Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (22)

III

Розовопръстата Еос пробуждаше Егея за още един пълен със събития ден. Големият театър на Елада и днес щеше постепенно да се изпълни със зрители; те — както при всекидневните политически представления — щяха да заемат местата си по пристани, тържища, улици, стадиони, за да присъствуват и на днешното. Защото — нали — вестите из Елада се разнасяха с кораби и гълъби, с бързоходи младежи или припрени конници, та до три дни всеки един из обширния амфитеатър на Егея научаваше що се е разиграло тук и там.

Зазоряването едва проникваше през Алкивиадовата палатка, понеже тя бе оцветена в тъмносиньо. Вътре под синкавия светлик Алкивиад спеше разкошно, усещайки през склопени мигли тъй родно привичното синеене на морската мощ.

Казват, сънищата отразявали човешкия копнеж. Защо тогаз Алкивиад сънуваше Атина? Защо по устните на персийския стратег пробягваше детска усмивка?

Не зазоряване, а вече зора заля персийския стан и все още сънливите стени на Милет. Тя неправдоподобно оцвети каменните гирлянди по градските врати; слънчевият напор сякаш разтвори вратите, а те пропуснаха навън едничък конник.

Той неохотно се отправи към вражия стан — така човек отива на среща с опасност, но не може да не иде, защото го води дълг, мъжество или просто убеждение. Невъоръжен, елинът беше дори без шлем. Избраникът на моряшкия съвет от Самос, Тразибул, в пълно съзнание отиваше при чудовището.

Той различи отдалече неговата шатра от синя коприна със знаците на Тисаферн; различи и двамата гиганти, които дремеха, опрени върху копията си.

Когато доближи стана, Тразибул вдигна в ръка и развя бяла кърпа — изгревът набързо я обагри алено. Гигантите го опипаха подробно дали не е скрил кама под хламидата си, преди да го пуснат в синята палатка. Тразибул не бе очаквал, че ще завари Алкивиад спящ, затуй спря нерешително пред лъвското леговище.

Алкивиад действително спеше върху лъвски кожи, сякаш допирът о тях би му придал надчовешка сила. С отметната глава, разперил ръце като плувец, чудовищният изменник и насън изглеждаше както наяве — разположен, радостен от нещо си.

Очите на Тразибула трескаво шареха по отпуснатото в несъзнание тяло; той бързаше да опознае в тънкости врага, който бе успял да стане легендарен. Тразибул сякаш търсеше под прекрасните черти страшната истина за човека: човек е способен на всичко, нямат граници нито величието и героиката му, нито неговата, недостъпна за никой звяр кръвожадна низост.

Както всеки, който се усети наблюдаван в съня си, и Алкивиад се сепна. Стратегът скочи, мълниеносно посегна към меча, положен върху лъвските кожи. Но и веднага осъзна, че пред него стои мироносец.

— Привет! — каза той.

Само с поглед — понеже бе сигурен, че трети подслушва зад платното — Тразибул изрази, дето има да съобщи нещо тайно. Алкивиад сякаш не забеляза тайната покана.

— Какво е решението на Милет? — просто попита стратегът.

— Милетските бащи решиха да изпратят мене до атинския флот в Самос, за да предам на другарите си царевата воля — неопределено съобщи Тразибул.

— Ще рече, милетци печелят време — отбеляза Алкивиад. — Не разбирам за какво ви е то: за месец или два Атина не ще построи триста триреми, нито ще плати на гладните си моряци, нито ще отгледа пет хиляди млади бойци. За какво тогаз печелите време?

Тук нямаше що да възразиш — персийският стратег познаваше трудностите на Атина тъй съвършено, както не биха осведомили другиго триста съгледвачи; Алкивиад бе уверен, че за Атина е невъзможно да започне война със сатрапа.

Тразибул втори път направи знак с очи, а чудовището втори път не благоволи да го забележи, ами заяви:

— Ще проводя вест до сатрапа на Сарди, че милетските бащи ще съгласуват с Атина своите действия. Нека сатрапът бъде готов за война до месец време. След като смятате, че този месец ще увеличи изгледите ви за успех — ето ви го, моля! Ха-ха-хо!

Както винаги Алкивиадовият смях поставяше точка на въпроса. Ни жив, ни мъртъв, че не постигна нищичко, понеже чудовището не пожела да преговаря тайно, Тразибул се измъкна навън.

Персийските бойци се пробуждаха, ядяха, кладяха огньове под стените на Милет. Тразибул отчаян си мислеше, че тази азиатска свирепост не ще отстъпи, преди да разграби Милет, а след Милет и другите йонийски градове; предстоеше нов персийски напор към Егея, където единството още не бе оплакало прежните си жертви. Едничката надежда да бъде спрян злокобният ход на събитията беше Алкивиад. Щом сатрапът от Сарди е възложил нему военните действия срещу Елада, щом сатрапът слушаше само него по въпросите на егейския свят, Алкивиад би…

Да, с тази нетърпелива заръка дойде в предутро Тразибул при чудовището, а се прибираше с празни ръце.

Алкивиад изпровождаше госта си през стана; той насърчаваше своите бойци в яденето или почивката им така, както утре ще ги насърчава да пожарят и колят — чрез бодри викове без думи. (Нали стратегът не знаеше езика на войската си, нито тя — неговия.) Морският ветрец развяваше косите и наметката на Алкивиад — жив образ на преуспяващото мъжество рано утрин.

Убит от безсъние и от несполуката си, Тразибул не усети как стратегът — уж цял посветен на войската — полекичка излизаше из кръга й. Докато Алкивиад и Тразибул се оказаха вън от обсега на нейния слух. Тогаз Алкивиад заповяда:

— Изложи ми сбито предложенията си!

Тразибул охотно би приседнал от вълнение, но Алкивиад продължаваше да крачи.

— Побързай! — пак заповяда той.

— Ти можеш да се завърнеш в Атина като чествуван триумфатор, ако предотвратиш войната с персите! — едва внятно изрече Тразибул.

— О-хо! — безизразно отекна Алкивиад.

— Аз се наемам да убедя моряците, които ме избраха за вожд, че си бил жертва на завист и клевети, че твоята измяна е била принудена. Наемам се да ги убедя, че Атина тепърва ще търпи неуспехи, ако ти останеш всред враговете й и им служиш занапред. Атина трябва да те опрости и прибере — тогаз залогът за победа ще бъде у нея.

— Не ти ли се струва, Тразибуле, че ми говориш, сякаш аз имам нужда от Атина, а не тя — от мене?

Алкивиад попита това, без да се обръща към народния вожд. И додаде с усмивка:

— Нека приемем, че аз скрито, но неудържимо желая да се прибера в родината си. Нека допуснем, че тя — видяла се натясно, — вместо да ме посече, ще ми устрои триумф. Но в Атина са и ще бъдат на власт същите клеветници, които изковаха лъжливо обвинение против мене и ме осъдиха на смърт. Те не ще се примирят с триумфа ми… С една дума (за да не будим повече подозрения у стражата!): Алкивиад би преминал към Атина само ако тя снеме тъй наречената демокрация. Власт на народа там никога не е имало, затуй народът не ще загуби от такъв преврат. А ще спечели мене — едничкия, който може да отклони персийската напаст от Егея.

— Това… Ти говориш на шега, нали? — прошепна демократът. — Изключено е да си въобразяваш, че твоето условие е изпълнимо! Няма жив елин, който си представя родината на народовластието без народовластие. Никой, съвсем никой не ще изслуша дори така нелепо, дотам безобразно, невъ…

— Както щете! — безстрастно разреши Алкивиад. — Лично аз не ще предприема нищо в полза на Атина, докато там управляват демократи.

— Това… надхвърля всичко! — изхриптя немощно Тразибул.

Но ужасът, че не може да се върне с празни ръце назад, понеже единството е досущ беззащитно пред новия персийски натиск, сякаш го подпря с меч от упор. Тразибул бе всякак длъжен да спечели Алкивиада, първия съветник на сатрапа. „На всяка цена!“ — писна в ушите му нареждането, което преди изгрев получи от милетските бащи.

— Ще предам твоето условие на моряшкия Съвет — каза Тразибул глухо. — Може би междувременно ти ще промениш оценката и намеренията си, може би…

— Не — аз! Ще променят оценката и намеренията си атиняни — твърдо заяви персийският стратег. — Те ще си дадат сметка, че е по-важно да побеждаваш, отколкото да закърпиш дрипите на глада си с демокрация. А победи, както е известно, осигурявам само аз.

„Рекох!“

Алкивиад рязко пое назад, уж че бе разменил гневни обиди с елина. Той съзря — вече не на разстояние, а твърде близо — двамината сякаш глухонеми гиганти. „Все пак дали разбират елински, или съдят за думите ми по гласа?“

В това време Тразибул влизаше в Милет. Преминал за час време през разни, но неизменно остри чувства, от мигове насам демократът Тразибул изпитваше нещо, което не може да се определи. То бе съставено от непозната за народния син надменност и парещо очакване на слава — бе чувството, че влизаш в историята. С основание: днес само Тразибул знаеше, че Алкивиад же-ла-е да се завърне в Атина, стига Атина да приеме условията му… На това желание трябваше да се заложи…

Тразибул не узна обаче, че сатрапът изобщо и никак не бе замислял войната, която Алкивиад обеща да предотврати срещу нечувано високия откуп, изплатен от демократична Атина.