Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (40)

IV

Половината от това нещо не беше безусловна: Алкивиадовият живот. Той продължи да се люлее на косъм над бездната още кръгла година, люшкаше се, брулен от събитията, между надежди за спасение и страхове пред смъртта. Домът край гората вече бе не извън света, ами един от въртопите му — в победоносна Спарта или в поробена Атина твърде често бе дума за обитателите на този дом.

След кошмарната нощ, в която Алкивиад безпаметен побягна от хълма над разлива, осеян с хиляди трупове на атиняни, той вече не се върна там. Може би наистина болен духом, Алкивиад се прибра в дома на Тимандра и взе съсредоточено да се готви за зимата; цял се посвети на двора и дърварника. Тимандра долови, че той се бои да навести дори своите замъци — плашеше се не от клопка, а от новини. Алкивиад държеше да не чува нищо, което напомня острозъбия, неспиращ чекрък на политиката; Алкивиад сякаш убеждаваше себе си и политиката, че е човек отречен, опростял, отдаден на принизена задача: да изкара на топло и сито една зима живот.

Жената го наглеждаше, както внимаваме в непоумняло още дете. Тимандра нито за ден не залъга себе си, че демагозите ще забравят Алкивиада, затуй броеше за божи дар всеки ден от есента и зимата, прекаран без събития. Тя повече не настоя двамата да избягат навътре в Тракия — там, разбира се, вождовете били наострени срещу всичко елинско. Пълното крушение на Атина бе нарушило десетилетното равновесие всред елините; сега Елада, стегната в спартански юмрук, щеше да бъде много по-опасна за варварството.

Ще рече, Тракия бе затворена за Алкивиада — премного вождове и войниците им познаваха по лице великия стратег, който допреди година предлагаше стратегеми: премного бяха тракийските градове и села, където търсеха приют прогонени атински демократи.

Така, мълчаливо съгласни да не намекват дори за световните промени, двама изкараха мократа, ленива, стоплена с дебели дънери в огнището тракийска зима. Пролежаха я върху мекия одър, като пояха с тъмно вино дългите й вечери, като си принадлежеха през деня в изповеди, а през нощта в страст. Словото, което Сократовият учебник бе употребявал като оръжие срещу противниците си, придоби нова цел: да възроди пред погледа на двама човеци, които бяха се съединили твърде късно, тяхното поотделно изживяно минало. Алкивиад винаги бе пъдил своите спомени, за да не подкопават чрез безполезна жал мъжките му действия, а сега унизено ги викаше из тъмнината, където се криеха. Искаше да си ги облече, за да застане пред Тимандра млад, прекрасен и алено могъщ, какъвто навремето бе Алкивиад Велики.

Тимандра не обичаше особено важните му спомени, предназначени да слисат историята. Както всяка жена тя имаше историята за свидетелство на мъжки безумия и излишно клане, на ненужни напъни. Както всяка жена, тя предпочиташе ония случки, в които любимият й бе дете.

— До кладенеца в Перикловия двор… — говореше Алкивиад (стихнал пред буйния огън в скътаната стая) — там помня едно изваяние: амазонка. Когато за първи път те видях, ти с нещо ми напомни нея… Може би затуй ми се стори, че не се запознаваме, ами се разпознахме. Същите малко раздалечени очи, дръзката брадичка, краката, корави по мъжки. Навярно още като малко момче, седейки на скамейката до кладенеца…

— Нали скамейката беше край градинския зид? — поправяше го Тимандра, изтънко научила мястото на всяка подробност в миналото на Алкивиада.

— Вярно — поправяше се той. — Край зида… Та, седейки там, момчето май се е влюбвало в тази дръзка и силна жена. А после, щом ме дадоха в гимназиона да заяквам…

— На осем години — уточняваше Тимандра.

И така нататък. Спомените го връщаха, вече придружаван от Тимандра, най-често в детството му, у дома. Все по-рядко, за да не дразни и да не плаши Тимандра; той изтъкваше своите стратегеми и бляскавото им изпълнение, своите речи пред Съвета, нощните спорове у Сократа. И съвсем никога не описа как бе изклал народа на Мелос, как влезе в бой срещу атиняни под Милет, как подшушна на цар Агис да умори Атина от глад, как насъска демоса против чистия демократ Хипербол. Сам не знаеше защо (уж Тимандра бе жива половина от собственото му аз), Алкивиад криеше от нея своите исторически паметни дела. Той плахо се надяваше, че някои вести са могли да прескочат устието на Хеброс, което не бе световно средище. Тост искаше му се Тимандра да не бе научила за всички подвизи на Алкивиад Велики.

— Беше ли добра майка ти с тебе? — ласкаво го питаше Тимандра. — Глупаво е, но някак ми се ще да си ми бил не мъж, ами син, едничък… Ако бях те отгледала много галено, ако навсякъде — из леса и покрай водите — бях те водила със себе си да ти обяснявам коя част от естеството на кое отговаря и за какво служи в природното цяло човекът, ти щеше да израстеш друг. Не, не друг, а другояче…

— Не ти ли харесвам такъв? — питаше той засегнат.

— Харесваш ми точно такъв, но не така — мъгляво поясняваше тя. — Не обичам твоето минало, което измъчва бъдещето ни. Без друго би си го спестил, ако аз бях твоя майка.

— Спестила ли си го на синовете си? — невнимателно посягаше към болното й място мъжът.

— Синовете ми не причиняваха, а понесоха злото; това никоя майка не може да предотврати — без болка заявяваше Тимандра. — Майките са длъжни да осуетят друго: синовете им да бъдат причина за хорски страдания. Защо майка ти не те отвърна навреме от…

— Почти не я помня — спаси покойната от укори Алкивиад и ги пое върху себе си. — Едва ли тя би ме отвърнала от задължителния за всеки атински гражданин път: политика, софистика, завоевания. Аз се родих Алкменоид, то определи всичко, което последва.

— Горкият ми, сиротият! — окъта наметката около врата му Тимандра, въпреки че край огнището беше жарко.

А най-наглият мъж на своето време си помисли: „Майчице непозната, колко хубаво било някой да те пожали! Сиротен, истина е… Чак любовта ми даде да осъзная, че винаги съм бил сирак, от своята втора годинка. Неприласкан, непогален… Защо Атина ме порицава в алкивиадовство, след като сама не ме е научила на добро? Имах учители по диск, по маратонски бяг, бой с меч, риторика и демагогия изобщо. Великият Перикъл не пестеше сребро да ме образова, а все пак не ми нае педагог по човещина. Трябваше да дойде мигът, когато една жена ме заговори на завален елински, пък сякаш се знаехме като близнаци: страннико…“

Точно тогава се чу чужд и за двамата им глас:

— Тук ли живее Алкивиад Велики?

Алкивиад безшумно придърпа меча си, а жената застина досущ. „Атина го е осъдила повторно!“ — веднага се сети тя за присъдата, която непризнато очакваха. — „Атина е изпратила палачи…“

— Кой ме вика? — попита Алкивиад към затуления прозорец.

— Алкивиад Млади.

О, вярно, той имаше първороден син.

Навремето, когато сам Алкивиад бе млад, не забелязваше първородния си син — син, според него, на Хипарете. Свирепите недоразумения между съпрузите (обвързани чрез сметка и нищо повече) се изсипваха върху главицата на онова дете, необичано още преди да се появи. От най-ранни години малкият позна у дома само неприязън и раздразнение, непрощаваща вражда — с тях взаимно се угощаваха родителите му. Докато Хипарете — за да накаже своя чудовищен съпруг, както Медея бе наказала Язона — отпрати първородния му син в бащината си къща. Така, тя силом разкъса макар хилавата връзка между Великия и Младия Алкивиад.

Момчето отрасте всред семейство, където името на баща му бе изговаряно с омраза, за която не достигаха думи и дъх — име на изрод. Малко по-късно същата присъда над Алкивиад произнесе целият Град на равнище на Акропола. С една дума, Младият възмъжа през години, когато всеки, споменал баща му, отговаряше по законите на Атина.

За петте месеца на Алкивиадовото завръщане у дома, у дома той всъщност не беше. Вратите на къщата, където бе живял разпиляно с Хипарете, намери залостени — Хипарете беше използувала проклятието над Алкивиад, за да запише всички негови имоти на своя сметка. Непроницаеми бяха вратите и на тъста — там живееше Алкивиад Млади, насъскван от налудничавата си майка. Алкивиад — тогава все още Велики — не настоя да влезе; той бодро се отправи към къщата на освободения роб Теофраст, някогашен свидетел срещу Алкивиада на обвинението в светотатство, когото Атина на негов ред бе посякла като лъжесвидетел, щом й потрябваха Алкивиадовите победи.

Петте си месеци на висока чест Алкивиад бе преживял в къщата на посечения. Ни веднъж през това време той не видя сина си. Изглежда, Младият изкара същото време или под ключ, или извън Атина — Алкивиад дори не разпита някого за своя първороден.

Сега, в окътаната стаица на Тимандра, чувайки съвсем новия за слуха му глас, който трябваше да принадлежи на Алкивиад Млади, баща му се удиви: „Кое е накарало син ми да се сети, че ме има?“

С душа, приветливо отворена за всичко майчинско, Тимандра без боязън отърча към затуления вход.

— Влезни! — прикани тя неизвестния.

Той влезе.

Все още седнал пред огъня, Алкивиад махна на сина си да доближи. Искаше му се да разучи по лице човека, който щеше да носи името му десетилетия след като Алкивиад Велики бъде — мъртвец, който щеше да предаде нататък кръвта Алкивиадова.

Не, умиление бащата не изпита — прекалено чужди му бяха родовите връзки. Тягостно, тягостно намираше Алкивиад всичко, което обвързва простия човек: род, семейство, деца.

— Ще рече, така си изглеждал… — след малко установи бащата. — Не си хубав. Приличаш на вуйчо си.

Младият мъж наистина още при първи поглед проявяваше чертите, които Алкивиад бе презирал: плаха злопаметност, зла воля, всякакви оттенъци низост. Разбира се, то нямаше как да си личи, но Алкивиад го не узна, ами си го припомни — тия черти препредаваше от поколение на поколение сватовският висок род.

— Уви, кръвта ми се оказа слаба — заключи той без разочарование. — Дано поне моят спартански син донейде наследи профила ми.

Всичко, което бащата изрече дотук, бе поне студено, ако ли не и враждебно. Но Алкивиад не усети у госта своя син, ами част от онова, което винаги бе ненавиждал при атинската аристокрация: скудоумие, низост, алчност.

Че младежът наистина ги носеше, той доказа веднага: Алкивиад Млади никак не се оскърби от язвителните думи. Той наблюдаваше баща си с ленивото безразличие, което атинската златна младеж има за изисканост.

— Седни, гостенино! — покани го Тимандра, засегната от две страни: от безразличието на сина и от остротите на бащата.

Алкивиад Млади седна. Той без благодарност прие от ръцете на Тимандра паница варено просо. Мълчаливо, но с охота взе да сърба. (Не беше трудно да се забележи, че аристократът за днес поне не е ял.) А бащата не изтърпя това: как сина му не отвръща на обидите с обида, как всичко му е все едно извън неговия собствен глад и доволството, че е на сушина.

— Можеше да съобщиш защо си тук — каза Алкивиад.

Синът не пусна паницата, а отговори с пълна и плътоядна уста — само тя в цялото му лице напомняше чий син беше.

— Толкоз е ясно, че не си заслужава приказка.

— Кое било ясно?

— Не бих те потърсил, ако бях добре, сам се досещаш — заяви синът. — Накратко: аз съм изгнан из Града.

— За какво? Ти никога не си имал общо с политиката или с войската. Предпочиташе да доядеш онова, което деди и бащи са трупали чрез меч, слово, търговия, насилие.

— Не беше останало много за дояждане — безизразно уточни Младият. — Ти силно се погрижи да не остане.

„Хипарете му е вбила в ума целия си бяс против мене… — мислеше Алкивиад. — Дребнава, сребролюбива, тя винаги се стараеше да опази наследеното, вместо да го намали и увеличи…“

— Нямаше защо да се меся в политика — продължи, веднъж започнал, синът. — Ти силно се погрижи да ми завещаеш лошо име, кръвни врагове. Ако се появях на трибуната, те щяха да ме изритат оттам. Всичко, което са преглъщали срещу тебе, биха си изкарали от мен. Цялата попара, която ти надроби, трябваше да изсърбам аз.

— Е, как я изсърба? — процеди Алкивиад, но не посегна да удари синчето, което много си позволяваше.

— Ей така — не се уплаши синът: — Въпреки че желаех всякак да се отгранича от тебе, атиняни не допуснаха това. Преди половин година, когато Лизандър превзе след лесен бой Града, той наложи на атиняни сами да сринат Дългите стени, за да нямали вече никаква защита срещу Спарта. Сетне Лизандър постави на власт трийсетте тирани, водени от Критий — Атина се превърна в чиста олигархия, без всякакви отстъпки на демоса. Вярно, че Трийсетте се опират на спартанска войска, но в Града занапред винаги ще я има. Критий прокуди и последните жалки демократи; нежалките бяха изклани без съд на Агора. А понеже аз съм от жалките, сполетя ме само изгнание.

— Демократ ти никога не си бил — възмути се бащата. — Не си никакъв изобщо.

— Разбира се! — по алкивиадовски все пак се изплъзна Младият. — Но ти, както и да увърташе, както и от време на време да се превземаше на олигархически приятел, враговете ни те запомниха като демократ. И ето: аз заплатих твоята принадлежност към демокрацията.

— Не можех да не бъда демократ! — изведнъж се разпали Алкивиад. — Войската, това е въоръженият демос. Ако бях се държал като аристократ, щях да загубя любовта на сетния свой редник. Как се побеждава без войска?

— Както виждаш, Критий победи без единствен меч на своя страна. Просто сам стана меч в ръцете на Лизандър.

— Измяна! Коварно предателство! — изсъска през захапана до кръв устна атинският стратег.

— Ти ли ще го кажеш! — присмя му се в очите синът. — Прилича ли на един Алкивиад да види другиго в измяна? Докато свят светува, всеки елин ще свързва името ти с най-черно предателство.

— Защо не го свърже с името на Критий, който вкара спартанци в Акропола, който управлява като клеарх на цар Агис? — не усети, че се оправдава, бащата.

— Критий е не изменник, ами политик — поучи баща си Младият. — Критий винаги е бил олигарх, та просто изчака часа си: надмощието на олигарха Лизандър. Какво ще кажеш на това?

— Ще кажа: поврага! Нека се продъни и тираническа Атина, и оня слабогласен хор от трийсетмина скопци, нека ври в Аид най-скудоумното добиче, което Градът е кърмил — оня окаян Критий!

— Ето ти думи на държавен изменник — не се огорчи синът. — Като такъв те и осъди Атина.

— Тя отмени присъдата ми — напомни Алкивиад връхния ден в своя някогашен живот.

— Но изработи нова преди четири месеца — оповести със злорадство синът. — Ти може би и не знаеш, тук е затънтено.

Вярно, Алкивиад не знаеше. Можеше да се предвиди, че новата власт над Града — трийсетте тирани — всякак ще потърси сметка от Алкивиад заради демократическото му минало. Но той все се старае да не мисли и главното — да не научи това.

— А как смятат тираните да изпълнят присъдата си над мене? — хладнокръвно се осведоми Алкивиад.

— Все още не смятат; много са заети. Освен туй, когато една присъда е в сила, тя бива изпълнена, щом дотрябва. Атина е сигурна къде се криеш, сигурна е и Спарта. Те очевидно те имат за неопасен засега, затуй те и сварих жив.

— За какво съм ти нужен? — побърза да стигне свършека на този непоносим разговор бащата.

— Ти си моят единствен изход — без стеснение заяви синът. — Твои са три крепости из околността. Искам да ми ги отстъпиш. Ще се опитам да ги отстоя с наемни траки, ако Атина ме подгони и тука. Ще се предам в атински плен, ако бъда надвит. Може да се предам в плен и у Спарта — все едно. Но не ще пропусна и най-дребната си възможност. Държа да остана жив.

— Дори с цената на безчестие, а? — нарочно го оскърби Алкивиад.

— Дори на тази цена — не се оскърби синът. — Имам пред себе си пример за подражание: баща ми.

Тук вече Алкивиад Велики шамароса с все сила Алкивиада Млади. Той непременно би го удрял още, още, още, ако Тимандра не се препречи между двамата мъже, та принуди бащата да отпусне ръце.

— Коя е тази? — не на място, но високомерно попита синът, дано по-скоро се забрави шамарът.

— Жена ми! — изкрещя яростно Алкивиад. — Поклони й се, целувай полите й! Ако не бях ял нейния хляб и не трябваше да щадя нея, щях да те убия още тази вечер. Нефелна, низко пълзяща, гнила издънка от най-старата кръв на Атина!… Махай се!

— Не ще се махна — нахално заяви синът, сядайки пак там, откъдето бе го изметнал бащиният му пестник. — Ти си ме създал в миг на скверно пиянство, ти си ме осъдил предрождено да изкупвам твои грехове. Длъжен си ми! Твой родителски дълг е да ми дадеш укритие. Тебе то не ще укрие.

Поуспокоена, след като се уталожи схватката между баща и син, жената бе приседнала в нозете на Алкивиад. Тя потърси с длан коляното му, погали го.

— Дай му Оринои, дай му! Него боговете са прокълнали с това, че е твой рожден син. Той вече е платил и тепърва ще изплаща името Алкивиад — несвой грях. Моля ти се, позволи му да живее, не му натяквай цената, която ще струват дните му. Ако ме обичаш, благослови сина си! Пожелай му от бащино сърце: да оживее!… Той каза право: нас не ще укрие Оринои. Нека бягаме другаде!…

В мълчание подир тия думи Алкивиад, някога Велики, се мъчеше да забрави, че бе имал първороден син. Неизвестни по брой, децата му бяха разпилени по чужди домове из елинския свят, където с години бе вилнял един влюбен в себе си, сладострастен самец. Дали поне някое от тия нежелани и необичани деца, които майките им бяха закърмили с ненавист или пък бяха подхвърлили по кръстопътищата, изговаряше името Алкивиад без жажда за мъст? Дали поне някоя от жените, които за нощ или пет бе любил най-прославеният съблазнител на своето време, си спомняше без ожесточение за Алкивиад? Как стана тъй, че подир половин век печалби, на които до сълзи завиждаха владетели, пълководци, мъже изобщо, Алкивиад се озова по-нищ от всеки тъкач, грънчар, моряк или пастир?

„Една топла длан върху коляното ми… — пресметна Алкивиад. — Толкоз ми остана след събиране и изваждане от живота… Трябва да спася своята жена от беди, за да има едного по света, комуто съм донесъл не само зло…“

— Целуни ръцете й! — заповяда той на сина си. — Давам ти Оринои при условие всяка зима на същия ден да принасяш жертва за дълголетието на Тимандра.