Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (7)

VII

Ех, най-хубавото време в най-хубавия град на Елада! Не хубава, а велелепна, мечтана бе пролетта на четиристотин и петнайсета година преди ерата, която по-късно нарекоха Нова. Зеленина бликаше иззад зидовете на всеки двор, плискаше в тучно ярки повесма над уличните плочи, изригваше към стъклено ясното небе с устрела на кипарисите, лееше се върху покривите с нежните струи на лозата. Зеленееше лишеят върху варовика — животът потапяше в зелено ликуване всички строежи на човека, за да вземе очите и ума му със своето неизменно, неотменно надмощие.

Малко по-късно, когато зеленилото дотолкова се сгъсти, че взе да образува равен фон, върху него пролетта нарисува сякаш самата себе си. Тя се увенча с невъобразими, едри като длан цветове на магнолия; нахлузи пъстра хламида от бадемов, маслинен, прасковен и черешов цвят; пръсна тук-там по плещите си ситни, горчиво дъхави цветчета на лимон. Извърши всевъзможни живописни буйства накратко. Цъфтеше пролетта, цъфтеше Атина, пееше в бои и преливаше от обич към живота целият прекрасен, ожаднял за слънце свят.

Атиняни усещаха тазгодишната пролет особено трескаво — не ги ловеше сън. Нещо кипеше, наближаваше някакъв катарзис в туй прекалено светливо напрежение, което все набъбваше и набъбваше като огромна кестенова пъпка, побрала в себе си кой знае що.

По-точно из Атина ходеха — още по-безсънни от нейното възбудено гражданство — дванайсетмина мъже, които знаеха какво се съдържа в неразпуканата още тайна. Дванайсетте архонти бяха обсъждали, спорили, приели и възложили изпълнението на най-смелия замисъл след смъртта на Перикла, а май че и изобщо Западния проект.

Негов автор, разбира се, беше Алкивиад. Щом демосът чрез гласуване изгна съвестта си — Хипербол, — Алкивиадовите блянове за величие вече не срещаха отпор. Алкивиадовите призиви към величие чрез война, заради които Сократ предрече, че приятелят му щял да бъде убит с камъни от хиляди вдовици и сираци — тия призиви най-невъзможно породиха военолюбие. То покълна върху атинска почва, израсте през пролетта и разцъфтя с цветове, по-едри от магнолия.

Оказа се някак естествено, че на Атина вече не бил необходим един мир, който само запазваше равновесие между нея и вековния й съперник Спарта. Атина би била само на име Архе — тоест държава, — ако не се наложеше безусловно над втория по важност град на Елада. Както бяха показали немалко войни и премного леш, Спарта не можеше да бъде надвита крайно, ако Атина не я лишеше от съюзници.

Досега атиняни бяха превземали или съблазнявали някои градове, спартански помагачи. Но и това не измени порочното равновесие — все още със съюзна помощ Спарта би извела не по-малко бойци, нито по-малобройни кораби от Атина. Другаде, далеко извън локвата, която атинските държавници смятаха за света изобщо, пък тя си оставаше локва, обсеяна с песъчливи, ялови, богати само на храмове и надменност, на тържища и користолюбие острови, другаде Атина бе длъжна да търси изход към величие. „Атина не ще бъде хегемон над Елада, ако ограничи действията си в Елада!“ — тъй сбито обоснова преди време своя Западен проект Алкивиад.

Той го изложи само пред дванайсетте архонти под предлог, че основно условие за успеха на този проект било тайната — пълна тайна! Редно беше всеки архонт да се запита: защо Алкивиад изчака Хиперболовото изгнание, за да занимае Дванайсетте със замисъла си? И Дванайсетте си отговориха: Алкивиад се е страхувал, че ограниченият краен демократ ще насъска срещу неговия велик, мечтателски ярък проект утрепаните от война трудови хора.

Архонтите се мамеха. Алкивиад доволен проследи как се смалява и стапя Хипербол из калния зимен път от Дипилонската врата, за да изрече като собствено откритие откритието на Хипербол. Народният вожд често бе повтарял — гъгниво и стеснително, свел некрасиви очи, — че надмощието си Атина не ще спечели в Пелопонес, нито из Йония, Хипербол бе разяснявал не гръмко, че елинските братоубийства не ще направят Елада нито по-плодна, нито по-обширна. Спасение от сиромашката теснотия, където опираха лакти и се настъпваха десетки градове, атиняните щяха да намерят извън Елада, из бегло познатия, но по слухове пребогат и още несподобен с умни държавници Запад.

Хиперболовите разяснения нито се чуваха, нито се помнеха — доказа го туй, че две седмици след като авторът им пое изоставен и просълзен в изгнание, Алкивиад си присвои Западния проект. За разлика от негласовития бивш пристанищен носач Алкивиад умееше да говори разпалено, да придружи словото си едва ли не с танц, но във всеки случай с внушително ръкомахане. Алкивиад разигра такъв театър, че и най-вдетиненият дремлив архонт се пробуди съблазнен.

И така архонтите прегърнаха усмихнатата Алкивиадова рожба — Западния проект. Според него Атина щеше да дострои и въоръжи сто трийсет и шест триреми освен товарните. На тях Атина щеше да натовари седем хиляди хоплити и хиляда изкусни стрелци — напрежение в хора и средства, което Градът не познаваше от Саламин насам. На първо време Алкивиад смяташе да превземе Сицилия, за да извлечел от оня остров — десет пъти по-широк, населен и надарен от цяла Атика — хиляди бойци и много злато. С тях той щеше да предприеме завоевания покрай средиземноморския бряг, а тук-там — и в дълбочина. Тогаз, когато този величав замисъл получеше плът, Атина би се оказала хегемон не само над Елада…

Богове, какви жертви изискваше този богоравен от смъртните си съграждани! Нечуваното предприятие, като би наложило на всеки атински роб и на наемните бедняци по двайсет часа кървава пот в денонощие, все пак щеше да струва три хиляди таланта. Тайно от Петстотинте и съвсем тайно от демоса архонтите постановиха тия три хиляди таланта — пълното наличие от злато и сребро, неприкосновено пазено в Акропола — да бъдат жертвувани за Западния проект.

Роби и наемници изнемогваха по корабостроенето; всеки пети хоплит или стрелец получаваше слънчев удар, обучавайки се в бойни тънкости под заповедите на Алкивиад, който все пак си оставаше безчувствен за стрелите на Хелиос, Алкивиад сияеше, по-яркоцветен от всякога, по-дейно оживен и уверен в прословутия си щастлив жребий. Той изливаше тъй пищни описания на всички блага, които до края на годината щял да струпа пред нозете на Града, че архонтите, замаяни, не усетиха как съкровищницата на Акропола опразня. Те ситнеха треперливо край пристана на Пирея, те цъкаха, сепнати от чудодейната скорост, с която всеки ден им носеше нов кораб. Без да са посветени заради какво тъй лудешки бързат, хиляди неграждани на Атина напояваха с потта си корабните дъски, като че ли да ги направят непромокаеми за бури и бойна несполука.

На кон, взет в заем от някой снощен сътрапезник, Алкивиад прашеше между Пирея и Атина, а оттам — до полето на Арес, където редиците се печеха под връшника на шлем и броня, но настървено режеха въздуха с новенички острия — учеха урока си по победа. Алкивиад прашеше между полето на Арес и Акропола, за да следи каква я вършат жреците.

О, жреците също хвърлиха много сили, но в съпротива срещу надигащото се и с неясен за тях прицел военолюбие. На жреците не беше в сметка една война, която би попречила на вярващите да обдаряват щедро светилищата.

И тъй атинските жреци откриха война преди войната: воюваха против Алкивиад. Всяка заран по някой от тях обявяваше на площада пред женска рядка тълпа как бил му се явил насъне сам Гръмовержецът или Атина лично, за да изрекат зли прокоби. Когато тия прокоби втръснаха на атиняни, вече понесени от някакъв неразумен, пролетно лекомислен и устремен към бъдни сполуки кипеж, боговете в жречески сънища го удариха на заплахи.

Събрани на Аресовото поле, мъжете нито чуваха, нито искаха да чуят такива приказки. Ала техните жени, държанки и дъщери, когато се завръщаха от тържището у дома под теглото на пълна амфора масло или вино, изнурени и отнапред ужасени, че туй тегло с всеки ден ще расте, защото мъжът, синът или братът ще оставят кости далече, по-скоро — атинските жени зароптаха. Доловил многобройните дребнички успехи на поражението, което нощем разяждаше бойците му, Алкивиад не се поколеба.

През един ден на късната пролет, докато Петстотинте си разискваха в амфитеатъра въпроси за съюзничества и данъци, Алкивиад се яви пред дванайсетте архонти. За разлика от пълноправния демос или от представителите му архонтите се събираха на закрито. Привикнали да поминават без слънце, те се тренчеха с увеличени от тъмата зеници, немигащи и скръбно застинали срещу Алкивиад — пурпур и снежнобяло. Затуй пък младият стратег досадно присвиваше очи, като че ли от ветровит простор бе навлязъл в крайбрежна пещера, мрачна и задушна.

— Настоявам пред архонтите още днес да назначат деня, в който новият ни флот ще надуе платна към Сиракуза! — властно настоя Алкивиад. — Не е възможно да укрием по-дълго една тъй едра, напираща във всички наши действия тайна. Утре или подир седмица Спарта ще е доловила намеренията ни през някоя от пролуките на тия стени, чрез някой от гълъбите, които кръжат над Пирея, или поради прекалено пискливите съновидения на атинските жреци — съдружници във всякое предателство. За да не заварим спартанския флот под Сиракуза, нека час по-скоро отплуваме нататък! В противен случай аз снемам от себе си тържественото обещание да победя.

За дванайсетте архонти, незаконно вложили целия запас атинско злато в съвсем сигурната, обещавана от Алкивиад сполука, би било смъртно опасно да я изтърват. Дванайсетмината премигаха като сови при внезапно проникнал в хралупата им лъч. Но преди да проговорят, изправи се другият стратег — Никий.

— Мъдри архонти, аз се обявявам против Западния проект! — простичко каза той.

Сякаш нощни птици, подплашени от мълния, архонтите пропърхаха беззвучно, наскачаха и заобиколиха отблизо Никия, за да се доубедят, че това е той и че говори така — неговият напълно неочакван отказ беше ги слисал.

— О, ето ти ново! — процеди Алкивиад. — А защо, достопочтени Никие, ни съобщаваш своето становище едва днес?

— Защото никой не се сети да ме попита за становището ми! Защото атинските бащи се държат, като че ли Градът има един стратег, гений някакъв!

Дълго залежалата завист срещу по-младия, любимия, бляскавия съперник сега изригваше със съсък в отговора на Никий. Той от месеци бе наблюдавал, свирепо огорчен, как войнолюбието завладява Атина, как тя възлага върху Алкивиад всички свои химери за величие, докато заслужилият Никий трябваше да си седи в къщи, посред ревливи внуци и намръщени робини.

— Достопочтени Никие — бързо се съвзе Алкивиад. — Ти съобщаваш прекалено късно пред височайшия Съвет своето „не“. Атинското злато вече предплати триумфа, който ни се полага законно. Не ти ще развалиш сделката ни със съдбата. Късно е!

— Историята на Елада свидетелствува — сега намеси пък историята Никий — как неведнъж някой военачалник е отменял готов поход в последния миг, щом боговете се обявят против войната. Така ли е?

— Разбира се — обезоръжи го Алкивиад. — Но срещу Западния проект дотук се изказваха не богове, ами жреци. Ако е до съновидения, на мене пък богиня Атина всяка нощ ми се присънва най-победоносна. Кълна се!

Алкивиад вдигна две ръце, отметна глава и затвори очи, шепнейки точните думи на клетва. Тъй като не последва знамение, че той се кълне лъжливо, архонтите се успокоиха. Техните наметки отново застинаха, все едно че немарлива робиня бе струпала мокрото си пране върху скамейките. Дванайсетте бащи на Града не взеха думата в тази схватка между стратезите, защото си знаеха отнапред: в нея ще надвие Алкивиад.

— Достопочтени Никие — вразумително поде младият военачалник. — Пред народа ние с тебе заявихме, че вече сме една душа и един ум. Не разочаровай атинския демос, който заложи потта и хляба си срещу хегемонията на Атина.

— Когато те прегръщах пред тълпата, аз не съм прегръщал проекта ти! — жалко отстъпи старецът. — Тогава ти нямаше западно бълнуване, не водеше Атина към гибел!

— Мъдри архонти, подкрепете духа на нашия почитан, но може би нездрав военачалник! — прикани омърлушените едри сови Алкивиад. — Иначе е безполезно да се впускам в поход; вторият стратег ще бъде меч, опрян в гърба ми. Успехът е немислим без единомислие.

Подир късо колебание се изправи Диодор, патриархът между Дванайсетте. Той отри длани в дрехата си, сякаш бе доливал масло на лампада, та бяха мазни — старческата му слабост избиваше в такива едни необясними за здравия ум движения.

— Достопочтени Никие — изгъгна той едва разбрано. — Съветът на архонтите ти заповядва единодушие!

И изумелият старец пак се сгъна върху камъка, изчерпан от тази налудничава заповед.

— И така, бащи на Атина — гледаше да откъсне по-бързо желания плод Алкивиад, — предлагам да гласувате за двайсетия ден на десетата притания като начало на похода. От него ден ни делят само осем. Нека вярваме, че до тогаз нашият замисъл не ще бъде предаден на врага!

Осем дни прелитат като час, ако си затънал до уши в работа. Алкивиад действително не усети как задъханото време го изправи пред неговия мечтан ден.

Тази надвечер той бе отвел всички свои бойци — цели седем хиляди отбор мъже — от Атина до Пирея. Беше ги разпределил по корабите. Бе проверил дали петте хиляди роби до един са оковани о своето място до своя отвор в корабния търбух и до своето гребло. След туй Алкивиад се убеди, че всеки хоплит и стрелец си е намерил къде да спи. Бе ободрил с мъжки думи, без да се разлее в демагогия, бойците си. Когато слизаше от последния кораб, за да се върне в Атина и да прогуляе своята сетна нощ на суша, Алкивиад попадна всред тълпа атинянки.

Жените не плачеха, нито викаха. Майчин и бабин опит ги учеше, че никой мъж не ще се надвеси над ръба, който го отделя от труда и дома, от любов, родителство, плододаен труд, сладка печалба — седемте хиляди мъже вече бяха не просто отвъд корабния ръб, ами отвъд границата между мир и война.

Жените не бяха дошли, за да разменят още някоя дума със своите. Около корабите ги скупчи неясна жал. Ако вместо тихо да жалят, тия жени биха писнали безумно, биха извършили метеж, мъжете им щяха да ги чуят. Един войнишки бунт все още можеше да отмени хиляди вдовства, хиляди сиротства.

Но атинските жени, робини или метеки, тъмно мълчеха. Скръбният опит ги учеше колко излишно е да тъпчеш с женски нозе огнището на войната. Войната трябваше да дойде — по неотменим закон тя ще затрие хиляди мъже, които иначе биха принасяли хляб и масло дома, биха правили деца и биха им предавали своите мирни умения.

Нарочно с рязка стъпка, нарочно затворен зад шлема си, Алкивиад извървя тясната пътека, която атинските жени му отстъпиха помежду си. Очите им го бодяха от педя разстояние, зло безпомощни, празно примирени. А Алкивиад само си рече, че жените се раждат, за да страдат, и толкоз по-добре, дето страдат безмълвно. Той всякак държеше да бъде далеч от женски вопли или недомислени укори, затуй тази вечер нямаше да пренощува при тънкокръстата Евлампия, на която оставяше една малка къща край пазарището, заложена у лихварите, разбира се. Разбира се, страстта на Алкивиад към мелоската робиня бе изстинала, та и без утрешната война Алкивиад щеше да напусне леглото й. Детето му, което тя трябваше да роди, навярно ще отнесе на Хипарете като храненик в племенития Алкивиадов дом. Робче, Алкивиад можеше да го признае и направи свободен мъж, ако детето изобщо оживее. Можеше да го отрече, ако детето не би му се понравило.

Това си мислеше сега не Алкивиад, ами мелоската жена Евлампия. Прекрасният полубог, който бе смятал, че неизразимо я услажда с всепризнатите свои любовни изкуства, малко преди това изтреби пред очите на Евлампия всички мъже от нейния народ, зароби всичките жени от Мелос. Като едва притискаше погнусата си при всяка прегръдка с палача на мелосци, Евлампия бе повтаряла наум клетви, чути през нейното детство; бе раздавала без остатък подаръците от Алкивиад на храмове и жреци срещу една съкровена молба: „Богове, убийте тоя изрод чрез най-страховита, най-неизказано боляща смърт!“