Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (32)

IV

Той дочака във Византион гласуването на демоса — чакаше го без тревълнение. Яростният му нагон да се добере до родината бе потънал дълбоко някъде — стопи го времето. Сега Алкивиад трезво преценяваше, че оня негов порив е бил грешка: щом насрещната страна подразбере как нещо ти се иска, първата й работа е да не ти го даде. Затуй: нямай съкровени желания, а особено пък неразумни пориви — с тях само повишаваш цената на желаното!

И така, след като демокрацията, възстановила правата си вследствие победите на наварха Алкивиад, му отказа помилване, той се постара да забрави, че бе поставял такъв въпрос. Алкивиад заживя както изобщо умееше: замести родината с простор за действие, замести властта над Града с власт над първостепенна войска, замести нощните гуляи у някого от своята атинска хетерия с разгул у тракийските вождове. „Само в Тракия хората умеят да пируват!“ — откри той.

Както и трябваше да се очаква, именно този сладък живот на всепобедния наварх подплаши Атина. „Щом Алкивиад вече не мре от нетърпение да се прибере, той може би ще престане да изплаща и цената на своето страстно желание, а?“ При тъй опасна за Атина вероятност бащите на Града разискваха и решиха, че е краен миг да опростят блудния син. Но, уви, едно помилване вече би било слаба примамка за мъжа, завладял премного земя и вода, приказно богат и високославен. Уви! — Алкивиад трябваше да бъде избран за стратег на Града.

По туй време Алкивиад лежеше в люлката си под кипарисите над брега на Босфора. Пред погледа му неговите кораби тихо дремеха, мокрени от тихи води, а десетина от тях — стражата на Пролива — вършеха митничарските си работи в полза на войската и наварха й. Беше му поетично красиво, сънено спокойно и детински доволно — иначе Алкивиад, който винаги е олицетворявал подвижната променливост, нямаше да намери точно тук равновесието си.

Той му се радваше без думи, празнуваше го без пир. Нещо у Алкивиада предчувствуваше, че синкавото затишие в живота му, че нощите с тракийско вино и неслушани другаде дивни песни, че простата човещина, изразена в дейно приятелство, в съюз за добро и за зло — всичко туй скоро и необратимо ще изчезне за него. Вече не с горестно съжаление, ами със злост той си припомняше своята младост на атински държавен мъж, на военачалник с бъдеще — гъста помия, която необяснимо те опива, отнема волята ти да изплуваш из нея и побегнеш вдън горите. Тракийските гори, да кажем, където няма враждуващи схеми на управление, избори, изгнания — демагогия с една дума. Закърмен с демагогия, сега Алкивиад мислеше за нея с искрена погнуса; нима отново ще му се наложи да прелъстява тълпите и потно да събира гласове за изборите през идната пролет? Нима отново ще се загуби в оплетени като кълчища софистични спорове, ще измъчва ума и гласа си, за да надвие двайсетмина безделници от рода на Крития? („О, Критий на свой ред бил изгнан като олигарх!“ — сети се Алкивиад.) Нима пак ще отчита бойните си победи или поражения пред Петстотинте, затлъстели в политика, заробени от усилни сметки и сплетни лихвари? Нима — о, ужас! — ще се прибере при Хипарете, която и през младостта си бе го отвращавала, а днес навярно имаше двойна гуша и надиплен корем? Нима щеше отново да пие прозрачно вино у Сократа, където…

Сократ… Ето нещо, което не извика у Алкивиада предварителна тръпка на погнуса или досада. Туй нещо си заслужаваше да се върнеш. Спорът, започнал между двамата приятели преди години, някак си бе продължил…

„Да! — призна Алкивиад. — Аз искам да поговоря със Сократа. Държа да му разкажа своя опит и успехи, умението си да извлека от битието най-сладката му сърцевина, скрита в корава черупка. Само онзи, който дръзко я строши, без да знае какво ще изскочи отвътре, получава свръхчовешко наслаждение; увереността, че си служи с хора, събития, владетели и… Разбира се — и богове!

Ето това искам да изложа пред Сократа, като го попитам: ще настоява ли и занапред на своята уж безусловна етика, която моят живот щастливо о-про-вер-га?“

Иначе Алкивиад посрещна без вълнение вестта, че бил единодушно избран за атински стратег. Тази вест му предаде Тразибул, когото атиняни пък избраха за Алкивиадов помощник в бойните дела.

— Слава на боговете, ти доживя опрощение! — разтърсен от радост възликува Тразибул.

Алкивиад безразлично го изгледа през люлчената мрежа. „Картинка на квадрати! — рече си той. — Очевидно. Тразибул едва днес се осмелява да изрази отдавна стаяваното си приятелство към мене… Повече от четири години той се боеше, че това негово приятелство е грях спрямо боговете, невярност спрямо родината; Тразибул често ме порицаваше на думи, отграничаваше се от мен чрез заявления. Принципен, принципен!… Доживях опрощение не аз, ами той — ето защо се и радва: чувствувал се е виновен заради тайното си мъжко приятелство към чудовището…“

— Поздравявам те, Тразибуле! — вяло каза първият стратег на втория.

— Моето щастие е нищо, сравним ли го с твоето! — възкликна от душа Тразибул. — Ти не само заемаш мястото, което отдавна си покрил чрез дела. Ти ще се завърнеш в милостива и ласкава родина, всред своите!

— Свои… — замислено повтори Алкивиад, взирайки се в отвъдния бряг и в Пролива, в топлото гостолюбие на пробудения за ново оплождане свят. — Нямаме нищичко свое, нищо… Всеки ще те нарече свой, докато береш победи, дори кръвният ти враг. Всеки ще те отрече като свой, ако бъдеш победен, дори майка ти. За какво тогаз все се домогваме до самоизмамата, че някъде и за някого ще сме свои?

— Но ти все пак… — смая се Тразибул от тъй много горчивина при тъй въжделено сбъдване. — Ти от години се стремиш към завръщане. У дома ти…

— У дома!… Там живее жена, която не желая. Живее син, когото са възпитали да ме мрази. Живеят приятели, които осем години не посмяха да произнесат името ми. Аз се завръщам в Атина не като сглупил, но въпреки това любим син, а като завоевател…

— Не гневи боговете, Алкивиаде! — богобоязливо предупреди Тразибул.

— Боговете нямат нищо общо. Говорим за хора. Те са готови да легнат ничком пред коня на всеки завоевател, но не ще помилват клетника, който разкаяно им се моли, заклина ги да простят… Нима ще ми възразиш, че нямам право на горчивина по този повод?

— Хм, е… Да! — трябваше да се съгласи Тразибул, но веднага се окопити: — Не бъди злопаметен в ден като днешния! Готви се за своя върховен триумф, о Алкивиаде! Ако бе присъствувал на нарочно изобретения ритуал, с който цяла Атина те прокълна, днес щеше да си речеш, както си викам аз: никой не е принуждавал Града към тъй велика отстъпка.

— Другояче и не би могло — усмихна се Алкивиад (не на Тразибула, а на най-прелестното място в света, което трябваше да напусне заради някакъв си триумф). — Смях ме е, като си помисля, че Атина смяташе за възможно да ми откаже такова посрещане, ха-ха-ха-хо!

„Ето я най-високата точка в твоя живот!…“ — каза си Алкивиад месец по-късно.

Той отново бе изправен върху носа на триремата си над позлатения дърворезбен образ на Нике. Алкивиад стоеше цял в алено, златовезан и златоувенчан. От месец насам най-изкусните лечители на Тракия бяха работили Алкивиадовото лице с масла и билкови отвари, за да подмладят кожата му, да покрият белите кичури в косите — да извикат из миналото онова, подменено от годините лице, с което Атина помнеше Алкивиада.

Лечителите успяха; подпомагаше ги Алкивиадовата жизненост. Всеки атинянин, който стърчеше в слънчевия зной край пристана на Пирея, би се удивил как времето е текло встрани от Алкивиада — днес той изглеждаше толкова млад, толкова, прекрасен, силен и гъвкав, колкото го знаеха атиняни.

До него, все пак в конопен химатион и с бронзов, поочукан шлем, бе Тразибул — сякаш не помощник, ами оръженосец на стратега. Дори и той, рамо до рамо с Алкивиад, не долови неистовото напрежение у него: Алкивиад дишаше равно, аметистовите му очи не мигаха срещу яркия ден, поведението му бе най-делнично. „Не човек, а демон…“ — рече си суеверно Тразибул.

Триремата на наварха се носеше устремно — робите се потяха под ритъма на тъпана, който успореждаше усилията им, все по-задъхано бърз. Погледнато откъм брега, триремата не плуваше, ами хвърчеше, а вятърът от скоростта й плющеше в тежко копринената алена мантия. Превратният смерч на битието бе издигнал Алкивиада до поднебесни висоти, бе го събарял в собствените му извержения, бе го люлял върху вълните на три морета, а Алкивиад се появяваше днес в Атина точно какъвто тя го изпроводи преди осем години, за да й завладее и донесе света.

„Ето го върха в твоя живот!“ — напомни той на себе си, когато триремата се вби в залива на Пирея, а цялото население на Града, струпано върху каменистия амфитеатрален бряг, изрева с пълни гърла своя безмерен възторг и преклонение. Всички до последния атински роб поздравяваха Мъжа на своето време, чествуваха възможностите на Човека — свободния от угризения и спъващи правила човек, когото дори боговете оставиха безнаказан въпреки безчет проклятия и присъди.

— Богоравни Алкивиаде! — крещеше до съдрано всеки глас.

Веслата се забодоха в крайбрежната дълбина и спряха; триремата застина до брега. Алкивиад изчака много дълго, за да съхрани завинаги в спомена си хилядогърлия вик на обожание и суеверна любов. После вдигна две ръце не за поздрав, а за да укроти зашеметяващия народен възторг — беше му се сторило, че ще залитне под натиска на тъй гъст шум.

Брегът млъкна, изтощен от толкова вълнение.

Но не проговори и Алкивиад. Той блестеше пред очите на цяла Атина — без думичка. Неподвижното му мълчание излъчваше самоуверена мощ, гордост и… „Какво ли още?“ — запитаха се всички. Те бяха очаквали от помилвания изменник нечувана реч, нещо нечувано изобщо. Щеше ли Алкивиад да отмине мълчаливо най-големия час в живота си?

Да, отминаваше го. Алкивиад не заговори. Сякаш разглезен, платил входа си зрител, той искаше комедия.

Като потисна въздишка на безпомощна злоба, пред Петстотинте, заели първо място край брега, изстъпи архонтът Клеофонт. Алкивиад научи във Византион, че той бил воювал против избора му, като чак се разорил да купува гласове срещу Алкивиада. Уви, уви! — именно на Клеофонт днес се падна да приветствува чудовището с добре дошъл и да му обяви, че вече не е чудовище.

— Родна Атина прегръща своя най-велик син! — глухо започна архонтът, комуто тъмнееше от ненавист. — Присъдата над Алкивиад, произнесена от държавници, които пренебрегнаха законите на Града, няма законна сила — тя никога не е била присъда. Проклятието на жреците, произнесено по заповед на ония, немарещи доброто на Атина насилници, никога не е било проклятие. Това, че Алкивиад е жив, невредим и че завоюва златоценни победи в полза на Града — всичко това свидетелствува колко неугодна на боговете е била несправедливостта спрямо Алкивиад.

Велики Алкивиаде, Градът съкровено те моли да простиш и забравиш!

Алкивиад безмълвно кимна — само толкова. Той не се поклони пред демоса, не протегна ръка за символично обятие, не проля задължителни сълзи на изстрадано щастие — не! „Тук съм, това съм, ако щете!“ — заповядваше цялата му стойка на роден из вълните млад бог. А понеже неговото надменно безмълвие взе да измъчва скупчения народ и управниците му, Клеофонт побърза да даде знак с ръка към петдесетмина роби.

Те, както се видя сега, стискаха дебели, дълги въжета. По знака на Клеофонт робите ги опнаха с все сила, отстъпвайки заднишком. Из глъбините на пирейския пристан постепенно сякаш леко изплува мраморно изваяние — статуята на Алкивиад Велики. Нова-новеничка, безупречно полирана и щедро оцветена, навярно бяха я потопили чрез същите тия въжа снощи, не по-рано.

Робите с триста мъки изправиха мраморния Алкивиад очи в очи с живия. Прилика, разбира се, имаше. Най-вече — в алената мантия и златото навсякъде.

— Богове! — извика Клеофонт, явно в добре заучена изненада. — Нека бъде волята ви, о богове!…

И се обърна към демоса, изпълнил стръмния, препечен бряг.

— Народе на Атина, днес сте свидетели на чудо: изваянието, което по незаконна присъда бе удавено преди осем години в най-дълбоките води на Пирея, за тъй дълго време не е загубило нищичко от своята истинна хубост. Днес ние ще го приберем в пантеона на нетленните атински херои, отдали сили за благото на Града. Ние ще положим изваянието на Алкивиад Велики до образа на великия Перикъл и Милтиада. Нека всяко атинско дете от днес до края на света помни името Алкивиад, нека с него възпитава своите деца в саможертва и воля за победа!

Демосът, за кратко стаил дъх пред така необикновено чудо, пак се отдаде на неистовства. А Алкивиад снизходително разгледа своето мраморно подобие, мислейки си: „Аз всъщност съм къде по-съвършен. Упада, упада изкуството в Атина… Или пък ваятелят е получил смешен срок за такова едро нещо. Защото нали онова изваяние, което атиняни оплюха и удавиха преди осем години, сега си лежи под триремата ми, обрасло в миди и морска трева, проядено от солта… Ха-ха хо!… Не, не бива!“

Той насмалко не избухна в смях, като си представи двете статуи една до друга, разделени само от осем години възраст. Разстояние, което измерваше човешкото непостоянство… Същите хора, дето преди осем години плюеха и кълняха, давеха и охотно биха късали живо месо от чудовището, днес не намираха повече дъх за раболепен крясък:

— Богоравни Алкивиаде!

Той рязко се упъти към стълбата, пред която му доведоха бял като лебед кон.

„И това ми било връхният ден в живота! — мислеше си Алкивиад. — Не бих го сравнил с деня, когато Тисаферн нареди да ме изведат из затвора. Как се изкъпах тогава!…“