Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (41)

V

— Всичко се променя с туй, че Царят е мъртъв — насила разпалено говореше Алкивиад. — Новият наш цар, Кир, не е обвързан със съюз към Спарта. Нему не е по изгода безспорната власт на Лизандър над целия егейски свят. Мъдрата персийска политика — да поддържа равновесие на силите всред единството — трябва да възтържествува пак. За тази цел цар Кир (нека пребъде в слава царството му!) се нуждае от нова стратегема.

Сатрапът Фарнабаз слушаше, без да мига; особеност, с която сякаш се раждаха персийските сатрапи. Гостът не се обезсърчи от неговата величествена неподвижност; под нея — знаеше си гостът — се криеха пъргави мисли и сметки. Затуй Алкивиад продължи настъпателно:

— Поднасям на цар Кир, чрез верния му сатрап Фарнабаз, тази тъй необходима за персийското надмощие стратегема: Персия ще окаже поддръжка на всички атински демократи, прокудени от тиранията на Критий по чужбина. Тъй като спартанското иго без друго ще предизвика недоволството и дори отпора на множество доскоро свободни елински градове, изгнаните от Атина демократи бързо ще наберат съюзници. А понеже демократите нямат избор (нали всеки от тях е снабден със спартанска присъда), те ще въстанат против Спарта, непременно! Излишно ще е цар Кир да им помага със злато или с войска — тяхна войска ще бъде всеелинското негодуване срещу тиранията. Въстания, тук и там из Елада, ще принудят Лизандра да разпилее силите си от единия до другия бряг на Егея, за да кърпи оспорваното господство на Спарта. Чак тогаз цар Кир ще се намеси, като заеме йонийските пристанища. Взаимоизтощени от безкрайната, кръвопролитна и зловредна в основите си Пелопонеска война, Спарта и Атина безпомощно ще наблюдават как Царят прехвърля бойците си през Пролива; победата на Кир Млади ще бъде неминуема!

Сатрапът Фарнабаз изслуша търпеливо полезната за него реч на госта му — продавача на стратегеми, бивш стратег на Атина, на Спарта, на онова куче Тисаферн и пак на Атина. И изведнъж (нали сатрапът бе мъж умен, ловък и изпечен в държавните дела) той забеляза: Алкивиад е пророчески прав! Не за първи път впрочем Алкивиад се оказваше пророчески прав — как тъй, а?

„Много просто! — просветна на Фарнабаз. — Великият стратег не предначертава и не води събитията в тази или в обратната посока. Силата на ума му е там, че вижда днешните събития в чистия им най-точен вид. Алкивиад ни изглежда прорицателен гений, докато е всъщност само гениален наблюдател на мига, който тече сега…

Но защо тъкмо той притежава дар така рядък, че може да мине за чудодейство?

И това е просто — сети се сатрапът: — Алкивиад съзира с точност, понеже няма своя страна в голямата въртележка на политиката. Той е лишен от родина — ос за мислите на всеки човек. Родината, това е преди всичко пристрастие, което утроява силите ни за борба, но и отнема безстрастието на съжденията ни — никой не желае да предвиди зло на своята земя.

Извод: прословутите дарби на Алкивиада не са негово имане, ами нямане — липса на стожер, о който да бъдат вързани мислите и делата му…

Като си спомня, че мнозина му завиждаха!… Вероятно дълго след кончината на този за щастие рядък човек, хората ще завиждат на Алкивиадовия мит — повестта за мъжа, чиято сила непресъхващо извира из пълната му необвързаност… А за кое да го ублазиш? Както гледам, той трябва да бъде най-злочестият сирак под слънцето, защото поотделно заплаща всеки свой час, нали не се обляга ни на роден град, ни на семейство, ни на каква да е общност… С други думи, човек без утрешен ден, човек на днешния.“

— Съгласен ли е великият сатрап да предаде стратегемата ми на цар Кир, или лично аз трябва да я изложа пред Царя? — осведоми се Алкивиад.

Фарнабаз безмълвно разглеждаше госта си. Бяха изтекли три непълни години, откак сключи с него кръвен съюз в Абидос. Как дълбоко беше се променил Алкивиад за това недълго време! Чертите, които някога напираха изпод длетото на всеки ваятел, познал Алкивиада, си бяха все същите — безпогрешни. Но днес никой не би нарекъл Алкивиада красив. Черната сянка на отчаяна умора, на уплаха и безсилие, на нескрита отврата към всичко наоколо — този сложен израз върху Алкивиадовото лице му отнемаше цялата, възпята от рапсоди, красота. Алкивиад бе стар и грозен всъщност.

— Какво ще заповяда сатрапът на Фригия? — нетърпеливо напомни за себе си Алкивиад, тъй като домакинът мълчаливо разсъждаваше над твърде основни въпроси.

— Стратегемата ти е добра, както биват всички твои стратегеми, чужденецо — проговори чак сега Фарнабаз. — Тя има единствен недостатък: че нещата не могат да не се развият точно така, както ти уж предлагаш. Туй, което се опитваш да представиш като твое начертание, е просто неизбежното бъдеще. Тоест стратегема ти нямаш.

Ти не само си предател, чужденецо — кротко заяви сатрапът, — ти си и измамник. Вие от отвъдния бряг, където няма добро и зло, принасяте жертви на някой си Хермес, бог на измамата. Той може би те пази у вас, но не и у нас. Аз ти отказвам убежище, чужденецо!

Фарнабаз произнесе тия думи, без да мига. Ала за Алкивиад, който тънко разчленяваше източните мелодии, стана до крайност ясно: свърши се! Сетното убежище, към което беше се домогвал напук на вътрешно нежелание и на тежки предчувствия, с трясък се срина над главата му. (Както навремето среднощен земетръс бе го изхвърлил из спалнята на царица Тимая, за да научи светът, че един гост прелюбодействува под покрива на благопристоен домакин.)

Убежище за Алкивиад нямаше — никое от тях, както на времето прокобиха жреците, никое, никое не бе последно. Гонен с клетви и присъди, той бягаше от едно към друго, напускаше го набързо или скришом, в надежда, че следващото може би ще бъде онова мечтано последно… Помислял ли бе преди десетилетие, когато по своя надменна воля си избираше нови родини, че ще дойде за него различно време: на никакъв избор, на единствена необходимост — все напред, все напред, — която всъщност е безизходица?

Всяко животно си имаше бърлога, където да дочака в тиха изнемога смъртта си. Всеки роб си имаше вонлив ъгъл от колиба, където да се отпусне за сетни мъки и благодарно да издъхне. Всеки от хората, които Алкивиад бе предавал и продавал, на които бе изневерявал и изменял, сега някъде и някак старееше примирено, сладостно, в предусещане на вечната отмора. Само Алкивиад бе длъжен да търси, а да не намери мира, сякаш не човеците, а оскърбената от неговия някога гръмогласен хохот, злопаметно наказваща природа му отказваше убежище.

„Нима наистина се сбъдна проклятието на родината ми? — помисли си Алкивиад във върховно прозрение. — Сократе, ти го предрече: прошка няма.“

Късно беше да се смири и моли — прошка нямаше да има все едно. По алкивиадовски отметна той посивели къдри, прободе сатрапа с аметистов поглед:

— Ти се кланяш пред олтара на Доброто, затуй не може да бъдеш клетвопрестъпник! Ние сме обменили кръвна клетва за приятелство до смърт. Какво ще кажеш на това?

— Ето какво: понеже клетвопрестъпник аз не съм, ти ще напуснеш двореца ми жив. Туй ще ми излезе скъпо. Ни Атина, ни Спарта ще ми простят, загдето не те убивам.

— Там аз съм прокълнат, но не и осъден на смърт — хладно уточни Алкивиад.

— Това е видимост — мелодично поясни сатрапът. — Достатъчно дълго си се валял в кирливото ложе на политиката, та трябва да знаеш; постилките му са двойни. Впрочем преди месец — предупредена от собствения ти син — атинската тирания е научила, че се отправяш към Абидос. Преди седмица тук пристигна таен пратеник от стария ти съшколник Критий. Тиранът на Атина настоява да бъдеш посечен пред трона ми. „Докато Алкивиад е жив — гласеше неговото послание, — не ще миряса егейският свят.“

Преди месец — напевно продължи Фарнабаз — собственият ти син е предупредил Спарта, че се отправяш към Абидос. Преди седмица тук пристигна пратеник на цар Агис. Много по-заповедно от подплашения Критий царят изисква да бъдеш посечен пред трона ми. „Докато Алкивиад живее — гласеше неговото послание, — над царския дом на Спарта ще тегне безчестие, а атинската изгнана демокрация ще има стратег. Ако сатрапът не изпълни молбата ми — заплашва Агис, — нека смята Фригия и Спарта във война!“

Сам виждаш, чужденецо, че ти правя много скъпа отстъпка — обяви Фарнабаз. — Не те посякох пред трона си, отпращам те читав. Върви, излагай стратегеми, които не са стратегеми; продавай онова, с което не разполагаш. Ако се намери господар, по-глупав от сатрапа Фарнабаз, той може би ще ти даде последно убежище. Но чуй накрая и моето предвиждане: ония, на които си изменил, са тъй мнозина, силите, на които пречиш, са така могъщи, че със сигурност ще те застигнат из твоя криволичещ път. Бягай, където очи видят, понеже смъртта е по петите ти, чужденецо!