Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (15)

VI

Както всяка жена, тя заспиваше след любимия и се пробуждаше преди него — така поне си въобразяваше Алкивиад. А Тимая дори не дрямваше нощем. Понеже отпращаше робините си, за да няма свидетелки на нейното ненадейно избуяло лекомислие, никой в града не можеше да обясни защо царицата сякаш изчезна — не я срещаха с месеци. Истината бе, че през деня — докато Алкивиад се упражняваше на стадиона — Тимая блажено си отспиваше, за да бди без премаляване през следващата нощ.

И в този час, почти на разсъмване, царицата пак не спеше. Пръстите й не смееха да докоснат голотата на Алкивиад, ами си играеха с въздуха около него; милваха сянката от Алкивиадовата шия, рамене и гърди, която факлата хвърляше върху завесите. Иначе, когато се прегръщаха, Тимая не галеше любимия си — тя се отпускаше по течението на мътна и дълбока река, която я влачеше неизвестно къде. Затуй пък, докато Алкивиад отсъствуваше в съня, Тимая — без той да знае — се разливаше в тиха, безбрежна нежност, съвсем непредвидена за спартанка и царица. По този начин, тайно станала жена, Тимая лъжеше не само всички свои поданици, своя съпруг, но и страстно обичания: Алкивиад не подозираше блажената игра на пръстите й с въздуха, обгърнал спящото му тяло.

„Лъжа го! — рече си със сладка насита Тимая. И си повтори: — Колко умно го лъжа!“

Дъдъдъдъдън! Нънънънънънън!

Неведом тътен, който идеше не от определено място, ами отвсякъде — изпод, изнад, отстрани и съвсем издън, — тътен изхвърли Тимая гола из леглото и я залепи о насрещния зид. Лудо изненаданата клетвопрестъпница, осквернителката на едно царствено легло усети, че се тресе не тя; тресеше се цялата земя. Земните гърчове огъваха и разпукваха стените, дробяха беломраморния под, сякаш е кора хляб. Земята се виеше и стенеше неудържимо, защото бе я отвратило такова адско грехопадение: прегръдката на прелюбодейка с изменник.

— Неееее! — не се чуваше, че пищи Тимая просташки както продавачка на риба или родилка-робиня.

Пред оцъклените й очи върху потона пробягаха черни пукнатини — сякаш плъзна тънка бързоотровна змия. Първите трохи мазилка заваляха върху ложето, върху голите плещи на Алкивиад. Тътъттътън!!! — продължаваше да буйствува земята, решила да се отърси от произведенията на човека — струпани от дялан камък и залепени с хоросан негови убежища.

— Стига глупости! — скара й се сънено Алкивиад и седна в леглото.

(Той още не знаеше кому се кара — нещо неочертано бе смутило здравия му, съзвучен с естеството сън. Това нещо трябва да беше поредната жена, до която е заспал; понякога жените ги прихваща нощем.)

Седнал Алкивиад разтри очи и отметна къдрици, които липсваха. По същото време върху му се изсипа нов пласт хоросан, който го досъбуди мигновено. При скока си на пълнокръвен войник Алкивиад осъзна наистина глупава картина: о насрещния, разкъртен вече зид лепнеше голата спартанска царица и го гледаше с израз на харпия. На всичко отгоре тя пищеше „Нееее!“

Без дума повече Алкивиад дръпна синята завивка, с един замах я метна върху Тимая и себе си. Разбира се, изпод морскосиньото се подаваха прекалено много крака като за едного човека. Разбира се, сладката тайна, която Тимая укриваше непроницаемо, би прозряла при първи поглед. Но не там бе грижата на Алкивиад.

Хванал за ръка Тимая, той я отлепи от стената. В това време двете колони пред входа на царската спалня рухнаха в облак прах и потонът поддаде. Въпрос на мигове.

— Не! — изпищя Тимая и направи опит да се освободи от пръстите, които я теглеха към срещуположната, по чудо още цяла врата.

— Стига глупости! — повтори Алкивиад, надвиквайки подземния тътен.

— Предпочитам смъртта пред позора! — донякъде внятно изхлипа Тимая.

— О, не знаех — охлаби китката й Алкивиад.

Въпрос на миг: Алкивиад отлости кованата врата и се втурна в перистила. Там, където над главата му не тежеше страхът от пропукан потон, където роби и слуги влачеха съвсем ненужни предмети, а стражите присъствуваха неподвижно на тези им налудни усилия, там Алкивиад спря и си отдъхна.

— Голямо нещо, земетръс! — установи той.

Ако гърчът на земята не бе го сепнал в съня му, Алкивиад нямаше да изхвърчи с такава скорост, тъй как да е и изобщо… Изобщо сега в Алкивиад бяха вперени поне трийсет чифта очи. Татататата… — постепенно глъхнеше подземният вопъл, сякаш Хефест вече бе изковал новия си щит и само дооглаждаше ръба му.

Не се разбра дали придворната челяд тутакси забрави земетресението, когато проумя една поразяваща истина, или пък земята се укроти в мига, щом Алкивиад напусна царицината спалня. Във всеки случай станалото не можеше да се върне назад: из покоя на царица Тимая бе изтърчал в перистила бос и полугол най-недвусмислен мъж.

Ако дворцовата паплач не беше дотам подплашена и зашеметена, тя не би се държала, както се държеше: трийсет души гледаха Алкивиад без да мигат. А иначе съобразителният им началник задълбочи позора на царския дом чрез гламав въпрос:

— Що търсиш в спалнята на нашата добродетелна царица, метеко?

Като в комедия, която внезапно секва, понеже се е оказал загубен нейният следващ лист, придворните на цар Агис, неговите слуги и роби стояха вкаменени из обширния перистил.

Алкивиад натъкми синята завивка върху раменете си така, че тя да уподоби химатион, и чак после отговори на въпроса:

— Аз няма как да стана цар, достопочтени, късно е. Затуй пък имах такова хрумване: синът ми да бъде цар на Спарта. Впрочем дръжте сметка на времето! Както пресмятам аз, царица Тимая трябва да роди през месец боедромион. А когато детето порасте, внимавайте в профила му!

Тук Алкивиад изви глава тъй, че почтеният началник да види и запомни неговия възхвален профил.

— Ти!… Ти… наистина си бил прокълнато чудовище! — изхриптя старецът, носил на ръце цар Агис преди двайсет и три години, възпитал у цар Агис всички мъжки достойнства.

Освен едничкото, което не можеш да възпиташ — то е орис: честта на мъж, когото жена му не мами.

— Шшшт! — сложи пръст пред устните си Алкивиад, а очите му, досущ пробудени, се смееха закачливо. — Тихо! — заповяда тази плътна и плътоядна уста. — От езиците ви зависи доброто име на цар Агис, бъдещето на Спарта, което моят син ще ръководи. Във ваша полза е да държите езиците си!

След като премина между все още втрещените придворни, Алкивиад, в необичайно синьо, взе да си търси път през пресните развалини, по разкъртените плочници и затрупани улици към дома на ефора Ендиос.

На следната заран той се успа. Затуй и твърде късно научи, че призори бил се обесил в конюшнята на двореца старият началник. Една смърт, която бе тълкувана по много начини, но не и по единствения верен.