Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (37)

I

Жената разстилаше върху тучната мазно зелена трева ярко белия лен на три хламиди. Тук, където — за разлика от пясъчно-каменлива Атика — зеленината свежо изобилствуваше, жените белеха върху нея всичко платнено. Навик, неизвестен из Елада.

Опрял гръб о столетен орехов ствол, Алкивиад се плакнеше в прохладата на зелена тракийска сянка; Алкивиад наблюдаваше жената и движенията й, които издаваха неженски пъргава, разточителна сила. Една атинянка от потекло, със състояние и обноски никога не би се разкрила по този начин. В Атина жените обичаха да наблягат на своята ленива непригодност, на някаква вяла мекота, която трябваше да ги направи желани. И употребяваха най-неумерено мазила, бои, плънки, за да увеличи различието между мъж и жена.

Тук май че имаше друга представа за женски качества. Само по празници тракийките носеха изобилна, изкусна златна украса, която ги уподобяваше на богини. В такъв ден тракийките седяха край винена трапеза неподвижно и приемаха от тракийските мъже изрази на висока почит. Иначе, през делнично време, те сякаш не желаеха да се отличават от своите мъже. На тях бяха еднакво присъщи не телесни упражнения (траките се отвращаваха от елинската нарочно и задължително напрегната гимнастика); мъже и жени в Тракия растяха и якнеха направо от волността си, от големите разстояния и от общуване със земята. Поради туй Алкивиадовият свят ги смяташе за варвари, но Алкивиад още преди години беше се уверил, че не са — те просто съблюдаваха друг ред от ценности, който отричаше елинския.

Жената свърши работата си и с доволство огледа белите петна всред зеленината. Тук, където Хеброс (наречена много по-късно Марица) разливаше нашироко водите си пред своята среща с Егея, всичко бе наистина широко разляно, удивително спокойно и сито. Трите укрепления с по немного жители-траки, които още преди три лета Алкивиад купи от местните вождове, се намираха наблизо — върху плоските хълмове над речното устие.

„От мене сатрапът Тисаферн има много здраве! — мислеше си бившият стратег, най-приятно излегнат под ореха. — Според сатрапа, според Сократ и всички прокобници на моето бъдеще, аз нямало да се изплъзна към частно съществуване; трябвало до сетния си дъх да се въртя в причудливия и зловреден вихър на политиката; щял съм да умра посечен, щом ми скимне да изляза от играта… Нали!

Ето какво бих заявил на сатрапа Тисаферн (сега съм кръвно побратимен със съперника му Фарнабаз, та ставам смел): аз живея най-прелестно, лекомислено и свободно върху земя, купена с моето сребро. Спя с жена, която страшно, необяснимо обичам. Аз нямам вече нищо общо с политиката на егейския свят, която ми опротивя до повдигане. Аз от време на време продавам по някоя стратегема на някой тракийски вожд — уча го как да надвие противника си и да си присвои повече земя от някогашното Одриско царство. Изработвам стратегеми не понеже положението в Тракия ме вълнува, ами затуй, че добрият майстор не бива да стои с празни ръце, иначе ще си загуби хляба. Чудовището Алкивиад — бих съобщил на Тисаферна — днес по-малко от всякога различава добро и зло: чудовището просто живее и се радва, че е живо. В това то не намира нищо чудовищно.

А на Сократа бих обадил (и жалко, че нямам сгода!) колко непредвидливи се оказаха предвижданията му. Сократ, както научавам, ставал все по-мрачен, по-затворен, отпъждал сетните си ученици, запазвайки само неколцина. Малкия Платон — между тях. (О, Платон вече не е малък, ами крехко млад и крехък изобщо.) Сократ се чувствувал оскърбен заради образа, който оня драскач и слухар за улични мълви, Аристофан, му изрисувал в «Облаци»… Защо ще се оскърбява чак сега — та аз помня времето, когато Сократ плюеше върху тия облаци! Защо аз например плюя, узнавайки как същият Аристофан, но в «Жабите» вече, разисквал чрез устата на по чудо оживели наши мъртви поети изгнанието или опрощението на Алкивиад? «Атина обича и ненавижда Алкивиада, но желае да го притежава!» — ха-ха-хо!, точно забелязва Аристофан… «Внимавай да не отхраниш лъв в Града си, но ако все пак го отхраниш, подчини се на прищевките му!» — мъдро съветва съгражданите си Аристофан — ха-ха-хо!… Само че не е споменал най-вероятното, което всъщност стана: Атина е тясна за лъва. Въпреки нейната любов и ненавист, въпреки страстната й нужда да ме притежава, за да бъда днес ласкан, а утре заклан, аз съчиних друг епилог за Алкивиадовия мит…

Чакай, защо си припомних Сократа?… Ах, да. Той ми предрече адски край: моя казън щял да бъде животът ми като цяло. Бич, който изнурително гони душата ми, щели да бъдат моите победи. Пък ето, този бич вече не я досяга. Разпореждам се със себе си, както всеки обикновен тракиец, наслаждавам се на най-пищната земя в обсега на елинския свят — Тракия…

Онова, което добавя още предимства към моя лек и необвързан бит, е миналото ми: аз наистина изживях всичко, което човек може да мечтае като пълнеж на битието, затуй се излежавам под ореха не с горест по пропуснати възможности, по невкусени наслади, световна известност, забавни предизвикателства… Ами — със спокойна насмешка: опитах много и постигнах много. Лежешком съзерцавам комедията, която написах чрез мъжките си дела…

Постигнах ли всичко до своя бяг към Тракия? — На Алкивиад внезапно се стори, че бе помислил твърде голяма дума. И честно се поправи: — Не! Имаше нещо непостигнато в моя препълнен до ръба живот. Любовта…

Не зная и не ща да зная броя на жените, с които спах… Те бяха от всички градове и пристанища, където ме отвеждаше себелюбието ми, бяха част от търсенето на все нови постижения, дял от моята гавра със закон и нрави… Не ще излъжа: услаждаше ме обятието им, влажната горещина на гърдите им. Веселяха ме техните сълзи, ах, жените умеят така навреме и на място да изцеждат от ресниците си бисер на неискреността!… Те ме доубеждаваха, че съм херой, вкопчен в двубой със съдбата. Щом освен пристанища, острови и властелини смогвах да покоря всяка жена, която попаднеше в погледа ми, то аз действително бях митичен завоевател!…

Юношеска простота! Какво съм смятал, че си доказвам чрез тия жени? Та нали те са намирали у мене същото, което намирах аз у тях: себелюбие и честолюбие, желание да придобиеш и притежаваш, да наложиш някому властта си, а тя на свой ред да те обвърже и отегчи… Как сме се самоизтезавали (всеки за себе си) безбройните схватки, където ще откриеш тук и там по един искрен миг, а остатъкът е било въпрос на враждебност или на блудкав хлад…

Кога и как открих, че любов имало? Стори ми се внезапно като мълния, но то бе всъщност подготвено от целия мой жизнен път…

Разбира се, помня дори часа на откритието си: късна заран. Една непозната жена слизаше от гората, тя носеше голяма делва. Премина покрай мене, упътена към Хеброс. Нагази, без да я е грижа, че полите й се мокрят и олепят о бедрата й, зае се да трие своята делва с пясък, сетне я оплакна… «Страннико! — подвикна ми. — Хвърли насам оня камък, облия!» — За да закрепи на брега делвата.

Жена като жена, немлада вече, средно хубава. С кое ме приласка да й принадлежа? Дали с отвореното, самоподразбиращо се «хвърли насам оня объл камък!», което тя изрече така свойски, сякаш двама се познавахме от детство? Дали нейният неточен елински, но с тъмен изговор и топъл глас ме подсети, че у нея нещо има, нещо неизвестно за мене досега и единствено? Или пък през онази заран най-сетне бях дозрял до любов, та капнах като късен плод в скутите на тази непозната жена — моята жена?…“

Дните вече нямаха число. Някъде те вероятно образуваха седмици, месеци, но при устието на Хеброс имаше един-едничък. Такова еднообразие, когато вчерашният и утрешният ден си приличат като близнаци с днешния, съществува само в рядко рядък случай: пълното щастие.

Из света навън на Алкивиад нивга не мина през ума, че е възможен разговор с жена. Тях — множеството жени, между които в плитко лъкатушене беше се реял — той прелъстяваше със същата усмивка, същите изрази. Обикновено бе им приказвал за своите подвизи или кроежи, като пробираше по-достъпни за женска глава думи, а жените го гледаха със същото лице на нямо неразбиране и отстъпчиво покорство. По-късно, когато се изскубнеше подир ден или пет от някоя жена, споменът на Алкивиад за кратко пазеше или очите й, или едрата й гръд, или сгодния й хълбок; той не запомни коя да е жена с изказана от нея мисъл, съждение или съвет. Жените не се брояха.

За първи път, откак ги опозна — приятна, розово-бяла множественост, която бе въздишала, беше се смяла кръшно и изобщо бе се кършила — той разговаряше с жена. Усещането му при това бе толкоз ново и чудновато, че надминаваше по увлекателност всичко, изпитвано дотогава. Оказа се, жената била цял един встрани — макар успореден на мъжкия — свят, разлат, преизпълнен с ненадейни новости, напрегнато подвижен. Все едно че чрез наглед простичките присъди на тази жена Алкивиад прекрачи в друго мироздание. И сам не почувствува, кога, как, колко сам се променя.

От много време например той не бе избухвал в зловещо прословутия си смях „ха-ха-хо!“ По две причини. Първата: не, никак не му се смееше, защото от света на комедията премина в свят на обикновени, но здрави истини. Второ: много се боеше да не засегне тази жена. За първи път, откакто помнеше личността си, Алкивиад бе зависим от разположението или неразположението на един човек. Неясно как стана, той взе да се домогва към доброто у тази жена — угаждаше й в най-тънки подробности, дано й хареса. Докарваше й се, с една дума.

Тя му бе необходима. Безусловно!

Не си рече „стига глупости“, когато установи това. Почти бе наясно и защо. Алкивиад със смайване откри нещо, което всемирът близо половин век бе крил от очите му — колко неизчерпаемо богата може да бъде близостта с второ живо същество.

Той винаги бе се кланял на една богиня: не-из-чер-паемост-та! Служеше й, като препускаше от единия до другия край на Стария свят, като се стремеше всеки следващ ден да бъде изживян в нова среда, с нови гледки, с нова жена и нов проект напреде му. Алкивиад се усещаше окраден, когато политическите игри го принуждаваха да пусне повърхностен корен някъде си. През такива месеци Алкивиад просто се топеше: „Ето, сега другаде е другояче; онуй другояче е всякак по-шарено, по-вкусно, по-изгодно и по-смешно, отколкото по този начин. Ето, днес пак загубих триста хиляди възможни друг вид дни, заради днешния, който ми прилича на вчера; ако и утре ги загубя, ще бъде отвратително! Накратко: още призори ще извърша чудесии, за да е не вече по този начин, ами по кой да било друг. Освен всичко — другаде!…“

Така бяха изминали за него четирийсет и шест пълни години. Наистина пълни, колкото бива сборът от триста пъти по четирийсет и шест години — че нали ако съберем преживелиците, събитията, изгледите, деянията и прелюбодеянията, както и шумотевицата от триста тогавашни мъжки живота, те щяха да съставят приблизително Алкивиадовия живот?

Почти половин век Алкивиад не се умори да обожава своя идол: неизчерпаемостта. Той смяташе, че й служи подходящо, като алчно и настъпателно живееше. Алкивиад бе летял, крачил, плувал или пълзял — добираше се към върха на битието, онова място, дето той ще застане и заяви: „Аз изчерпах живота!…“

Понякога, късно нощем и при пир — го налягаше било пиянска окриленост, било пиянско отчаяние. Окрилен, той си викаше, че е близо върхът, откъдето Алкивиад ще изрече: „Преживях всичко, което може да бъде изживяно.“ Отчаян, той си викаше, че дори сто живота като неговия пак не ще насмогнат да изчерпят битието. А със своя задъхан, трескаво бърз и лудо повратен бяг Алкивиад не преминаваше през съществуването, ами го отминаваше.

Защото отминаваше хората.

Тази нито софистична, нито логическа, ами проста истина раздруса като земетръс Алкивиадовото съзнание. Чрез вдовицата Тимандра Алкивиад разбра, че е изключено да заживееш вече без човек, ако веднъж си живял близко, плътно близко с човека. След като не го заситиха битки, политика, измени, победи, той бе наситен от тази близост.

— Лежим си ние, и сладко си лежим, сякаш днес не ще се яде… — каза Тимандра.

Тя отдалече хвърли поглед към крайречните треви, за да се увери, че някой скитник не бе задигнал платното. И пак се отпусна по гръб с отворени очи. Двамата вече дълго се излежаваха под ореха, тихи, унесени мечтателно. Тимандра бе положила многокоса глава върху корема на Алкивиад, така се чувствуваше на сгода.

— Хубаво е — каза тя. — Хубаво е на склона на годините да се озовеш така изкъсо уловен.

— Не съм те уловил — кротко възрази той, загледан в дивите гълъби из клонака. — Виж, ръцете ми не те държат — показа празни пръсти. Лежиш до мене, защото искаш ти.

— Това и казвам — настоя Тимандра. — Щом ръцете ти не ме държат, щом не ям твой хляб и не чакам от тебе хляба на децата си, ще рече, привързана съм о Алкивиада съвсем изкъсо. По свое сърце.

Разбира се, че той разбираше мислите й. Разбира се, че те го радваха съкровено, защото бяха и негови, дошли из една неподозирана, нечута по поетика хармония: мъдрото, изстрадано и късно намерено единение между мъж и жена.

— Кръжат гълъби… — каза той, докато дланта му галеше косите й. — Диви гълъби. Не от ония, о чийто крак човекът овързва предателско писмо. Колко чудесно е, че вести няма, че светът не ще да знае за Алкивиад!… Сякаш времето спря, не текат месеци. Искам да не текат и годините, да бъдем завинаги такива, каквито сме, тук, където сме, така, както сме… Нищо, нищичко повече!…

— Дано! — отекна тя, а той не долови дали го изрече с надежда, с болка, със страх или като заклинание.

— Защо не принесеш коза на боговете? — ненадейно я подсети Алкивиад. — Моите, чини ми се, не ще бъдат благосклонни към мене, премного работа им отворих. Но твоите невям ще чуят молбата ни: съвсем всичко да си остане съвсем така!

— Богове може и да няма — с прегоряла мъка допусна жената. — Или пък, ако ги има, зли са. Защо иначе по хората биха бродили тъй много злочестини?

(Той отгатна какво си мисли Тимандра сега: за добрия свой стопанин, когото бе оплакала още в младини, за двамата сина, паднали в бой, и за последния, трети, заробен от спартанския клеарх на Енос преди три лета. Мислеше за дъщерите си, омъжени отвъд реката, за своята волна, но хладна самота и за талазите от световни събития, които през година-две окървавяваха плодния мир на Тракия.)

— Ти недей! — утеши я Алкивиад неловко, понеже никога не беше утешавал. — Боговете и вземат, и дават, сама виждаш…

Тимандра се обърна към него — очите й бяха сухи, сияеха от мека нежност. Тя взе къдравата глава на Алкивиада, вече с доста пропъстрени от възрастта коси: притисна я към рамото си. Затули с длан Алкивиадовите клепки, сякаш за да го опази от всичко, което може да нахълта през погледа на човека. Сякаш искаше да сгрее дълго трупания като заварващи се от зима до зима преспи мраз у Алкивиада, да го стопи в любов.

— Защо ще тешиш мене? — шепнеше жената. — Злочестият ми, сиромашкият, необичан, непогален!… Кротувай, кротувай! При мене си на завет…