Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (4)

IV

Цяла в розово-теменужено, все тъй бистра, както атинската зора, бе угаснала атинската привечер. Настъпи яркосиня нощ. Градът се смълча — работният народ заспива рано. Само тук и там из тоя град сякаш просветваха огнища от изтляващ пожар — шумяха човешки гласове, песен и музика. Не всеки в Атина бе работен, затуй и не всеки заспиваше рано. За мнозина тъкмо сега почваха часове на будност.

В тях нямаше суматоха, напрежение. Те се разтегляха лениво, дано запълнят цялата нощ; не тежеха, а галеха тия часове — огизнали от тъмно вино, съгрети от телесно обладание, отпуснати върху меко ложе, пропъстрени с шепот, смях, звън на потири, струнна мелодия. Онази Атина, от която денят не бе спечелил нищо, заживяваше едва нощем. Тя пируваше.

Пируваше не само с тракийско вино и печен дивеч, но и със слово, с прелюбодеяние, с нагли мечти и алчни кроежи, гуляеше развратно преситено. Докато се наядеше с ближния и се напиеше с недобро, за да заспи накриво и се просъни зла.

Светеше и у Сократа. Неголемият му прост дом бе побрал неговите ученици, а също и любопитни слушатели или зяпачи, които не го брояха ни за учител, ни за гражданин, ни дори за човек. Част от нощна Атина гнило скучаеше, та търсеше как да убие нощта. Тези неканени гости мислителят не разполагаше около своята постна трапеза, ами покрай голите стени, върху пода.

Като зрители в театър там се излежаваха потомци на преславни или на пребогати семейства, за да се разтушават чрез чужди умствен труд. Тъй те събираха доста трохи в оскъдната шепа на душите си, а през деня ги пръскаха из Града, претворени в зърна слаба отрова или просто в смет — одумки и козни, злословие. На такива окаяни слушатели Сократ дължеше мръсните слухове за него, за учението му и дома му. Когато нещо ти остане духом недостъпно, ти веднага го окачествяваш низко.

Разредено винце и промислена реч се лееха на Сократовата трапеза, ала пируващите там бяха обръгнали и на двете, та не се напиваха лесно. Предмет на споровете им биваха не толкоз събитията на деня — последните вести, откритите за всекиго в Атина семейни разпри, сполуките или позорът на властта. Сократовият кръг най-често посягаше към тема извън делнична, отвлечена, и я дълбаеше придирчиво с острието на логиката цяла нощ. Тогава неканените слушатели се прозяваха очебийно, преди да се изхлузят заднишком навън.

Когато Алкивиад не влезе, ами нахълта у Сократа, там всички сътрапезници бяха пияни, макар и по-малко от него. Алкивиад смяташе трапезата на учителя твърде жалка, затуй пристигаше сит и пил, за да препие до златокъдрия си перчем. Но едва час по-късно той се появяваше в Съвета с хладно трезво чело, с прозрачни като аметист очи и сигурна длан, надянал белоснежна хламида, която разнасяше смесен дъх на свежо изпрано и на мускус. Ако понякога в речите му избликнеше несъответната горещина или необяснима печал, никой не ги отдаваше на нощесното вино, ами на многообразните Алкивиадови духовни опиянения. Самият Алкивиад никога не изглеждаше пиян.

Преди немалко години, когато Сократ откри за себе си този ученик — не дори личността, ами явлението Алкивиад, — беше се почувствувал изправен като пред чудновата, неназована още част природа. Тъй би се стъписал например пред водопад, висок колкото три Олимпа, или пък пред второ слънце върху егейското небе. Величествено и зловещо…

Най-странна у Алкивиада Сократ намираше неговата лекота, ужасяващата лекота на демон — само за призраци не ще да има разлика между студ и жега, между ден и нощ, между добро и зло най-вече. Плашеше го у Алкивиада и липсата на причастие — човеците се харесват и ненавиждат, привързват се и се отблъскват, утвърждават и отричат. Човекът и битието задължително се намират в някакво отношение. Алкивиад сякаш бе самото битие, затуй си нямаше отношение към него.

След като мислителят бе доближил предмета на своите смайващи наблюдения, той не престана да го наблюдава все по-жадно. Алкивиад май наистина беше неизчерпаем, щом един Сократ не го изчерпи никога. Опитите на учителя да опознае този ученик заприличаха на кошмарен лов, в който ловецът се задъхва, губи сили да търси по-пряка пътека, препъва се и пак се втурва подир целта си, а тя позапре разсеяно, за да се стрелне в невъзможна посока, вземе причудливи завои, навремени изчезне съвсем, а след миг се появи далече някъде, в лъжлив покой. Неистова гонитба за мъдреца, нарекъл зримия свят сянка на скрито истинния. Сократ изнемогваше над нещо досущ земно: да опознаеш един човек.

Алкивиад му се отказваше, без да тържествува над поражението на прославения атински софист. Той не воюваше, а се изплъзваше като скъпоценно източно ухание през портите на шуплест съсъд. Така, без да оспори или напусне Сократовото учение, Алкивиад изначално опровергаваше Сократа.

С това, че живееше — живеене бе най-точната дума. Алкивиад (според виждането на учителя си) утвърждаваше живота, не подбирайки в него ни добри, ни лоши черти, като всеядно се наслаждаваше на самата му сърцевина. Дълго сгъстявана смес от кръвта на Евпатриди и Алкменоиди (най-първите родове на първия между градовете), Алкивиад съдържаше всичко наведнъж, именно великото Всичко. Той бе роден през часа, когато Хелиос е в зенит — нямаше човешко качество, което да липсва у Алкивиада.

„Но може ли един многочислен сбор да образува постройка? — питаше се мислителят. — Алкивиад не е ли неразчлененият, неизбистрен хаос, преди всемирът да застине в мироздание? Ще съумее ли Алкивиадовото тяло — което все пак напомня нашето — да понесе свръхтовара на хаоса, или ще бъде сломено от тежестта му?“

„Не, туй тяло не е като нашето!“ — рече си Сократ и сега, когато Алкивиад нахълта в ниската широка стая.

Сократовият кръг пируваше, зяпачите се протягаха покрай стената, а двете лампади не достигаха да осветят твърде обемната картина. (Мислителят бе сиромах, известно е.)

Неуязвимо свеж, Алкивиад вървеше начело на деветмина роби. Те носеха факли, които втъкнаха в халките; носеха амфори с вино и сребърни блюда с печен дивеч.

— Ти никога не си подчертавал тъй явно, че ме имаш за бедняк, приятелю! — меко, а не с внушително резкия си глас го упрекна Сократ.

— Ето че днес подчертавам — засия Алкивиад, сякаш произнесе не обида, ами поздрав. — Сетих се, че виното ти винаги бива водно, а вечеряте с варено жито. Уф!

— Не всекиму пада щастието да се роди наследник и да стане зет на най-видните атински домове.

— Разбира се, че не. Не всеки е Алкивиад, искаш да кажеш. Представи си в Атина или по света — все едно — втори Алкивиад. Би траяло кратко.

— Единият веднага ще убие другия…

Очите на Сократа потъмняваха от мъка, колчем споменеше за убийство. А Алкивиад се настани край трапезата, облегна глава върху коленете на Платон и се разсмя. В смеха му нямаше ни злост, ни радост. Едни здрави гърди поемаха вкусен въздух, за да го отприщят в приятно гърлен звук.

— За ваше здраве, безделници! — вдигна чаша той. — Опитайте виното на моя богат тъст!

— Сплетните шепнат, че си отказал свободата на дъщеря му — потърси опровержение Сократ.

— Разбира се, отказах й.

— Но това, че не освобождаваш някого от себе си, отнема и твоята свобода, приятелю. Няма извършена неправда, която да не падне с равно тегло и върху човека, който я върши. Ти едностранно държиш веригата, чийто оттатъшен край е изтърван. Тя оковава тебе, без да задържи другиго.

— Пий, учителю, и успокой се! Нищо извън самите нас не е в състояние да ни обвърже, съвсем нищо. За мене тия две хапки печено, което дооглозгвам, са по-значими от Хипарете.

— Унижавайки нея, унижаваш в крайна сметка себе си! Обидно е да лягаш до жена, която откровено се тегли от леглото ти. Обидно!…

— Ни най-малко — отпи едра глътка Алкивиад и макар че тя беше навярно стотната му глътка за вечерта, помълча, за да доусети сладостта й.

Сетне поясни:

— Как ще бъда обиден, ако не чувствувам обида? Освен туй аз от години (не помня точно откога) не съм спал до жена си. Не зная да съм я обичал, но вярно обичам зестрата й — дванайсет таланта са това! Съдът искаше да й ги върна, та предпочетох да си върна Хипарете. Ей така: взех я на ръце и я отнесох в нашия — тоест, в нейния дом.

Зяпачите покрай стената се разсмяха в хор, противния хор на пошлост и угодничество. През рамото си Алкивиад го откри с изненада, сякаш очакваше там да има празнота.

— Разлейте вино и на тях! — заповяда той. — Не ще издават звуци, ако им напълним устата. А аз няма да обеднея.

— Тъкмо понеже си тъй богат, неприлично е да пресмяташ нечия зестра — наблегна на своето Сократ, който не взе участие в мазния смях.

— Има такива изрази, учителю — весело го поучи Алкивиад: — приказно богатство, голямо богатство, средно богатство? Но чул ли си някой да рече: достатъчно богатство. Ето, и моето е недостатъчно.

Зяпачите изсумтяха, за да не се задавят с вино.

— Млък! — нареди им, без да се обръща, Алкивиад.

— На тебе не достига не само златото — продължи Сократ в странно за него притеснение — Отзаран едва повярвах на ушите си: Съветът нададе боен вик, чу се чак до Агора. Не допусках, че в Атина има поне един гражданин, който при думата „война“ не би убил на място оногова, дето я произнесе. Ще го удуши, за да не пролее кръв. Атина е преситена от кърви.

— Както узнахме отзарана, не била преситена — възрази Алкивиад.

— Ако помъдрееш, приятелю, не ще приемаш видимото за същина — меко прозвуча и този упрек. — Разбирам, че си взел бойните крясъци за искрена жертвоготовност.

— Разбира се, че не съм. Но я ми кажи, що се крие под тях? Неизвестно… Затуй аз предизвиквам възможното военолюбие на атиняни. И ще гледаме.

— Ще гледаме нова война, тъй ли? Защо, кому е нужна тя! Та Атина бере душа от прекомерни напъни, от престъпна жажда да заграби всички острови и йонийския бряг.

— Но мир ние вече имаме, учителю! — весело му напомни Алкивиад. — Вече научихме какво ни носи мирът, вече го изядохме и, с извинение, го… Ха-ха-хо! Отегчени сме, накратко. И как не! Речи в Съвета, данъци и търгове, продажби и женитби, наследства и заговори, изгодна размяна на блага… Е, и?

— Отдавна предусещах, че мирът ще се окаже тесен за самолюбието на един Алкивиад — горчиво каза учителят. — Тук е и грешката във всяко дело: действувайки, човек неминуемо засяга други хора, определя техния покой или страдания. С кое право, о Алкивиаде, ти…

— А защо никой не ми оспори правото, което съм нямал? — рязко се приведе към учителя Алкивиад и продължи рязко: — Защо днес атиняни не се нахвърлиха върху мене, защо не ме смъкнаха от арената и да ме стъпчат? Аз бях готов на казън заради покушение срещу мира. Заложих се, за да науча каквото научих: поне половината Петстотин тайно мечтаят онова, което аз изговорих явно. Уплашена от тази половина, другата мълком ще даде път на войната. Да, учителю: аз ще получа вишегласие, ако утре поставя на гласуване въпроса за война.

И като премина пак към галено мъркане, Алкивиад добави:

— Но на мене не ми трябва война още утре.

— Ти не би копал под мира, ако той се наричаше Алкивиадов вместо Никиев — тихо забеляза Сократ.

— Разбира се.

Този така присъщ на Алкивиад отговор, който най-внезапно обезоръжаваше стълкновенията! Едно безстрастно „разбира се!“ връщаше нещата там, където са били преди появата на хора — в прелестното, леко и пеещо, неоковано от представи за добро и зло естество.

— Прости, учителю, простете, приятели, но ви моля за позволение да се оттегля.

Младият Платон бе всъщност малък, въпреки своя недетски ръст и развити рамене. Той се възползува от движението, с което Алкивиад освободи коленете му, та стана. Ученикът Платон стоеше, смутен, и чакаше разрешение да се махне.

— Рано ни напускаш — кораво каза учителят. — Защо?

— Не зная… Не мога. Призля ми.

— Върви си! — отпусна го Сократ.

А помисли: „Ето един, който сам ще си позволява твърде малко; който винаги ще търси кой да му позволи.“ Извън това Сократ си спомни, че при първите срещи с Алкивиад и нему, на учителя, беше призлявало.