Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (16)

VII

Всяка пролет носеше на Алкивиад едно и също: неизразимо могъщо влечение към света навън. Когато той живееше в Атина, напролет усещаше жадна необходимост да се натовари на първия кораб, а по-добре — начело на флота. Или пък: да потегли с две-три хилядна войска извън Атика някъде, къде да е. През редките часове, когато спираше мисъл върху миналите си действия (понеже те не само изглеждаха непромислени, но и наистина бяха), той обясняваше така своя пролетен нагон към света изобщо: обясняваше го с нагона. „Ами че всяко животно, прекарало зимен сън или жалко живуркане всред оголяла гора, всред калносиви ливади, едва дочаква Хелиос да вдигне глава и да поеме по дълъг път през небето. Тогаз всяко животно се отдава на пролетен бяг — то препуска, гонено от нагона, пряко облечените в нежно зелено гори, пряко ливадите, пропъстрени с минзухар и дива коприва! То може би лъже себе си, че нещо търси, но всъщност му трябва именно необяснимият, безцелният, самоцелен пролетен бяг…“

Алкивиад ознаменува миналата пролет със зашеметилия цяла Елада Западен проект. В своята сърцевина този проект не беше нищо повече от редовния пролетен бяг на Алкивиада. Поне за два месеца — пищно обагрени, — люлян в обятията на света, Алкивиад бе усещал пълнокръвно как се обичат взаимно.

А тази пролет, която му се наложи да посрещне в строго правоъгълния, кисело пристоен град Спарта, бе за него жива мъка. Никога дотук Алкивиад не беше се чувствувал вързан така изкъсо.

Потискаше нагона му към волност спартанското общество, винаги и несъразмерно угрижено. В Спарта никой не прекарваше нощите си всред хетерия от приказливи сътрапезници, част от които заговорничат, а друга част предават заговорниците, докато трета част пък ей тъй на, пие и си разправя небивалици. В Спарта никой не би допуснал среднощна пародия на светите мистерии или хорово пеене, или импровизирана комедия, или развлекателни клюки, които измисляш на мига. В Спарта таверни нямаше, понеже спартанците си пиеха в къщи, семейно. Техните роби заран — крадешком сякаш — отнасяха до тържището опразнени нощес амфори и ги връщаха назад пълни. Ще рече, и добродетелна Спарта смучеше скъпи вина, но дома си, без песни.

Тук жените бяха противно скучни. Глупаво би било да повярваш, че те се топяха от вярност към мъжете си, заминали на война, но изглеждаше и трябваше да изглежда, че се топят от вярност — мрачна, нетрогателна и която не буди съчувствие. Като сенки преминаваха те из лишените от зеленина улици на Спарта, разменяха си безмълвно поздрав, неми и слепи за пролетното чудо.

О, Алкивиад беше се насадил лошо! Преди година почти, когато извърши един от своите зашеметяващи поврати, (нахълта в Спарта и й разкри атинските начертания), остриган, облечен в коноп, Алкивиад беше си въобразил, че всякак ще стане стратег на спартанските войски, отправени към Декелея. У Алкивиад желанията бяха тъй напористи, че той най-често вземаше желаното за действителност. Тоест: неговите фантастични мечти получаваха плът, би могъл да ги докосне с алчни пръсти. Виждаха ги като истина и хората наоколо — как иначе да обясним нелепостта, че Алкивиад успяваше да зарази с всяка своя нова стратегема — бодра, клокочеща фантазия — властници и войски? Затуй пък такава, поддържана чрез безмерно внушение измислица се изпарява, ако не й доливаш упорно още внушение.

А Алкивиад си нямаше упоритост. За него бе до плач досадно да настоява на една своя фантазия, когато намираше по-привлекателно да съчини нова. Съчинена дори не изкусно, но пък с размаха на откривателско опиянение, тя заразяваше други управници и други войски, увличаше ги в немислими предприятия. И тъкмо това увлечение посягаше да обере плодовете си, Алкивиад вече бе пиян от следващата своя невъобразима приумица, от някое комедийно хрумване.

Тази пролет му остана свързана не със зеленило, а със спартанската пристойна сивота. Сивееше царициното ложе, където Алкивиад прекара много повече нощи, отколкото би искал. Сивееше царица Тимая, която при първото гадене от бременността й взеха да терзаят тъмни чувства. По него време Алкивиад си рече, че спането с царица все пак не прилича на любов с коя да е жена: Тимая бе родена с права. Нейно право — по собствената й преценка — беше и Алкивиад.

След уплахата при земетръса (който Тимая взе за намеса на боговете) тя се окопити. Разсъждавайки така; ако Хера е пожелала да накаже една прелюбодейка и един изменник, защо тогаз сринатите зидове из Спарта убиха петдесетина случайни човеци, а оставиха живи Тимая и Алкивиад? Защо на следната заран царицата преливаше от жажда за живот, а не например от пъклено разкаяние? Защо по обяд нейният божествен прелъстител премина под прозореца й ведър и разгорещен след мъжките си развлечения на стадиона?

Ще рече, наказание на боговете нямаше. Всичко бе съвпадение, което обаче разкри царицината тайна. Но кой узна тази тайна? Трийсетмина слуги и робини, над чийто живот Тимая също имаше права. Първият от тях — старият началник — сам прекрати дните си, за да не би изрекъл някак позора на своя цар. „И — чудесно!“ — помисли си Тимая, узнавайки за смъртта му. Понеже останалите свидетели на прелюбодейството непредвидливо не бяха напуснали живота, тя нареди да бъдат разпродадени до един по островите. Така спартанската царица, станала изведнъж лоша и действена, се отърва от всекиго, който можеше да я изобличи пред Агис.

И си отвори място за още наслади. Владетелка, тя не можеше да знае, че няма истина, която с времето да не се просмуче през невидимите шупли на всяка скритост. Отскоро омъжена, тя не можеше да знае, че съпругът винаги е наясно, макар не винаги да изразява това. Тъй и цар Агис, бидейки бързо, подробно уведомен за сполетялата го зла чест, запази спартанско спокойствие.

„Какво пък! — рече си той разумно. — Не женската вярност краси един цар; нека с нея се хвалят разни нищожества.

Само победите бракосъчетават един цар с историята. А въпреки атинските жречески проклятия, въпреки знамението на големия земетръс, оказа се истина: където е Алкивиад, там е и победата! Трябва да бъда малоумен, за да се откажа от залога за триумфите си само загдето той — Алкивиад — бил спял с жена ми. На всичко отгоре жена ми не е хубава.“

Разсъждения, които правят чест на този уж лишен от чест цар.

Той всъщност излезе хитър, като постла безнаказаност под прегръдката на ония прелюбодейци. Така Алкивиад взе да получава всекинощни наказания за наглото си хрумване — сипеше ги върху него самата царица. От нямо съзерцание на своя спящ богоравен любим тя премина към писклива взискателност и натякване. Тимая кореше Алкивиада — който вече никак не смогваше да спи дълбоко и да диша равно, — че бил я подмамил към падение. Тя проклинаше утробата си, загдето щяла да роди адски плод от атинско-спартанско смешение.

Увеселен бе слушал Алкивиад първите припадъци на това буйство. „Няма по-забавно от угризенията — викаше си той. — Обикновена суета, туй е съвестта ни: прелюбодейство, кръвосмешение, изобличение, разкаяние, казън!… Думички. Като помислиш: колко важно, че един мъж и една жена за кратко са се сбрали, че мъжът ще отмине, а жената ще роди. Но — не! Нека съчиним трагедия с поетика и патос, и с участие на съдбата. Без мене!…“

Сетне, когато Тимая вече съвсем загуби мярка, Алкивиадовите посещения при нея разредиха. Не познавайки мъжете, си мислеше, че една царица може да бъде и бременна, туй няма значение; Алкивиад не мислеше така.

По същото време той бе притеглен от друга любовница — пролетта. Прелест без насита — това е вкусът на пролетна Елада. Многообразие от суша, море, късчета суша всред него, води посред тази суша, а над всичкото — белите върхове и бялото слънце на Елада; такава е красотата на елинския микрокосмос, при сравнение с който макрокосмосът губи.

Тъй си викаше през тази пролет Алкивиад, забравил как едва преди година си викаше досущ обратното.

Наместо да живее сетивно, втурвайки се в пролетен бяг, тук той живееше само с едно от всички свои сетива, слуха, а освен него — с мисълта си.

Нея подхранваха вестите, на които бе изобилен всеки месец. Първата от тях гласеше: атинският невиждан флот край Сицилия бил най-основно разбит! След като цяла година бащите на Атина не разбраха какво искат, та камо ли как да го постигнат, а междувременно двеста техни кораба се клатушкаха и обрастваха с водорасли, натежаваха от стридите, дето облепят всяка застоялост; след като старият Никий бе доостарял в най-обичното си положение — да бави нещата, няколко града на Сицилия посбраха и позакърпиха вехтите си корита, с които нападнаха флота на пришълците.

Край сицилийските брегове била се разиграла не битка, ами необяснимо бързо поражение за Атина, говореха вестителите. (Алкивиад си го обясняваше: „Западният проект бе дотолкоз ненавистен на Никий, че навархът изобщо не го е разработил в стратегеми…“) Бранителите на своя роден бряг опожарили над сто атински триреми, включително кораба на наварха. Пленен, старият воин само помолил да го убият — за него нямало оправдание пред Атина, нито пък честта му позволявала да доживее в плен. Победителите не се оставили да ги моли дълго: там, на далечния западен остров, към който не бе искал да отплува, Никий бил позорно заклан.

Но навархът на незапомнения воден поход все пак беше се отървал леко: неописуемо по-страшна участ паднала върху пет хиляди пленени атиняни. Тях сицилийците оковали във вериги и ги натикали под земята — в прословутите по своята разклонена дълбочина сребърни рудници. („Както и да се разиграят занапред събитията, моите бивши войници — сметаната на Града — ще оставят кости под много дебел пласт сицилийска земя. След като в течение на година или на три десетилетия изплатят чрез непомерен подземен труд своето участие в Западния проект“…)

Всеки друг стратег от цялата военна история би почувствувал поне угризения при безсмислената гибел на войската, която преди година с музика и цветни венци лично бе извел. А при вестите от Сицилия Алкивиад изпитваше само радост и доволство. („Така е, щом Атина най-късогледо се лиши от мене!“)

Една вечер царицата посрещна своя любим по-раздразнена от всякога; това, че изслушвала цял подиробед пратеници, било я изнурило ужасно! Тя не благоволи и да се обърне, когато влезе Алкивиад — нему тия посещения напоследък бяха нужни само затуй, че между плявата от досадни укори на Тимая той събираше ценни зрънца: новини.

За да накара Тимая да ги изтърве, той опитно погали косите й, целуна тила й. Царицата не проговори.

— Чух от слугинята ти, че днес си уморена от държавни дела.

— Един стратег разговаря със слугини! — процеди първата жена на Спарта.

— Кажи ми: какво ти е! — съчувствено, колкото можа, попита той.

Тук Тимая измери своя сияещ любим с животинска омраза; така жените намразват оногова, който ги е подложил на гадене, тежест в кръста и прочие неприятности.

— Ти чудесно знаеш какво ми е! — изсъска царицата. — Усещам как в мене се движи може би дракон или грифон, но всякак чудовище. Коя спартанка не би се гнусила от тялото си, очаквайки да роди атинянин?

— Но спането с атинянин не ти беше гнусно, нали? — подигра й се той. — А едното произтича от другото. При туй, моят род е така великоле…

— Ти нямаш род! — извън себе си кресна царицата. — Всички, всички, всички от твоята кръв те отрекоха! Метекът, макар и чужденец, си има братя, майка. Ти не принадлежиш към никого и към ни-щич-ко! Ако ей сега някой роб те прониже, поне десетмина благородни мъже ще се натискат да му платят за смъртта ти — спартанци и атиняни.

— Та-кааа… — проточи Алкивиад, уж умислен. — А защо никой роб още не ме е пронизал? Нима между тях не се намери един, комуто да трябват шепа драхми?

— Ти си… — оплете се в собствената си свирепост царицата. — Ти все пак ще бъдеш убит!

— Е, кой няма да бъде? — осведоми се Алкивиад. — Защо смяташ например, че вече не си вдовица? Нали атиняните не ще търпят дълго плодоносните разходки на мъжа ти из Декелея.

— О, не се надявай на това! — взе да бълва Тимая новините, за които Алкивиад бе дошъл. — Атина изнемогва, а й се отваря черна работа далеч от Декелея. Вече шест йонийски градове са отхвърлили върховенството на бившата ти родина. Бунтуват се островите — навсякъде по Егея олигархията печели… Бившата ти родина бере душа, тя си няма кораби, нито злато за кораби, нито мъже за моряци. С Атина е свършено!

— Което е чисто моя заслуга! — изтъкна Алкивиад, сияещ. — Аз причиних гибелта на атинския флот под Сицилия. Аз научих съпруга ти да умори Атина от глад. „Където е Алкивиад“… нали? Ето защо още никой наемен убиец не ме е убил.

— Ти искаш да си присвоиш победите, с които мъжът ми ще запише името си в…

— Богове, непосилно е да се разговаря с жена! — въздъхна Алкивиад кротко.

И взе тъмната наметка, с която навестяваше царицата. Той я навлече, спусна качулка — чрез така смехотворно превъплъщение Алкивиад само привличаше погледи и подбуждаше слухове, но нямаше нищо против тях. Беше се отправил към перистила, когато чу бързи стъпки — Тимая бе изпаднала в различно настроение:

— Нима си отиваш? — попита с изненада тя.

— Естествено. След като чух най-важното: че съм метек и прицел за наемни убийци.

— Имам чувство, че си ме разбрал неточно — глезено провлачи глас Тимая. — Исках да кажа съвсем друго.

Тя бе го настигнала при вратата. С пълно, натежало и тромаво тяло затискаше тая непостижима за госта врата, а ръцете й снемаха качулката, разкопчаваха фибулите по тъмната дълга наметка.

— Нали те заварих уморена? — с надежда напомни Алкивиад.

— Вече си отпочинах. — Усмивката на царицата не допускаше възражения.

„О, разбира се! Тя си отпочива само когато ме залива с помия…“ — помисли си Алкивиад и весело, и злобно. У него тази смес от чувства предвещаваше ново решение.

А решението, взето докрай в тягостните обятия на Тимая, се разрази над Ефорията на следното утро:

— Благородни бащи на Спарта! — обърна се Алкивиад към петимата ефори.

За година време Алкивиад опозна изтънко и Спарта, и нейните вътрешни закони. Отвън, под правоъгълната, измита с ледена вода и облечена в коноп пристойност, тия закони не личеха, но Алкивиад извърши необходимия умствен труд, за да проникне под конопа.

В Спарта никой не мамеше народа чрез демагогия, понеже и демокрация нямаше. Затуй пък между ефорите, от една страна, и владетеля — от друга, бушуваше глуха, дълголетна борба. И двете страни я криеха пред съседи, съюзници, врагове, но Алкивиад, понеже я долови, реши да се възползува от нея.

— Благородни бащи на Спарта! — обърна се Алкивиад към ефорите. — Както знаем, нашето предприятие в Декелея вече постигна целта си: вражеска Атина е в без-из-хо-ди-ца! Това е мигът, в който Спарта трябва да премине от частични успехи към общо настъпление, йонийските градове, обнизали благодатния бряг на Азия, само чакат знак от вас, за да отърсят атинските вериги. Богатите острови чакат ваша помощ, за да скъсат съюза си с Атина.

Основа на всяко величие е данъкоплатецът — продължаваше лаконично Алкивиад. — Атина може да разиграва демокрация, докато зад нея стои добре платена, добре хранена многохилядна войска и стотици кораби, които да пренасят бойците й навсякъде, където някому престане да се нрави неравният съюз с Атина.

Бащи на Спарта! — наближаваше към развръзка речта. — Нека лишим демокрацията не само от сребро и жито, но и от данъкоплатци! Нека подпомогнем народите, поробени от Атина, да избият своите демагози и да въздигнат отново наследствената благородническа власт! Тогаз чак ще видим Атина в калта!…

„В кал-та!!!“ — отекнаха дебелите зидове на Ефорията. А петимата ефори (също както преди година цар Агис) се потърсиха, дето чуват такава реч от атинянин.

— Вярвам — произнесе Алкивиад вече не напористо, а смирено, — у вас отдавна се стопи и сетното съмнение в моята преданост към Спарта.

— Как не!… — отговори от името на Ефорията Алкивиадовият хазаин Ендиос.

— Разбира се — продължи одързостен Алкивиад, — ако цар Агис беше тук, той може би щеше да ми оспори онова, което ще ви поискам сега. Но наместо спартанския цар, срещу ми седят петимата ефори, а петима са всякак по-умни от едного. И така, преуважавани благородници, приемате ли моя замисъл, след седмица да потегля към йонийския бряг начело на вашия флот? Аз ще ви поднеса (като мъст за всичко, което изтърпях от атиняни) съюза с морските градове. А Атина не може да диша, ако не се опира върху брегове и острови. Тя ще се разклати из основа и ще рухне пред нашите радостни очи.

„Е, не!… Това вече — не!!!“ — рекоха си с гнусливо възмущение ефорите.

Кърмени и възпитавани в безразсъдна омраза към Града, тях сега ги отврати омразата към Града: някой си позволяваше гавра над нещо спартанско — над врага на Спарта! Оказваше се, нямало по-лесно от това, да натикаш Атина в калта. Оказваше се, че спартански царе и ефори бяха потрошили десетилетия в борба, която — паднала в ръцете на майстор — завчас беше си намерила майстора.

— Нам, метеко, е нежелателна всяка прекаленост! — изправи се благородникът Нестор, плешив, с поглед на ястреб мъж. — Нам е неприсъщо да окрадем Атина, чиито кражби сме осъждали. Спарта уважава себе си.

Нестор замълча. Пред ястребовите му очи се люшна примамка: да подчиниш на Спарта атинските данъкоплатци, да изсипеш в своята хазна неизброимо злато! Най-вече: да покажеш на цар Агис, че и без петли се съмва.

— Що се отнася до йонийските градове… — продължи Нестор не тъй уверено, понеже съблазънта го хлъзгаше. — Та… предлагам такова решение: нека спартанският флот подпомогне пристанища и острови да се отърват от Атина. По този начин ще докажем предимствата на олигархията над демокрацията. Обаче останалото…

— Искаш да речеш, достопочтени Несторе, че ще накараме атиняни да изтърват кесията си, без да я вдигнем — уточни Алкивиад. — Е, това ще бъде смешно, прощавайте.

— Ние възпитаваме всяко спартанско дете да търси неуморно оногова, който нещо е загубил. В Спарта не ще срещнеш крадци, метеко!

— Е, не знаех — покорно прие нравоучението му Алкивиад. — Щом било така, защо ще откъсваме йонийските градове от Атина? За да й ги върнем ли?

И Алкивиад се отправи към вратите на Ефорията.

Както ставаше там, в спалнята на Тимая, той бе сигурен, че предстои обрат:

— Не, метеко, ти май не ни разбра. Искахме да кажем съвсем друго.