример, че ти не знаеше това. При всички твои дръзки сполуки, при немарата ти към хорска и божа присъда, ти бе предвидял два възможни изхода за себе си: величие или смърт! А нещата са не тъй прости, чужденецо. Има и трето (освен величие, освен смърт), има четвърто, стотно дори. Аз ти показах едва едно от тях: нашата телесна нищета, страданията на плътта ни. И то — малка частица. Показах ти унижението, и то — не пълното.

Е, как е? Ти си сломен, нали?

Меко-тъмните очи на Тисаферна не изразяваха жестокост, ами тъга. А Алкивиад не намери в себе си гордостчица да отговори друго извън:

— Сломен съм, господарю.

— Ето колко е от човека… — скръбно установи Тисаферн. — Смъртните буйствуват и алчат, мамят и изтезават, рушат или съзиждат величие, но забравят най-важната истина: всеки от нас може да бъде сломен! Един — по-лесно, а друг — по-трудно. И онзи макар, който убие себе си, за да се освободял от мъка, и той всъщност отстъпва пред мъките. Дори — най-пълно…

Алкивиад мълчеше, снишил глава, дано погледът му някак не разсърди всевластния. А Тисаферн продължаваше в мрачна мелодия:

— Когато те затворих, аз не бях сигурен, че си ми изменил. Но бях сигурен: ти си изменник. Никой никога никъде не ще възложи доверие върху човека, скъсал пъпната връв, дето ни обвързва на смърт към една земя и един род. Него (така разсъждават съвсем всички) не ще задържат вече никакви връзки…

Ти си въобразяваше, че използуваш владетели и народи като стъпала към своя пиедестал. А истината е, че те използуваха тебе. Понеже не си малоумен, ти проумя това и промени целта си: през последните месеци, когато уж служеше на Сарди, ти имаше една съкровена цел — да се прибереш в родината, след като заслужиш нейната прошка. Вярно ли е?

— Вярно е… — най-тихо потвърди Алкивиад.

— Но освен че е вярно, е и късно…

— Не! — (Туй беше неволен вик, който Тисаферн пожела да не чуе.)

— Ти скрои нещо малко вероятно — продължи напевно той. — Признавам ти: успя да свалиш народовластието само загдето беше те прокълнало. Облъщаваше се, че аристократите ще зачетат заслугите ти за техния преврат. Е, помилва ли те твоят стар приятел Критий?

— Защо Критий?

— Защото подир най-недостойно домогване именно Критий улови оглавника на Атина. Тя упорито се теглела, както научавам…

Може би за първи път, откакто се познаваха, Алкивиад видя сатрапа да се смее. Усмивката бе чужда на това хладнеещо от размисъл лице; тя разтягаше начервените устни, но не се издигаше над тях, към погледа и гладкото като вода чело.

— Ти действително забърка такава каша в Елада, елино, че свърши за Персия по-добра работа от тристахилядна персийска войска — похвали своя слуга сатрапът.

— Нали те уверявах, че съм се старал за твоя полза, господарю! — унизено увери Алкивиад.

— Не ти вярвам, както и никой изобщо не ти вярва!… Алкивиад всякога се старае само за своята полза, но от туй понякога произтичат събития, благоприятни и за другиго. Когато постави условие, че ще се прибереш в Града, ако той промени управлението си, ти ми услужи: крамолите между демократи и олигарси ще доразложат една държава, която вече шеста година изнемогва… Чудесно! Разбра ли сега защо те погребах жив, а не мъртъв?

— Благодаря ти, милостиви! — стремглаво коленичи Алкивиад, като целуваше обилно полите и меките ботуши на Тисаферн.

— Не ми благодари! — оттласна прегънатия му гръб сатрапът и гнусливо изтегли ръка, за да не попадне и тя под целувките на Алкивиад. — Рано или късно, кълна се, ти ще умреш от моя ръка! Нека то бъде подир десетилетие, нека бъде на другия край на света — нищо, моите хора ще те намерят. Бог Ормузд, великата сила на Доброто, не ще ми прости, ако не накажа най-прославения изменник на своето време.

Тисаферн не говореше меко и напевно. Той ковеше думите си като с чук, те падаха като метални отломки.

— Аз съм просто тъжен изгнаник, принуден да продава ума и меча си, господарю! — почти изплака Алкивиад, свит в нозете на сатрапа. — Аз нямах свой избор, когато родината ме призова на съд.

— Имал си! — надменно възрази сатрапът. — Ти трябваше да избереш смъртта; такъв е изборът на всеки мъж със съвест и чест, с грижа за своето име в историята, за своето слънчево място отвъд. А щом си предпочел да живееш в измяна, ти всекидневно ще изплащаш цената на живота си. Това е…

(Тук коравото Тисаферново слово прозвуча като жреческо прорицание.)

— Аз ще те освободя! — обяви милостта си сатрапът. — Нека бог Ормузд ми прости, че не те принасям жертва пред олтара на Доброто още днес. Но тъй като над земните ни дела владее Ариман — премощното, подпомагано от неумни и късопаметни хора Зло, — върви, служи му! Чрез своите дела ти само по-сигурно затягаш примката около собствената си шия, а точно те изгодно ме ползуват.

Заключението в жречески възвишената реч на Тисаферна доби досущ пазарски звук. Но от цялата нея в ушите на затворника отекна само: „Аз ще те освободя!“ У Алкивиада избуя непитомен възторг. О, как му се искаше да се търкаля по изкусните килими и да реве, да вие: „Ще бъда свободен!!!“ Не му мина през ума за цената — никаква цена не е висока, когато изкупува човешката волност. Нека сатрапът си правеше демонски сметки, нека се заричаше да заколи предателя пред олтара на Доброто. Някога си, нали, в смътното бъдеще! „Малко ли сметки излизат криви, малко ли случайности ни предлага всеки изгрев? О, веднъж да видя гледжосано-сините стени на Сарди зад гърба си!“

— Условия за твоето освобождение аз не ще поставя — пак сякаш пропя сатрапът. — Както и да би ми се заклел, че ще ги изпълниш, то няма да стане. Твои богове са лъжата, измяната, двойната игра. Освобождавам те, за да им се кланяш — това ми стига.

Слухът на Алкивиада го мамеше, разбира се. Къде по света освождават разкрит предател без условия.

— Не се диви! — долови изумлението му Тисаферн. — Не само в Атина мъжете умеят да разсъждават, при все че в Атина те разсъждават твърде шумно. Аз ще ти съобщя своите предвиждания (ти без друго ще ги потвърдиш, щом веднъж си избрал измяната пред смъртта).

Ето какво:

В напора си да се завърнеш у дома си, ще залагаш ту на олигархията, ту на демокрацията. Те са доста равновесни, затуй и играта ти ще бъде трайна, а такива игри са смъртна болест за една държава. Впрочем ти успешно ще доразболееш врага ми Атина.

Би могъл да й наложиш своето завръщане само ако поднесеш на Атина победи — тя напоследък тъй отвикна от тях, та всяка победа би я разнежила до загуба на памет. Впрочем ти ще извършиш чудеса, за да спечелиш куп битки срещу Спарта и онова куче Фарнабаз. Това ще обезсили двамата ми най-силни врагове…

Проумя ли най-после защо не поставям откуп за свободата ти?

На колене, Алкивиад ниско бе превил гръб. Дали сатрапът угаждаше как у неговия затворник вече покълва алкивиадството — зверинна радост от това, че си жив; порив да извършиш съвсем всичко замислено, за да си го извършил и проживял; влечение към човешките сборища — съвети, демос, публика, войска — там Алкивиад искаше и щеше да покаже на какво е способен един не само силен, дързък, но сега и помъдрял ничий човек. Под дълбоко сведеното теме с тъмноруса, пропъстрена тук-там от белота коса, започнаха да швъкат проекти и стратегеми, разковани от страха пред смъртта палави мислички. Още малко — съвсем на свобода — те щяха да набъбнат в големи мисли и да си търсят въплъщение. „Ти само ме изтърви из Сарди!“ — викаше, си преклоненият, унизен Алкивиад.

— Ако те пуснех гол и безсребрен из Сарди — сякаш отговори на туй пожелание сатрапът, — ти не ще бъдеш опасен за врага ми. Атиняни или спартанци може да те вземат за избягал роб, за скитащ певец, за Лъжеалкивиад в добър случай. Ще те убият или продадат в робство — къде е тогаз опасността за тях?

О, не! На Изток съдим мъдро, защото не се кланяме на сонм богове (всеки от които по нещо си покровителствува, че дори кражбата, че дори блудството с момчета, че дори търговската лъжа). Ние знаем: светът е опнат между две крайности: Добро и Зло, светът е тяхно полесражение. Всяка наша мисъл или дело са в служба на една от двете тия сили; трета няма! Оттам иде стройната нравственост в източния живот, която вие не отбирате, та ви навява скука. А тя е прекрасна, защото внася в битието ни най-важното: ред!

„Дали не си въобразява, че ще ме посвети в тяхната вяра — насмешливо си рече Алкивиад, уж на колене. — Плюя му в Ормузда и Аримана, в стройната схема добро — зло! Веднъж да изляза из Сарди!“

— Ти ще излезеш из Сарди не като освободен, ами като избягал затворник — най-сетне разкри намеренията си сатрапът. — Само тогаз единството ще те вземе за герой, ще позакърпи доверието си в тебе. (За кратко, разбира се, понеже ти всякак ще извършиш нова измяна.) Прочее, поеми западния път! Там, където той докосва река Меандър, за да я следва по-нататък, ще намериш триста елини, скрити в тръстиката и ще им свирнеш ей така: — (Тук всемогъщият изсвири доста сносно като чер кос, а Алкивиад едва сдържа смеха си.) — Това са пленници или деца на пленници от нашите войни с Елада — без усмивка поясни Тисаферн. — От месец насам подкупени измежду тях мои хора сноват по богатски владения, по топилни и рудници. Те уж увещават всеки елин да избяга, а всъщност тайно го заплащат на господаря му. Триста заробени елини опитаха щастието си в бягство — то излезе подозрително успешно, но човек не придиря на щастието си. С една дума купените от мене подстрекатели са известили бегълците, че трябва да те дочакат на уречено място — ти си щял да избягаш последен.

Разказвам ти всичко това, за да знаеш, че вече си герой: ти ще се явиш в Милет или в Самос — твоя воля! — начело на чудодейно спасени от тебе елински пленници.

Оттам нататък прави каквото намислиш! И помни: Тисаферн винаги ще бъде по следите ти. Той ще ти разреши да живееш дотогава, докато се редуват твоите злодейски поврати, лутането ти от страна към страна. Но не забравяй: в мига, в който речеш да напуснеш играта (защото, нали, дори един Алкивиад може би ще се умори или ще проумее световната суета), в този миг ножът ми ще те стигне.

Казах!

„Че казвай си! — помисли Алкивиад, все още коленичил. — Щял бил ножът му да ме стигне — как не! Тесен ли е светът, не е ли достатъчно будна и бърза ръката ми? Не жрец, ами търговец на добро и зло си ти, Тисаферн, само дето не му е време да ти го поясня… Пък и изобщо няма добро или зло; има живот и смърт. Струва ми се, този път пак й се изплъзнах, ха-ха-хо!…“

Всичко това — наум, разбира се.

— Ще заповядам да ти нахлузят отново мръсната затворническа дрипа, за да се явиш като убедителен мъченик пред спасените от тебе роби, чужденецо — с достойнство завърши сатрапът.

И стана, упъти се към вратата.

„Ха, дано завинаги — сбогом!“ — пожела не нему, а на себе си Алкивиад.