Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (31)

III

Ех, тия тракийски вина! Две цели години след договора с Фарнабаз Алкивиад се угощаваше само с тракийско. За разлика от прегъстите, почти черни островни вина — кипърско, хиоско, самоско — тукашното беше по-тънко, но невъобразимо дъхаво и опияняващо. Затуй не го размесваха с вода, както егейските.

На чия ли не трапеза си отпи до перчема Алкивиад Велики през последните две години! Нали нетрайната държава на цар Севта беше се разпаднала току подир смъртта му, мнозина от безчислените тракийски вождове вярваха, че ще успеят да я посъберат под свое началство. Тия вождове предлагаха на Алкивиада съюзи, които означаваха по няколкостотин или няколко хиляди рядко изкусни, пъргави и свирепи тракийски конници, отдадени под заповедта на Алкивиад. Такива дружини завоюваха за Атина не един тукашен град, който бе отхвърлил върховенството й или бе разкъсал връзки с нея. Срещу тази помощ Алкивиад подаряваше на един или друг тракийски вожд по някоя стратегема в честите войни помежду им.

През двете последни години изменникът, комуто всеки елински град отказваше да бъде родина, необяснимо зарасна о Тракия. Може би загдето тукашният народ слабо искаше да знае за политика (из Тракия отношенията се изразяваха в приятелство или във война), никой никога не нарече Алкивиад „метеко!“ Впрочем и той забрави, че бе чужденец.

„Тракия… Бях воювал из тракийски предели като млад, а тъй малко помнех Тракия. Селища някакви, които превземахме лесно, защото нямаха стени. Но затуй пък бе трудно да изловим и заробим хората им — те изчезваха всред леса и тръстичищата, по чукарите… Докато ние — грамотни, военно задължени и решени да разнесем навсякъде данъчна цивилизация — пожаряхме опразнените селища на Тракия.“

Чудно. Сега Алкивиад усещаше неловкост не заради младежките си подвизи в пешата войска на Атина, ами затуй, колко повърхностно бе виждал Тракия.

„Тук хората са наистина съзвучни с естеството, възпроизвеждат го любовно в рой деца, в камък, мед и злато, в песни. Те не записват думите си, понеже не искат да ги убият като слово — мимолетен звук на радост или болка, който нека отлитне, за да даде място на следващия. Траките нехаят какво ще си мисли за тях вечността, те обичат само сегашния миг…“

Ето колко полезни истини за презряното от Блада варварство откри Алкивиад напоследък. Той беше май първият елински политик, който опозна траките и ги оцени по достойнство. В негово лице тракийските вождове намериха единствения елин — искрен съюзник. Той не се възползува от договорите си с тях, за да нахлузи на свободните тракийски градове ярема на Атина; Алкивиад далновидно придаде нечувано меки черти на атинското върховенство тук. Вършеше го тъй последователно, че бдящият демократ Тразибул му постави въпроса остро:

— Зависимостта на чужди градове и острови от Атина си има определени форми, определен размер на данъка. Еклезията не те е упълномощила да изнамираш нови. Защо — намалена дан? Защо — местно самоуправление? Защо — тази недостойна любов с вождове и вождчета? Такива похвати уронват величието на Атина.

— Нима? — ухили му се Алкивиад, както обикновено, с мокри от вино устни. — Ако Атина цяло десетилетие бра душа от глад, то беше поради налудното й високомерие: Градът не иска да разбере, че величие се поддържа с поне трийсет пъти повече войска и кораби от ония, които имаме. Атина умее да дразни подвластните си с надменност, зад която не стои действителна мощ. На времето, когато заповядах да бъде изклан въстаналият срещу нас народ на Мелос, дадох си сметка: така ще смогнем да накажем най-много още два-три острова. За повече не достигат бойци. Трябва да разиграем политика! Тук народът и вождовете му не са развратени от тази дърта, опитна хурия — те се поддават на лъжливото й очарование. Ние не ще се натрапим на траките със сила; по-силните са те, силни и волни. Ако искаме да ядем и пием, да търгуваме и да строим, нека привържем не с насилие, чрез взаимна изгода вождовете из Тракия към Града. Мисля, ясно е.

— Да речем! — не се предаде Тразибул. — Но как ще обясня пред Еклезията туй, дето нейният стратег и наварх си е купил… с… три укрепени места в Херсон Тракийски? Демокрацията не без основание подозира, че ти смяташ да се установиш завинаги тук — като военен съветник или дори военачалник на обединените тракийски вождове. Как ще отбиеш такива подозрения?

— Защо да ги отбивам? — удиви се Алкивиад. — Бих ги просто потвърдил; да, щом Атина не опрости стратега, който й принесе невиждани услуги, щом тя заключи вратите на родния дом за един стократно изкупил вината си велик мъж, този мъж си намери нова родина.

Той обърна потира с вино и посегна към печения фазан — разточителни бяха винаги трапезите му из Тракия. Тразибул пък не посегна.

— А как ще понесеш още едно обвинение в измяна? — попита в упор той.

— То ще бъде по-обосновано от предишните — изтъкна Алкивиад. — Не бих се зачудил, ако този път Атина ме осъди, дето съм натрупал прекалено много триумфи в нейно име. На застаряващите девственици е крив светът, забелязал съм — те си изкарват чрез зли приумици от кого да е своето неудоволствие, че още ходят моми, ха-ха-хо!

За три години общуване с Алкивиада Тразибул свикна да не се потриса от гаврите му с богове и богини. Извън всичко представителят на демокрацията във флота се сепна, че навархът можеше да се разгневи; тогаз като нищо ще вземе да не побеждава.

— Ти само не се сърди, аз — най-приятелски… — смотолеви Тразибул.

— Зная, зная… — лениво го успокои Алкивиад. — А в промеждутъка между майчинските укори и девственото мусене на Атина аз ще й спечеля нещичко, което не е бленувала отколе: Византион!

Като последица от туй свое обещание Алкивиад яхна коня си, погостува два месеца у различни тракийски вождове и се върна една заран в бреговия стан на флота си, сподирен от три хиляди конни тракийци. Той сияеше заедно с пролетната зора като младоженец, който отива да прибере невестата си от бащиния й дом — не беше се утаила и сянка зимна скръб върху лицето му, отново и отново подмладено от пролетта, отново пробудено за радостта пред един много едър предстоящ триумф.

— Утре потегляме срещу Византион! — обявяваше той при всяка палатка; крещеше към мъжете от корабите: — Утре отплаваме към Византион!

Тразибул не смееше ни да се съгласи, ни да се противи на такъв ход. Той бе разучил, че във Византион, владян все още от спартанците, имат свои кораби и сиракузци, и родосци, и кои ли още не помагачи на Спарта в натегнатата й засега борба срещу Града. Тя държеше над всичко да опази поне първия пролив от Понт към Елада, понеже вторият бе в Алкивиадови ръце. Но и господството на Алкивиада над търговията с Тракия би било половинчато, ако той не заемеше Босфора.

С една дума, предстоеше последното сражение в тягостно проточената, превратна морска война между двата най-видни града на Елада.

Алкивиад не се втурна в него без подробна стратегема. Обиколката му из Тракия бе възнаградена чрез три хиляди конници от тукашните равнини. Тразибул не можеше да си представи какво говореше и какво обещаваше Алкивиад при гостуването си у първенците на неизброимия тракийски народ, но истината е, че той си оставаше единственият елин, комуто тия първенци вярваха, когото не налетяха ни веднъж въпреки своята естествена войнственост. Алкивиад явно им допадаше. Дали — поради въплътената в него нестарееща волност, поради свойството му неуморно да се променя и движи? Дали, според тракийска преценка, Алкивиад не беше по-природен от другите елински политици или пълководци, влезли в досег с Тракия?

Вярно е, че траките никак не успяваха да се възхитят от съчинения ред, от държавническите построения на единството — ковачница за политически устройства, врящ котел за философско мислене. Траките предпочитаха да живеят по-свободничко, та нека не било според схемите на Солон или Клистен. Те смятаха, че е нагло човеците да натрапват намислени от тях промени в шарената, съзвучна картина на света. Затуй Алкивиад — пригодим, без предразсъдъци и принципи, но обаятелен в нехайните си пориви, в неизчерпаемите си действия — се чинеше на траките свой човек. Ето защо той успяваше да изведе из близките до брега равнини толкова конни тракийци, колкото му трябваха.

С тия три хиляди Алкивиад дръзко потегли към Византион, докато флотът, воден от смаяния Тразибул, плаваше също натам. Алкивиад накара тракийците си да оградят с дървена стена могъщата крепост откъм сушата, да изкопаят пред нея трап. По този начин — за две седмици време — Византион се оказа отрязан по сухо. Откъм морето пречеше за спасението му Тразибул. Крепостта се озова под пълна обсада. И — гладна.

Както скоро се разбра, спартанският клеарх на Византион бе наредил всички припаси да бъдели разпределени между бойците на Спарта. Местните жени, деца и мъже — траки — трябвало да поминават както намерят за добре, тоест много зле. Сетне клеархът се изскубнал ноще през обсадата с малка ладия да проси подкрепления от Фарнабаз. Той не допускал у гладуващите византионски траки никаква спасителна дейност — те били хора подвластни, безправни.

Когато след двайсетина денонощия из Византион към Алкивиадовия стан пребяга някакъв тракиец от обсадените да разкаже покъртително как спартанците осъдили градския народ на гладна смърт, Алкивиад вече бе готов с предложението си: „Пуснете нас във Византион, ние сме свои!“ И още същата нощ той преведе беглеца покрай цялата си дървена измислица, като му показа заспалите или бдящи траки. „Смяташ ли, че биха воювали под мое началство, ако не им давах пълна свобода?“ — попита стратегът.

Беглецът от Византион разсъди делово и отвърна: „Ще извърша всичко необходимо, за да ти отворим северните врати подир две нощи…“ Такъв бе тайният похват, който отключи за Алкивиад Велики една непревземаема според неговите съвременници твърдина. В нея — скъпоценна ключалка на Босфора и преддверие към тракийските пространства — Алкивиад разгърна новосъзрелите си политически схващания: той заживя в мир и равенство с вождовете от Тракия, той бе техен съратник, а не натрапен завоевател. Ни знак за бунт против присъствието на Алкивиад и атинските моряци из този край на света; никакво недоволство. Флотът събираше мито от всички кораби — тракийски или елински — по Проливите, но в замяна на това ги пазеше от морски разбойници и от насилие изобщо. А митото бе така тлъсто, че от него се замогна не само всеки атински моряк (за наварха и за представителя на демокрацията не говорим); половината мито струеше към Града, като излекува гладната му недъгавост.

В Атина трябваше да забележат — и забелязаха с припряна тревога, — че блудният син вече не поставя въпроса за своето помилване и завръщане. Корабната държава, която бе изградил и обогатил чрез напоителни победи, процъфтяваше. От водите тя слезе на сушата, където особената, неприемлива за атиняни политика на Алкивиад й осигури земя, съюзници, пиршества и всякакви благини. Договорите с Тракия Алкивиад подписваше от свое име, нали Градът не снизхождаше да се съюзява с варвари.

„Е, каква стана тя? — питаше се загрижен Клеофонт, говорител на управляващата демокрация. — Стана тъй, че ние — като отхвърлихме чудовището Алкивиад, — насила го направихме владетел. Днес той има повече бойни сили от Града, по-богато съкровище от нас, по-верни и многочислени съюзници… Дори Проливите държим не ние, Атинският съвет, ами лично Алкивиад. Една наша, неугодна нему стъпка, една необмислена дума от наши уста — и Алкивиад ще прекрати притока на жито и злато, към Елада, че може да вдигне и безбройните траки срещу цивилизацията. Накратко ние сме в шепата Алкивиадова…“

Колкото и нерадостни за Атина, такива изводи възникваха от само себе си. В насладата да доунизи своя сгрешил син, в алчността си да изстиска от него още и още победи, нови победи, с които щял да си купи родителското й опрощение, Атина сама принуди Алкивиада към политика, която беше двуостра за нея.

Из пътя на така закъснели разкаяния дойде едно събитие, дето никой в Атина не бе смятал за вероятно едва допреди месеци: изборът на Алкивиад Велики за атински стратег през пролетта на 407 година.