Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (33)

V

През последните години на преврати и демагогия златната атинска младеж беше се втурнала към властта по позволени и непозволени пътеки, а сетне побягна презглава в чужбина, бягаше пред демокрацията.

Сократ не пожали за тези свои ученици — той презираше всекиго, който бе извратил учението му в словесна война против демоса. Сам низкороден, Сократ се стремеше да задържи учениците си из низините, но и те му обърнаха гръб през смутното време, което брулеше Атина — демократическата младеж имаше борби, къде по-необходими от това да овладее себепознанието и произтичащите из него духовни съвършенства. Но не само тук бяха причините за отлив от Сократа.

Подир измяната на Алкивиад мъдрецът се оказа белязан — беляза го властта. Тя не искаше да се примири, че всред всяко множество има и изменници; тя търсеше точно обяснение защо се ражда и расте лошият човек.

Атиняни не желаеха да разберат кое подронва величието на Града — то беше, както неведнъж посочи Сократ, несправедливостта. Един град си присвои правото да определя коя чужда земя ще бъде поробена, коя — съюзна, коя — подвластна. Светлата представа демос Атина принизи до шепа поробители над огромен човешки брой, който всъщност бе демосът. Тези хора не можеха и нямаше да се съгласят със своята неволя, желана от Града като благословено състояние на нещата.

С една дума, не искайки да проумеят явни истини, атиняни стовариха цялата вина за несполуките и глада си върху оногова, който отглеждал чудовища. Атиняни приписваха на Сократ пакостно могъщество, каквото не притежава никой смъртен: той бил изпепелил праведното дело на цяло общество.

Сократ отминаваше без отговор такива смешни упреци, но до смях не му беше. Проницателен, той си даваше сметка, че до ден упреците ще набъбнат в обвинение, а обвинението ще се изостри в присъда. Сократ помнеше как Градът бе прокуждал ония свои първенци, които му се струваха опасни с влиянието на личността си, с внушението на словото си. Между другите — Хипербол…

Най-често използуваното средство срещу приближаваща несрета е кое? Бягството естествено. Управляващите пластове на Града често и коварно се разместваха, та ту едни, ту други политици се отправяха нощем и тайно през граница, предрешени като метеки или пътуващи търговци — никому в Атина подобно отстъпление не се чинеше нередно.

Не, все пак имаше един атинянин, за когото такъв изход бе неприемлив и дори невъзможен: Сократ. Да избягаш, то ще рече да се признаеш неправ — мислеше той, — би приличало досущ на алкивиадство, тоест на съществуване, порицавано от Сократа.

Преди осем години, когато Градът прокълна изменника, Сократ се сподоби с незапомнено посещение: в простия му каменен дом бе влязъл по тъмно жрецът Диодор. През онази вечер Сократ бе сам — атинските мъже се намираха под Сиракуза.

— Дойдох да те попитам, о, Сократе — веднага наскочи на въпроса видният гостенин, — защо днес се отлъчи от цяла Атина. Всички атиняни поругаха по небивал начин чудовището. Твоето отсъствие ние разтълкувахме като отказ да вземеш страна.

— Аз имам своя страна по проблема — отвърна Сократ, без да мръдне, — но тя просто не е вашата.

— Разтълкувахме и това — не се смути жрецът. — Ти нямаш сили да осъдиш рожбата на своето учение.

— Ако беше запознат с учението ми, би разбрал, че целият Алкивиад е негова антитеза. Но ти искаш не да узнаеш, а да не узнаеш. Няма що, успял си. Много по-лесно ще накарам глухия да чуе, нежели оногова, който се прави на глух.

— А какво ще ми разясниш, ако отпуша уши за словото ти? — попита ядно жрецът.

— Ти вярваш в боговете, нали? — поде Сократ. — Тогава, щом Алкивиад е изменник, всемогъщите са пожелали той да измени. След като в техни ръце е съдбата на всички смъртни, боговете са предначертали и Алкивиадовата измяна, нали? Как смеете в такъв случай да ги учите на ум! Шествието ви днес, разни проклятия и заклинания са наглост от гледище на вярата. Сиреч, вие приканвате боговете да вземат участие на ваша страна в политиката на Атина. Докато те явно имат свое становище.

— Ти винаги чудесно се изплъзваш! — процеди със завист жрецът, но седна до домакина неканен; разговорът се затягаше.

— Ако бяхте прави, можехте и да обосновете правотата си — предизвика го Сократ. — Ето аз логически допускам: боговете са пресметнали, че Алкивиад сам ще накаже себе си чрез своята измяна, понеже по-нататъшният му житейски път ще бъде проклятие, по-неумолимо от всички злини, които бихте съчинили вие.

— Както научихме, изменникът се чувствувал разкошно в Спарта — изхриптя жрецът. — Там се радвал на почести и царско благоволение, представи си!

— Ако човек те слуша — забеляза мъдрецът, — веднага ще си рече: Диодор ужасно завижда на изменника! Което означава: жрецът не е вярващ. Иначе той би открил промисъла на боговете и ще се възхити от тяхната вездесъща справедливост.

— Софистиката е богопротивно занимание! — ни в клин, ни в ръкав заяви Диодор, несмогнал да противопостави на Сократовата логика нищо логично.

— Пристрастията пречат на здравата мисъл — хладно възрази Сократ. — Всеки човек е пристрастна страна; на твоето убеждение, че си прав, противостои Алкивиадовото. Само една висша справедливост (отвлечена, съществуваща сама по себе си идея) може да определи коя от две враждуващи страни е по-близко до идеята справедливост.

— А? — зина жрецът. — Недоразбрах май че.

— Не съм се и надявал да разбереш. Гледайте си олтарите и жертвоприношенията, танцувайте ритуалните си стъпки! За щастие има кой да мисли извън кръга на вярващите.

— Е, добре! — сети се за какво бе дошъл тук жрецът. — А каква е твоята страна по въпроса за Алкивиад? Как ще убедиш демоса, че отсъствието ти от нашия ритуал не означава несъгласие с присъдата ни?

— Няма да го убеждавам — отвърна Сократ със спокойствие, което струваше много на уплашената му душа. — Да се оправдаваш, ще рече да чувствуваш вина. Що се отнася до становището, което вземам, ето го: според мен Алкивиад вече търпи наказание, той вече излежава присъда. Моите упреци срещу него са далече по-високи от всичко, което изкрещяха по повод Алкивиада днес, но тях аз мога да изговоря само в лицето на Алкивиад. Ще бъдат точно толкоз безполезни, колкото днешните ви вдовишки клетви. Ако Алкивиад искаше да ни знае — вас, мене, Атина, — думите ни биха го достигнали. Ала за него ние имаме цената на шепа плява или купчинка волски тор.

— И какво следва от туй? — наежи се жрецът.

— От туй следва, че Алкивиад сам ще продължи да наказва себе си до края на своите земни дни. Щом веднъж нараниш нравствеността, длъжен си да воюваш срещу нея без почивка и без край; принуден си да градиш и крепиш до загуба на дъх и свяст една система встрани от нравствената. Малко ли ти се струва такова изтезание?

— Малко е — без да му мисли, прецени жрецът. — Атина не ще се почувствува разплатена, докато живее Алкивиад.

— Виж им ума! — обърна се свойски към неизвестно кого Сократ. — Излиза, че за вас, уж жреци на висша сила, важат телесните мъки на човека, а омаловажавате душевните му страдания. В такъв случай трябва да заключите, че най-наказаният човек в Града е Сократ, защото си няма пукнат обол и никога не е имал, загдето живее в гола стая без завеса на вратата дори, защото ходи бос и зиме, а яде хляб с чесън.

— Че си несретник, то е вярно! — бодро заяви жрецът. — Боговете всеки ден те мъчат заради дръзкото ти неверие. Ти бягаш от труда и учиш другите да го отбягват.

— О, да! — уморено потвърди Сократ. — За атиняните е още рано да проумеят, че мисленето бива най-тежкият труд…

Сократ се надигна както изнурен подир усилен делник копач, разстъпи се, дано гостът се досети колко е излишен. Но Диодор настоя на своето:

— И тъй, ти не щеш да обвиниш гласно Алкивиада, а? Не смяташ ли, че твоето упорство ще ти струва скъпо?

— Аз тегля всичко само със своята мяра за справедливост — отвърна Сократ. — Колкото до цената на упорството ми (бих го нарекъл убеждение, не — упорство) готов съм да я заплатя.

„Готов ли съм наистина?“ — запита се сам Сократ подир малко, когато жрецът се оттегли със загадъчни полузакани.

Кратката нощ на южно лято протъняваше в дрезгавина, а сънят на Сократа не идеше. „Готов ли съм? — питаше се той в безсъние. — Аз познавам атиняни, тяхната необходимост от комедия. Докога ли ще ги забавлявам с босите си ходила, с кривите си зъби и сплеснат нос? Утре или подир година атиняни ще се назабавляват от вида ми, ще се наприказват по мой повод… Тогава? Ще съчинят друго зрелище, в което да участвувам другояче. Ето, те го гласят издалеко: точно аз, човекът, който най-болно изстрада една въпиюща безнравственост, когото най-предателски уязви един любим приятел, точно мене атиняни сочат като причина за измяната на Алкивиад…“

След онова посещение на жреца Сократовият кръг видимо взе да проредява. Среднощният гост обяви пред гражданството какво двамата бяха обсъждали до зазоряване. Преразказани, отговорите на Сократ не приличаха на себе си — те бяха престъпен отказ за присъда на чудовището. Жрецът Диодор увери атиняните, че оня бъбрив ленивец бе защитил духовната си рожба. Такава увереност всякак би довела до гражданско обвинение срещу софиста, ако пороят беди, който заливаше Града година, две и пет, не зашемети дотолкоз гражданите, че те забравиха за Сократа и неговите безобразия.

Невесело прекара Сократ годините, тежки за Града. А после, когато Атина най-естествено взе да приема от ръцете на чудовището победа след победа, та демагозите отново заговориха за златното атинско бъдеще, възникна ново тълкуване и по поведението на смрадливия мислител: — „Защо — питаше всеки ритор — Сократ не прославя Алкивиадовите сполуки? Защо се прави, че не забелязва ползата за Града от подвизите на най-даровития му син? Нима на Сократ не е скъпо доброто на Атина?“

„Как да обясня на алчущите, че за мен Алкивиадовите триумфи са част от изтезанието му? — викаше си мислителят. — Аз предрекох: от измяната си нататък Алкивиад ще бъде неумолимо принуден да печели и печели, дано избяга от бича на съвестта си.

Съвест ли? Да… Един провинен спрямо етиката себелюбец може и да изтръгне съвестта си, но пустото място у него, което тя оставя, непременно съдържа нещо. Ако ли не друго, то — пустота. Нея Алкивиад е длъжен да запълва неуморно, за да не я усеща болно пуста…“

Така в мълчание и размисъл по проблема мислителят доживя деня, когато атиняни избраха Алкивиада за свой стратег. Градът жужеше като ритнат кошер през тоя ден; демосът се тълпеше от тъмно още из улиците, нетърпелив да пусне гласа си и още по-нетърпелив да изчака вечерта — обявяване на гласовете му.

— Където е Алкивиад, там е и победата! — подвикваше този и онзи всред гълчавата, а викът му бе сподирян от рева на тълпите.

„Каква духовна тъма! — потръпваше Сократ с отврата. — Алкивиадовият мит… Спомням си как Алкивиад сам и нарочно го създаде, за да прелъстява чрез него човешки множества… Защо никой не му попречи? Защото на немислещия човек е необходимо не познание, ами вяра. Не истини, ами суеверие. Алкивиад отговори именно на този, детински всъщност глад за чудеса…“

Но най-злият ден за мъдреца все пак беше напред. Той настъпи с онова лъчезарно лятно утро, когато Атина опустя до сетния нефелен и слепец, за да се стече край брега на Пирея, и даде воля на своите надежди: „Алкивиад се завръща в родината, ликувайте, атиняни, вашите беди са вече спомен без значение!“

Сам в цяла Атина, сякаш по чудо очитавял подир чумна редушка, Сократ с печал си викаше, че днес би трябвало да отпадне най-опасният упрек срещу му — упрекът, дето отглеждал чудовища. Но си знаеше, че не ще го бъде. Сократ нямаше победи за подаряване, нямаше таланта да лъже сладко. Неговият талант бе обратен и особено противен на човеците: вместо вкусни лъжи Сократ поднасяше бодливи истини. Е, кой ще седне край такава трапеза?

Сократ се сърдеше на цяла Атина, което си остана за негова сметка. Той подочуваше от малцината си засега ученици как вчера или преди седмица Алкивиад бил произнесъл вълнуваща реч пред Петстотинте. Учениците на мъдреца явно преувеличаваха, че дванайсетте архонти предложили на Алкивиада пълномощия — Атина не помнеше пълномощен управник от Темистокла насам. Каква демокрация ми е тя, ако сама се отдаде на един тиран? Възможно ли беше Алкивиад да грабне властта не чрез преврат, ами ей така, да я получи даром?

— Не може и не може да бъде! Изключено!… — тъй отговаряше Сократ на градските слухове.

Уж горко убеден, че глупостта е чисто човешка черта, защото животните живеят къде по-разумно от човека, Сократ не предположи чак толкоз безумно действие от страна на политически опитните демагози.

Там му беше и грешката.