Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (27)

VIII

— Нима ще разрешим на един Хипербол да подкопава тила на славния флот, воден от Тразибула? Ако не бе Хипербол, за чието себелюбие Атина се оказа тясна, нашият флот можеше да извършва победоносни и златоносни налети над йонийския бряг. Там на Атина се полага законната дан, която трябва да съберем ние; тогаз не ще страдаме от сиромашия и полуглад. А какво прави славният ни флот вместо това? Кисне и прогнива в пристанището на Самос. Няма как — ако днес се упътехме към Ефес, към Хаос или другаде, Самос би се обявил за независим под подстрекателствата на Хипербол — Самос ще ни откаже приют между един и друг набег. За нас е въпрос на живот и смърт да излезем от своята болнава, бездейна нищета. Но Хипербол…

В тази реч името Хипербол бе произнесено не по-малко от трийсет пъти, и то в много долна светлина. Оттам моряците разбраха, че атинският флот би забогатял неимоверно, ако не беше Хипербол. (Върху отношенията между моряшката република и Града Алкивиад не се разпростря — туй било въпрос на бъдещето, бегло спомена той.)

„Властта — на флота!“ — повтори си радостно възбуден не един моряк. Че защо наистина да би нямало власт на флота? И без това всички годни за бой атиняни се намираха тук, заедно с всички годни за бой кораби. Що за мъже изобщо бяха останали в Града? По-ли-тици! Демократи или олигарси, те се оплитаха в спорове, заговори и предателства, от които страдаше кой? Моряшките жени и хилави дечица.

„Властта — на флота!“ Разбира се! Тук бе измислена и осъществена демократична демокрация — Съветът. (Тя не напомняше атинската демагогска демокрация, която бе власт на политици по поминък.) Тук изборите бяха избори, а не търг с купени гласове. Тук не решаваха от народното име Петстотин или Дванайсет, ами цялото морячество.

Без да забравят, че именно Алкивиад срина народовластието, като вдъхна смелост за преврат на скритите под сивкави химатиони атински аристократи, сегашната му реч пред моряците ги караше да вярват, че той е променил своето настроение. Защо иначе ще изведе из Персия — с опасност за живота си — триста техни заробени братя? Явно неволята бе го сродила с нищите; сега Алкивиад не намираше достатъчно черни думи за олигархията.

Колко свой и колко прав усетиха моряците мъжа, преминал през всички кръгове на Аид! По-рано, преди да изчезне в персийска тъмница, Алкивиад бе звучал донякъде двусмислено за бойците си: демократ, той носеше алената мантия на тираните. Аристократ, той не пропускаше случай да се хареса на демоса. Атинският редник не бе знаял дали да боготвори Алкивиада, или да негодува против него. А днес Алкивиадовият мит най-сетне беше се обистрил.

— Прав е!!!

— Чуйте какво говори Алкивиад!

— Кажи ни как да излезем из тази застояла бедност!

Последното произнесе тежко Тразибул — говореше като равен с равен.

Моряците не узнаха, че снощи между тия двама се състоя решаващ разговор. Още с влизането си в самоското пристанище Алкивиад се насочи към триремата на Тразибул и рязко му каза:

— Тразибуле, стига глупости!

Моряшкият вожд можеше веднага да запре неканения гост в склада за сухари, където сухар отдавна нямаше — на Тразибул не беше до натрапници. Флотът му бързо се разпадаше поради липса на сребро — вождът не бе раздавал заплати от половин година вече. Тъкмо защото бе забит в безизходица, Тразибул не нареди да бъде запрян гостът.

— Кое наричаш моя глупост? — попита той мрачно.

— Това, че търпиш един Хипербол да мъти ума на войската ти с неистовите си обръщения. Ако на Атина й се слушаха такива обръщения, не би прокудила Хипербола.

— Тя прокуди и тебе — злорадо напомни Тразибул, комуто не излизаха из ума наглите Алкивиадови условия при предишната им среща.

(Тогава, цял в синя коприна и скъпоценности, Алкивиад беше персийски стратег.)

— Мене Атина не прокуди, а прокълна — пленително се усмихна гостът, сякаш припомняше гуляй, в който двама те бяха вкусно преяли. — Впрочем нека не намесваме Атина! Ние сме на Самос, където стои закотвена цялата атинска бойна сила: без нея Атина е голо име, плашило за врани.

— Тази бойна сила — раздразни се Тразибул — не смогва дори да се изхрани.

— Ти опитал ли си да я изхраниш чрез нейното собствено оръжие?

— Как ще опитам, когато едва държа Самос? Всеки ден Хипербол…

— Нали? — разбиращо подчерта Алкивиад.

— Да — тежко потвърди Тразибул.

— А защо не го убиеш? — попита Алкивиад с чаровна простота.

— То-ва е невъзможно! За разлика от властта в Града, тук властвува истинска демокрация. Тя не ще осъди и посече един краен демократ; би се опетнила. Как утре ще погледна в очите моряците си, ако изрека обвинение срещу мъченика на демокрацията?

Тразибул бе всеобщо известен като човек чист. Дори сега, когато говореше на четири очи, той пак не изрази лична неприязън към другия вожд на демоса.

— О, богове! — кротко ги призова гостът. — Защо приказваш за съд над Хипербол, Тразибуле? Та демосът сам ще убие своята твърде взискателна съвест. Ти просто разясни на моряците, че гладуват заради Хипербол. Защо не си го сторил досега?

— Защото… не съм убеден, че точно Хипербол… Флотът е тяло с безброй ръце, но без глава. Моряците ми всеки ден заседават и гласуват, те са отвикнали от действие, те нямат цел.

— Не е ли цел да се нахраниш и забогатееш?

— Само между другото. Ние пазим силите си за онзи час, когато ще сметем атинските олигарси и ще възродим демокрацията!

— Възвишено намерение, няма що. Ами ако до онзи час флотът се доразкапе от глад и мързел? Ето що, Тразибуле: отървеш ли се от Хипербола, ръцете ти ще бъдат развързани за война по Егея. А щом напълниш корабите си със злато от Азия и от Тракия, без бой ще поставиш на колене атинската олигархия!

— Но моите моряци не мразят Хипербола, разбери! Той е мъченикът, който…

— Добре де. Аз пък съм хероят, който… Утре ще видим кого от двама ни ще чуе моряшкият Съвет.

Тъй Тразибул и Алкивиад установиха тайно съгласие, чийто плод бе днешната Алкивиадова реч. Алкивиад я произнесе на брега, пред събранието на всички моряци; пред тях изстъпи, преобразен от мъки и подвиг, един съвсем истински мъж.

Мъжете чувствуваха неловък срам; докато те — девет хиляди без ония триста — бяха се мотали из Самос със съмнителни девици, докато поминаваха как да е в очакване Атина да възкръсне от само себе си, истинският мъж бе дей-ству-вал! Той сега предлагаше и на тях дей-стви-е! Успешно, разбира се. (Нали, „където е Алкивиад, там е и победата“?)

— Повече от явно, ние не ще помръднем от котва, ако Хипербол продължи да бунтува островитяните против нас — откровено заяви Алкивиад. — За да се впуснем в боеве, длъжни сме да си осигурим пристан, където ще се прибираме и откъдето ще потегляме след отдих. А можем да разчитаме на Самос само ако убием Хипербол.

Никакъв вик на почуда или на възмущение; почти десет хиляди мъже немееха. Полугладната леност, безплодните разисквания, отчайващата неяснота и липса на предметни цели — всичко туй бе разяло не само силите, но и разума на моряците. Със сетивата си на вълк Алкивиад долови, че оня, който им поставеше някаква задача — нещо си, нещичко дори! — ще ги увлече. Ако пък би им влял самочувствие и би ги обветрил със стремления, той щеше да стане техен бог.

Мълчанието продължаваше. „Чудесно! Когато не намираш у себе си правота да изразиш своето желание в думи, подсказваш го точно тъй: с мълчание. То моли и заклина: произнеси ти думата, която мисля аз! Моля те, насили съвестта ми!“

— Смърт на Хипербол! — страстно извика Алкивиад.

Сетне тъй дълго, тъй твърдо гледа в очи Тразибула, че моряшкият вожд промълви сякаш извън волята си:

— Благодаря ти!

Хилядокрако, разярено, обезумяло същество се носеше по хълма над самоското пристанище. Долу, където Алкивиад бе говорил, не остана жива душа. Мъжете, не съвсем убедени от Алкивиадовата реч, не посмяха да й противопоставят дори скръбна въздишка — никога не бъди сигурен какво ще забележи, с кого ще сподели видяно и чуто твоят съсед по събрание!

Когато малка дружина моряци ревнаха: „Смърт!!!“, към техните гласове скоро се присъединиха други, още, още, още… Човек бързо съобразява, че щом нещо тъй и тъй ще стане (въпреки него), то поне нека подпомогне това нещо, за да не се озове сетне един от ония, които безполезно са понечили да го предотвратят — лошо! Прочее по хълма търчеха запенени и моряците, които не смятаха, че Хипербол следва да умре.

Изгнаният из Атина краен демократ живееше към горния край на град Самос, в една от стаичките на някакъв прокопсал рибар. Хипербол по обичай се прибираше само за нощуване, защото денят му преминаваше всред хората. На пристана или на тържището, всред Съвета или из крайбрежните таверни, Хипербол неуморно държеше жителите на Самос нащрек срещу надигащата се олигархия. Понеже в Атина тя вече управляваше, пък флотът (макар под началството на демократи) все пак бе атински, Градът не би търпял — според Хипербол — така въпиющо несъответствие. Градът навярно налучкваше похвати да превие под олигархическо управление собствения си флот, дано чрез него покори своите разколебани подвластни.

„Какъв е изходът от такава опасност? — питаше Хипербол множеството си слушатели. — Единствен изход: самосци да прогонят чуждите кораби извън залива си, надалече. Ако всеки самоски търговски кораб набързо се превърне в боен, атиняни не ще издържат: и без туй моряците на Атина са скапани от развалата на предълъг мързел, от разрива си със своята, погребала народовластието родина…“

Това сказваше в общи черти Хипербол, без да щади слабото си гърло. Иначе (като изключим прегракването) бившият атински ритор, а сега почитан гражданин на Самос, беше добре със здравето. Шест години живот на мира всред охолството на търговския остров бяха претворили оня бледо мършав, с болни стави и възпалени очи, винаги тревожен и все оспорван държавник във всякак приятно частно лице. Тъй като Атина го прокуди самичък, на Самос Хипербол се събра с освободената робиня Мелита — топлоока тракийка. Почитан дене, обичан ноще, той най-сетне бе намерил онова равновесие в живота си, което му се струваше непостижимо, докато се топеше и гънеше под политическите бури на Атина.

От вчера Хипербол (в разрез с вече шестгодишна привичка) не бе напускал дома на рибаря. Вестта, че Азия е изплюла уж мъртвия Алкивиад, стресна Хипербола. Ах, как сладостно си спомняше той деня, когато светът на Егея узна, че Алкивиад бил изчезнал в Сарди! Не единствено Хипербол — мнозина противници на чудовището, а също и негови съперници или бивши приятели бяха възликували: бог Зевс взе под внимание клетвите на напуснати в бременност жени и на измамени лихвари, на опозорени съпрузи и предадени управници — бог Зевс уби чудовището с чудовищна смърт.

Но ето! През един паметен за елинството ден то научи, че Алкивиад, като строшил азиатския катинар, избягнал своята повече от сигурна смърт. Вместо да го отвеят вдън пределите, където не ще срещне елин, дано се представи за обикновен пришълец, ветровете на случайността сега бодро носеха Алкивиада към Елада. Въпреки две смъртни присъди там — атинска и спартанска!… Богове, какво искате да мисли относно вашата справедливост един смъртен — Хипербол например?

Новината, че към Самос наближава не прокълнат изменник, а херой начело на триста спасени от него елини, отне съня на Хипербол. Краен, той имаше твърде много за ненавиждане — всичко, което се намираше от дясната страна на Хипербола (понеже откъм лявата му нямаше нищо, нали бе краен). А всред всичко, мразено до ярост, най-омразното за него бе Алкивиад, Хипербол драговолно би прежалил едно от двете си очи срещу смъртта на Алкивиад. Никому обаче не беше нужно едното Хиперболово око.

Горчиви размисли задържаха крайния демократ в къщи целия предишен ден. Задържаха го и днес. През последните шест години Хипербол приятно отвикна от политически стълкновения. Призляваше му само при изгледите за открит бой с Алкивиада.

Ако крайният демократ не беше се изнежил за тия години на покой, той би взел подходящо решение: да бяга! Каква да е рибарска ладия, няколко пити хляб, една по-дебела завивка — толкоз трябва на човек, за да остане жив. Но Хипербол успя да зарасте о безметежния бит на частно лице. Не му се напускаше стряхата, под която безброй лястовици лепяха гнезда, нито хладната сянка на столетния орех, нито топлооката Мелита, която в добавка беше и бездетна, та се грижеше за крайния демократ, както умеят само жадните за неродено дете жени.

Надвечер сянката на ореха бе не дотам хладна — лъчите на залеза биеха почти водоравно. Лястовиците неспирно кръжеха, излитаха и долитаха да нахранят малките си. „Пак е пролет — рече си Хипербол, — отново всичко живо създава живот. Безценно благо, това е животът. А ние го пилеем, сякаш е без дъно, сякаш не е отброен всеки наш земен миг… Защо съдбата не запрати онова безпокойно чудовище другаде! Защо оня, който сряза битието ми на две, сега иде да го пререже още на две? Къде да се дяна, дано не кръстоса никога вече пътят ми пътя на Алкивиад?…“

О! Що можеше да бъде това? Морето бе съвсем гладко — не водите издаваха такъв грохот; хоризонтът бе розово-сребрист — не тъй изглежда заникът при бурен вятър. Ако Хипербол не бягаше с цяло съзнание пред страховете си, задължително би разпознал хилядоуст човешки рев от една сричка: „Смърт!!!“ Но Хипербол не желаеше да я чуе. Той пропусна миговете, дето можеше да използува за свое спасение; седеше под столетния орех, разглеждаше морето, хоризонта и искаше от природата да отговори на удивлението му: какво става всъщност?

Тогаз из къщи излетя Мелита с набрашнени ръце. Очите й бяха не топли, а диво ужасени:

— Бягай! — изкрещя тя, защото нямаше време за втора дума.

Хипербол вече осъзна: идеха за него. Прекоси ума му съкровеното пожелание: да би сложил сам край на себе си, дано избегне предсмъртни изтезания. Но човек се нуждае от време за такава самосмърт — времето да се пребориш с най-якия си нагон. Хипербол стоеше — цял нерешителност, цял уплаха. Спасение нямаше.

Острата сричка „смърт!!!“ напря отблизо и отвсякъде; къщата на рибаря бе обкръжена. Хиляди разярени мъже я притискаха с горещите си гърди така, че зидовете й запращяха. Падна, като че ли беше не от греди, ами от пергамент голямата дворска порта. В двора на рибаря нахълтаха вкупом поне двеста мъже, те затлачиха всичко с потната си, хриптяща ярост. Те влачеха несгодно — защото нямаха размах — тояги, ножове, весла.

— Аз не… — започна крайният оратор на демократите изречение, което не довърши.

Сигурно е, че никой от двестата убийци на Хипербола не разбра как го е убил. Сигурно е, че Хипербол умря по-бързо и без мъки, отколкото ако се убиеше сам. Силата, отнела живота му, бе тъй неизчислима, че го смля за мигове. Моряците, които се натъртиха един други, нанасяйки удари върху останките от Хипербол, скоро усетиха колко ненужно бе това.

Търчането по хълма, блъсканицата ги умориха — двеста души мълком се изнизаха из двора на рибаря. Никой не се обърна назад, не рече дума. Моряците бяха извършили своето: атинският флот още утре щеше да надуе платна за Егея, да воюва за жито, сребро, роби и земя без опасението, че при нужда не би могъл да се приюти в заветния залив на Самос.