Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (39)

III

Още преди зори из двора, който от една страна преминаваше в леса, а от друга — в зелените крайречни ливади, излязоха тринайсет човека и един кон. Начело на бойците си крачеше прибрано Лизип, десетникът. Водеше коня Алкивиад Велики, цял в пурпур и с шлем. Меч и щит той бе окачил о седлото, върху което яздеше Тимандра в своя празничен пеплос и пребогата златна украса.

Тази малка дружина пое към устието на Хеброс. Над високите тръстики сякаш плуваше чудодейно само жената, запретнала високо поли, за да направлява неспъвана коня — краката й бяха корави и силни като у мъж.

Дружината спря пред палатката на наварха Конон, който вече бе загубил битката при Митилен, а сега търсеше — със задъханите и дори издъхващи сили на Атина — решаващ бой срещу флота на Лизандър, спартанеца.

Конон (възстар, мрачен, страдащ от болки в червата политик) напусна палатката си, щом чу стройна стъпка. Атинските дружини, пръснати по грабеж из крайморска Тракия, обикновено се завръщаха разпиляно. Щом имаше стройна стъпка, имаше и събитие.

Конон за малко не загуби свяст от изненада и възмущение: пред очите му стоеше неизтребимото сякаш чудовище. На всичко отгоре върху алестия кон на снетия стратег седеше жена! Златоукрасена тракийка със зли очи и голи крака.

— Коя наглост те доведе пред погледа ми! — изгъгна Конон; той никак не знаеше как да постъпи.

— Стига глупости! — сряза го от първа дума Алкивиад. — Стига сте вършили глупост подир глупост, Градът е застрашен до сетна крайност!

— Заради твоите неизброими измени! — кресна Конон, особено храбър посред стана си от пет хиляди метеки и роби.

— Бях сигурен в отговора ти — студено каза Алкивиад. — Но я ми поясни: защо от моето второ бягство насам Атина губи всички битки? Защо стратезите, които си избра подир мене, тя осъди и посече? Защо днес стоиш на котва със сто търговски корита, на които сякаш нарочно си натоварил хората, дето от душа биха приветствували поражението на Града — атинските роби, лишените от граждански права чужденци? Какъв налудничав вятър ви тласка срещу гениалния Лизандър, който би Атина вече четири пъти? Не е ли достатъчно ясно, че където е Лизандър, там е и победата?

— Ка-кво! — изкрещя възстария политик, отровен от собствената си болна жлъчка. — Посред атинския стан ти славиш смъртните ни врагове!… Не ще ли има най-сетне казън за измените ти?

— А защо не я изпълниш още тук? — предизвика го Алкивиад. — Вие сте пет хиляди срещу двамина, пристъпете към убийство!

— Ка-кви два-ми-на? — заекна от жлъчната отрова Конон.

— Жена ми и аз.

— Нямат брой ни жените ти, ни роднините ти — разсипа се в ругателства навархът. — Ако не те убивам, то е, защото Хелиеята още не се е произнесла, нямаш присъда.

— Странно. Не ти ли се струва странно, че нямам? Осъдени са и заклани четирима стратези след мене. Те бяха не дори изменници, ами просто нямаха сполука. Както ти не ще сполучиш утре.

Конон занемя. Наругал се, той изведнъж се сети, че Атина едва ли случайно не прокълна повторния беглец. Атина — това Конон бе дочул — пазеше Алкивиада като своя последна възможност. Демагози и малодарни военачалници вече си даваха сметка, че лудостта за величие тласна Града към пропаст. Висиш ли над пропаст, залавяш се и за сламка — сламката бе Алкивиад.

— Имам стратегема — заяви той, като забеляза как Конон потиска гнева си. (Явно Конон пресмяташе.)

— Нека я чуем! — високомерно разреши навархът.

— Първо: махнете се от залива на Хеброс — клопка, поставена ви от тракийската природа. Устието е задръстено с плуващи пясъци, пластове гнила тръстика ще ви оплетат и всмучат в тинята. Около Хеброс поминавате от грабеж, озлобявате безбройните яростни траки. Направете ги свои съюзници!

— Тра-ки-те ли? — задави се от погнуса Конон. — Не сме изпаднали до съюз с варвари.

— Изпаднали сте до набор от роби, глупак такъв! — изръмжа Алкивиад. — Траките са силни и почтени, техните вождове държат дума, ако не се отнасяте с тях като с диваци. Махнете се от тази тинеста клопка, спасете се в пристана на Абдера или на Сестос, предизвикайте Лизандър към бой по сухо — по вода Атина е вече немощна като беззъба старица. Там, на брега, мога да ви доведа хиляди траки, стига да спазвате приличие спрямо тях и да не разорявате земята им.

— Яс-но! — заключи Конон (след като за всеки случай узна стратегемата на Алкивиад.) — Ясно е, че сега си се продал пък на траките. На разни севтовци и медоковци, които учиш как да пакостят на елинския свят. Сега вече разбрах, зная. Щом надвия Лизандър и се прибера в Атина, ще уведомя Петстотинте за новото ти гадно предателство. Ще те наредя аз тебе, кълна се!

— С кое право! — сграби го за раменете Алкивиад, макар че наоколо швъкаше цялата паплач, събирана от кол и въже.

Но паплачта не се притече. Тя образува голям кръг, който наблюдава театър — редовния театър на славолюбие и себичност. Никому от този хиляден мравуняк вече не бе мило величието на Града — атинското величие струва цялата кръв на Атина, сетния й залък, по чудо читавите й голобради синове. Досущ редките из стана граждани, но многочислените изтерзани роби, оскърбени метеки още преди боя бяха паднали. Победи ги десетилетната умора, която Градът стовари върху посталите им плещи, за да пребъдело господството му над свободолюбивия и свободомислещ свят на Елада. Тия хора бяха сити на война, недоимък, насилие и лъжа. Те желаеха да се приберат у дома, да ядат хляб, да отглеждат деца; те се наслаждаваха с ледена омраза на това, как двама управници си разменят ругатни. Всеки от хилядите изнурени човеци бе готов да удуши малцината, които го изнуриха.

Затуй Конон не получи помощ срещу Алкивиадовите ръце, дето го тръснаха като чувал брашно.

— Защо, докога Атина ще ми натяква моята измяна? — крещеше излишен въпрос Алкивиад.

Войската, свидетел на неистовството му, си мислеше, че бившият стратег е зъл, загдето му отказват възможност още по-шумно да се прочуе. Войската не допусна най-простото: че един удавник се бори за глътка въздух.

— Остави ме! — заповяда Конон.

Алкивиад го остави.

— Изслушах стратегемата ти — рече Конон. — Не ще я изпълня, понеже подозирам, че ме подвеждаш; ти си продаден на траките. Освен туй, ако спечеля боя според своето начертание, утре Атина отново ще ревне единодушно: „Където е Алкивиад…“ И в двата случая трябва да бъда луд, за да те послушам.

— Иди си! — нареди навархът почти спокойно. — За тебе няма място в атинския стан и няма място изобщо.

— Безсмислено е — каза Тимандра на пробуждане.

Тя се разкърши сънливо, лицето й изрази болка. Болеше я целият гръб, след като двама бяха спали направо върху земята.

Алкивиад бе решил да не се отдалечава от брега, за да държи под очи атинския флот до деня на битката. Вече две зарани Тимандра трябваше да язди до дома им и обратно — към китката вековни брястове върху хълма над залива, където седеше Алкивиад, неотстъпно втренчен в морето; Тимандра му носеше да яде и ядеше, седнала до него.

Двамата говореха малко през тия дни. Не се прегръщаха, внезапно отчуждени. Алкивиад долавяше, че жената има много против неговото нелепо полуприсъствие в стана на Атина; дразнеше я обвързаността на Алкивиада към световните събития. Тези събития дойдоха да нарушат сладостния ритъм на живота й; съсипаха любовния всемир на двамината. Като проклятие тегнеха те над мъжа, който сега беше неин, на Тимандра. Тя го ревнуваше от войната и политиката, както на всяка горещо любима жена все пак се зловиди нелюбовната, а по-яка от любов привързаност на мъжа й към сестрите му например.

— Опустял и флотът ви, и оня сплут наварх, опустял ви Градът дано! — полугласно кълнеше тя, докато Алкивиад дъвчеше неохотно, вперил поглед към атинския стан.

Той само въздишаше, без да възрази срещу клетвите й — намираше ги съвсем законни. А Тимандра, одързостена, напираше все повече:

— Какво ти важи кой от ония насилници ще надвие другия? Истина каза Конон: за тебе изобщо място няма. Ти вече не ще си намериш място из света от господари, роби и политика, с една дума. Неговите пипала облазиха вече и къщата ни, усещам я омърсена, несигурна, там винаги може да се върне среднощният звек, е, който войниците ще пронижат съня ни. Трябва да бягаме, Алкивиаде! Навътре във варварството, както казват те.

— И през всеки свой ден да треперя, че някой залутан из Тракия по своя търговия, съгледвачество или държавни поръчки елин ще ме разпознае и тутакси ще обади укритието ми на Атина или на Спарта, все едно… — унило продължи нейните предвиждания Алкивиад. — Ти разбери: само една свръх-победа, която бих спечелил все едно на чия страна, ще ми осигури почтена старост, спокоен край. До тази голяма победа да се домогвам неуморно, за да се отморя най-сетне подир нея.

Ти разбери, Тимандра! — прегърна я той, както корабокрушенец се вкопчва в леко плаващо дърво. — Именно за да живеем в блаженство, подобно на десетте мои откраднати от играта месеци, длъжен съм да победя неопровержимо някак… Не се безпокой, измислям нова стратегема — неимоверна.

Тимандра въздъхна, и то много дълбоко.

— Бедничкият ми! — прошепна тя. — Сиромашкият, подгонен, уплашен!…

Онова, което се разигра на третия ден след караницата, между бившия и сегашния наварх на Атина, приличаше не на сражение, а на безобразна скотобойна. Рано утрин Алкивиад забеляза как на хоризонта от посока Самотраки изниква като непроницаема стена спартанският флот. Все новички триреми, строени с персийско злато, бързоходни триреми, затваряха залива, където се влива Хеброс. В самия залив киснеха стотина атински товарни коруби, неповратливи и вехти, без душа сякаш. Да, те наистина си нямаха душа — прегладнялата робска тълпа, безправните мирни метеки не бяха способни на онази бойна стръв, която утроява волята на пълноправния да воюва и умре за тържеството на родината си.

В устието на Хеброс атинският флот несръчно се раздвижи. Конон май че разположи коритата си за отбрана — най-пакостната стратегема при решаващ всичко бой. Затова самият бой протече толкоз неумно, тъй неспасяемо за атинската чест, че Алкивиад в часове време се поболя. Той се мяташе между старите, кротки дървета, навръх височината, сякаш улучен със стрела звяр, който не смогва да се отърве от убиващото острие, а чрез вредни скокове го вбива все по-надълбоко в кървящата си плът. Алкивиад ту бълваше моряшки ругатни, ту детски болезнено стенеше, ту едва удържаше нозете си, които искаха да го понесат към средището на световните събития.

Тъй както неведнъж се е случвало, историческото сражение при Хеброс изглеждаше гламаво. Изпипаните по всички изисквания на бойното мореходство спартански триреми просто налегнаха с обкованите си страни атинските огизнали коруби; метално защитените спартански воини просто смачкаха необучената робска паплач и взеха да я колят, като да колеха говеждо стадо.

Изход Конон нямаше — зад гърба му се простираха коварни пясъчни наноси и пластища гнила тръстика; мочури, които дебнеха човешка стъпка, за да глътнат на една хапка целия човек. Оставени без разумна заповед, атинските бойци наскачаха от увредените си или потъващи кораби в тресавището. Настъпи писклив хаос, където не можеше да проумееш дали побеждава всемогъщата природа, или могъщите спартанци.

— Диво безумие! — крещеше от време на време Алкивиад, без да откъсва поглед от позорната гледка. — Незапомнено, обидно бездарие!… Къде е умът на Конона?… Гибелно, гибелно злодейство!…

Седнала наземи, Тимандра напрегнато гризеше нокти; беше й се предало отчаяното напрежение на стратега — тя сега го жалеше, както не помнеше да бе жалила свое болно дете. Имаше нещо покъртително в бездейната мъка на славния воин.

— Това е краят! — изрече той към залез-слънце.

И грохна до Тимандра. Плачеше.

Жената дотам не бе смятала това за възможно (понеже свикнала да се усеща в обятието на Алкивиад, сякаш закриляна от цял един всесилен мит), че плачът му я уплаши повече от всичко, което бушуваше пред очите й. Ще рече, Алкивиад бе слаб!… Безпомощен, той се нуждаеше от нейната защита — дълг на Тимандра бе да го спаси.

— Недей, недей! Какво толкоз? — беше първият й опит в тази задача, но веднага сама почувствува колко е блед.

А по-подходящи средства нямаше. Нямаше думи, които да утешат мъжа в кръвната му мъка по неговата низвергната, поругана родина.

Той присъствуваше на поруганието й безсилен. Надвечер спартанският строй наскочи от триремите си върху твърда почва, образува разтеглена, но гъста верига около тресавището и се отдаде на търпеливо чакане. Из него един по един или на малки дружини изджапваха (замаяни, изнемощели от борба с всмукващата тиня и тръстиковите острия, хвърлили оръжие, за да олекнат, та дано се изкопчат) отломките от войската на Конона. Те се добираха до сигурна твърд, кални и безлични, досущ предадени. Но още там, при първите им спасителни стъпки, спартанският строй ги посичаше.

Атиняните не се противяха на смъртта си — чувствуваха нейната неизбежност. Предостави им се да я изберат: или бавно давене в тинята, или удар от меч. Повечето си избраха второто.

Алкивиад вече не плачеше. Остарял с десетилетие от утро до надвечер, той отпаднало бе опрял ръце върху колене. Не усещаше как Тимандра предано и с върховно съпричастие гали косите му, целува челото му. Уж не усещаше, а благодареше с цялото си същество за грижите й, за добротата на един човек — най-най-последното, което му остана…

— Нека се махнем! — говореше му като на нездрав Тимандра. — Не гледай повече страхотии, за които нямаш вина. Ти направи всичко, дано ги предотвратиш — не се измъчвай напразно!…

Но той не чуваше раздумката й.

— Това беше краят! — повтори Алкивиад, когато, насекли и последния атинянин, спартанците радостно се отправиха към триремите си.

Двамата на хълма не се махнаха, преди флотът на Спарта да отплува — късно през нощта, по месечина. Без погребение и благослов, неоплакани и безвестно останаха навеки да лежат край прелестния разлив на Хеброс метеки и роби, които Атина бе обрекла на унизителна смърт. Мащеха за тях, тя най-сетне получи възмездие заради своята вековна жестокост; от днес Атина вече нямаше войска. Никак.

— Накъде ли се упътиха ония убийци, да пукнат дано! — изрече жената последната си за този ден клетва.

— Към Атина — сякаш в сън заговори Алкивиад. — Лизандър бърза да увенчае задачата на живота си: крайната победа на Спарта над Града. От утре Лизандър ще бъде първият мъж на Елада според свещеното за цивилизацията право на по-силния… Хегемонията, към която ме учеха да се стремя — както всеки атински юноша; всевластието, към което се домогвах с непозволени средства, постигна вместо мене Лизандър — военачалник от вчера и съвсем никакъв демагог… Как? — питам се. И по принуда трябва да призная: из правия път. Лизандър вярно служеше на родината си.

И все пак! — болезнено се оживи състареният за един ден стратег. — Той не би триумфирал, ако Тисаферн не се боеше суеверно от мита за Алкивиад. Ако бях придумал сатрапа да даде злато на мене, а не на Лизандър, днес Лизандровите войници щяха да гният в тинята.

Не е ли тъй? — попита Алкивиад едничкия жив човек наоколо.

— На този свят „ако“ няма — отговори жената. — Съществува само онова, което съществува; то ражда деца и дава плод… Хората се делят на живи и мъртви, победили и победени, сполучили и загубили. Къде виждаш място за „ако“? Ние двама още сме живи. Ето ти поне нещо безусловно.