Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (20)

I

Както всеки елин, бяха го учили да си въобразява, че светът на Елада е първият всред всички възможни светове на варвари, на диваци или на трето, средно. Той не знаеше, че светът, в който попада сега, бе огромно неизбродим. Този свят дори не знаеше силата си — нейните граници бяха разлати, в тях непрестанно ту влизаха, ту излизаха нови сили. Неизменно си оставаше, че далеко-далеко, в легендарния Персепол, имаше Царя — най-могъщия владетел, когото не бяха лицезрели дори първите негови слуги, сатрапите на Сарди и Фригия.

Дотук Алкивиад бе преминавал от елински към елински град. Бяла пропорция на йонийски или дорийски колонади; сдържано оцветени храмови корнизи и фронтони: каменна мелодика и поетика… Елада, това бе камъкът.

А Сарди слисваше чужденеца още от час отдалечение с безмерно разточителство в багрите. Яркосиньо и яркозелено, позлата и огнено — едва когато доближи столицата на сатрапа Тисаферн, Алкивиад разбра, че дивните персийски цветове са положени върху печена глина и под стъклена глеч. Стени, зъбери, кули, стълбища бяха обшити с гледжосана пъстрота: изображения на животни, грамадни колкото десет човека. Лъвове и тигри развяваха криле колкото най-голямото корабно платно. Грифони с короновани човешки глави стискаха в ноктите си скиптри. Цели стотици, те опасваха като величаво шествие яркосинята градска стена, поръбена в горния си край сякаш с везба от зелено и златисто.

„Какво разюздано въображение!“ — рече си елинът. (В атинската школа бяха му втълпявали, че фантазията е дарба само на елините, а всички останали народи не били сподобени с тази божествена черта.)

Алкивиад не се усети привлечен от източното великолепие. Чуждо му беше най-вече това, че вместо да отрази в по-красиви съотношения живота, тук изкуството изграждаше цялостно друг един — несъществуващ, освен въобразимо. Свят от недействителни цветове и нереални форми, свят в смазващи размери. Когато застана в подножието на сардските стени, Алкивиад си каза без смях: „Ей така, с шествието от короновани грифони над главата си, един поданик непременно се чувствува като бълха — примирен със своето нищожество, унизен пред властта.“

Но елинът беше не поданик, ами гражданин. След половин час смайване Алкивиад се върна към добро разположение на духа и заключи: „Е, та? Какво от туй?“

И неголемия вързоп, винаги окачен о седлото на коня му, той бе измъкнал нова алена наметка със златошити поли. Без да се гнуси от труда, стратегът на Атина, на Спарта, на Милет снощи бе лъскал със ситен пясък край някакъв ручей своя шлем, нагръдник и щит. Впрочем през днешната късна утрин Алкивиад застана под Сарди като наистина съвършен образ на воин.

Сатрапът Тисаферн напомняше твърде грифоните с царствени човешки глави, които Алкивиад видя при крепостната врата. Сатрапът имаше огромни очи, толкоз черни, че и бялото им бе засегнато от тази нощно кадифена, без дъно тъмнина. Носът му бе тънък, с неестествено широки ноздри. Устните му се губеха в дълга, странно издокарана брада — явно насмолена, тя представляваше сложно произведение от немръдващи охлюви и криволици. Тялото на сатрапа не можеше да се отгатне — покриваше го твърда като от глем, ярко цветна, с втъкано злато мантия. Върху главата си сатрапът крепеше немалка постройка от скъпоценности. Алкивиад бързо пресметна, че срещу тази корона там, диадема или изобщо шапка би получил от всички лихвари на Атина, сбрани заедно, пари за половин флот.

Тронната зала на Тисаферн навярно пък би заплатила един град колкото Атина. Впечатлението от чак толкоз скъпотия беше дори неприятно за елина, възпитаван в естетиката на добре съизмерени, строги пространства. Над оня мрамор между колонадите на Елада струеше бяла светлина и прозрачен вятър. Тук, в омагьосаната сякаш пещера на източната власт, не проникваше ни лъх, ни лъч: синя като индиго мрачевина, из която наниз лампади извикваха към полуживот разноцветния блясък на диаманти, изумруд и гранат, разлюляваха позлатата.

Така нареченият метек до днес всъщност беше се намирал у дома си — в Елада. Дотук Алкивиад навсякъде бе разговарял най-красноречиво на роден език. Затова цялото му същество се надсмиваше над проклятието „родоотстъпник“, понеже той не усещаше разлика между родина и чужбина. По света — оказва се — всички приказваха елински, почитаха все тези богове, изграждаха вечността си от мрамор. Всъде — както се разбра — воюваха демократи срещу олигарси, а градовете търгуваха винаги по вода все с вино, маслини и роби. Имаше нещо, ако не братско, то поне братовчедско в егейския свят, към който принадлежаха и някои неегейски брегове.

А днес, когато Алкивиад зина да изговори добре обмислена из пътя му реч, той усети как думите отскачат о скъпоценности и злато. Даде си сметка, че неговото риторско изкуство — не по-малко победно оръжие за Алкивиад от оръжието му — се превръща в пепел. Тисаферн не мигна с огромни черни очи под Алкивиадовото слово, Тисаферн не разбираше говора на чужденеца.

Сетне сатрапът даде знак с ръка на някакъв тъмнооблечен, тъмен човек, който седеше направо върху червено-гранитния под. Явно: тълмачът. Той употреби доста време, за да преведе бляскавото съчинение на елина.

— Аз те изслушах, чужденецо! — преведе тълмачът Тисаферновите пък думи.

Тисаферн говореше непознатия за Алкивиад език с тъй звучна напевност, че Алкивиад мигом се почувствува варварин, нахълтал безсрамно в дома на най-изискан благородник. (Оттук нататък съобразителният гост се постара да уподоби отмереността, изяществото и внушението, които разливаше сатрапът и които май бяха задължителни на Изток.)

— Твоето предложение е умно — заяви Тисаферн.

Тази кратка похвала накара Алкивиад да възликува: „Не ще се мре! Сатрапът ме хареса, сатрапът ще ме наеме!“

— Но как да повярвам, че елините не се опитват да излеят в чашата ми отрова чрез твоята ръка? — мелодично попита Тисаферн. — Каквото и да вършите помежду си, вие сте братя, еднокръвни, обвързани от едни богове. Нас вие гледате с единна вражда, гледаме ви с вражда и ние. Няма нищо по-истинно от кръвната омраза — едничкото чувство, в което не бих се усъмнил… А ти ми предлагаш приятелството си…

Тисаферн гледаше Алкивиада от много близко, сякаш се стремеше да проникне в него и да установи дали там се таи коварство или искреност. Това му стремление едва не разсмя варварина с аметистово светлите, непроницаеми зеници. Варваринът пленително, но детски се усмихна срещу мъдрото източно съмнение и произнесе:

— Да ти се кълна е глупаво, височайши сатрапе, понеже имаме различни богове. Но ти непременно храниш съгледвачи из йонийските пристанища; нареди им да разпитат кой е Алкивиад, наречен Велики!

— Те отдавна са разпитали — каза Тисаферн. — Зная кой си. „Където е Алкивиад, там е и победата!“ — тъй се говори по вас.

— Щом твоите съгледвачи работят умело, ти днес-утре без друго ще научиш, че Алкивиад има вече и втора присъда: от Спарта.

— И поради това, че си двустранно застрашен от своите братя по кръв, ти потърси спасение у враговете?

— Да — призна Алкивиад искрено. — Но не само за да се спася. Ако всред елините аз не намерих разбиране, това бе естествено: моята и тяхната мяра не се схождат. Ах, изглежда, съм сбъркал месторождението си, велики сатрапе. Аз трябваше да се родя персиец.

За първи път след началото на приема Тисаферн отклони очи. Беше се почти засрамил от това, как леко варваринът отрече света, който бе го родил, кърмил, учил на писмо, снабдил със славно име.

— Ти отричаш млякото на майка си и хляба на баща си, чужденецо! — изговори Тисаферн немелодично вече.

— Разбира се!

Тисаферн пак впери очи в госта си; що за човек бе довел случаят в двореца му?

— Кое тревожи душата ти, о Тисаферне? — гальовно и много свойски попита Алкивиад. — Кажи, нали по вас отглеждат копринен червей?

Сатрапът вдигна рамене, а Алкивиад поясни:

— Коприненият червей често напуска кожата си, щом тя отеснее. Мъдрата змия всяка пролет окачва старата си кожа о някой напъпил храст, за да навлезе всред пролетната природа, облечена в ново. Когато лъвче отрасте и заякне, то напуска баща си и тръгва по своя плячка. Ако се случи да срещне роден баща в бой, младият лъв хапе и къса, без да го спират връзките на кръвта. Тъй е с тигрите, с риса, с орлите… А ти ме кориш, дето не съм лама или козирог — не принадлежа към стадо. Мъдър, какъвто си, ти ще ме разбереш: никой от нас не носи вина, че се е родил тигър вместо овца. Макар твоите и моите богове да са различни, приравнява ги едно: сътворили са света. Отредили са всекиму неизбрано от него си рождение. Е, и аз не избрах своето. Не съм крив за това.

Като източна приказка прозвуча словото на госта, което тълмачът донатъкми по източен начин. То унесе Тисаферн, взе да го убеждава, че пред очите му седи — низпослан от вездесъщия Ормузд — един необикновен смъртен. „Където е Алкивиад…“ — премина през ума на Тисаферн, който ненадейно и за себе си прикани чужденеца:

— Изложи ми по-подробно своя проект против единството!

Алкивиад отривисто се изправи, без да забележи как зад скъпите завеси преминава — сякаш ветрец, въпреки затвореното пространство — скритата стража следеше движенията на госта, който крачеше насам-натам, за да укроти треската на своите замисли:

— Нека наречем проекта ми „запазване на равновесието“ — предложи Алкивиад. — Ти опасно наруши това равновесие, като отпусна помощ в злато на Спарта. Надяваше се, че корабите, които Спарта построи, ще отърват йонийския бряг от върховенството на архе. А срещу златото ти цар Агис се задължи да предаде под твоя власт пристанищата, които отнеме от Атина. Нали?

(Алкивиад беше узнал чрез царица Тимая тези иначе съвсем тайни условия в договора между Спарта и Тисаферн.)

Сатрапът дори не проговори от изненада: не очакваше гостът му да знае, каквото се оказа, че знаел.

— Такава замяна би била справедлива наистина — одобри тайните условия Алкивиад. — Но съгледвачите ти не са разучили нещо, особено важно за тебе: Спарта не смята да ти предаде йонийските пристанища.

— Ка-кво!

Полупривдигнат от трона си, сатрапът изстреля този въпрос като възклицание на заплаха, а Алкивиад се поклати от пети на пръсти, за да натърти думите си:

— Чиста истина, почерпана от дома на самия цар Агис; той не ще ти предаде йонийските пристанища, макар че получи в злато, цената им.

— Това е нарушение на договорните условия — възвърна самообладанието си сатрапът.

— Именно — съгласи се Алкивиад. — Нима ти ще бъдеш първият измамен от съюзници владетел? Та поне половината исторически договори са били нарушавани — твоят е един от тях.

— Не допусках измяна у спартанците, които се кичат с мъжка чест и мъжка дума.

— Велики сатрапе — усмихна му се топло гостът, — единството играе на дребно, вече казах. Спарта е бедна, а сиромашията бива враг на всяка добродетел. Спарта бе принудена към договорни условия, от които би се свенил всеки елин; тя уговори продажбата на елински градове, защото й е крайно нужен флот. Всеки драм персийско злато вече е превърнат в кедрово дърво, в гвоздеи, в платно. Спарта не запази поне част от това злато за хляб на своите моряци. Тях тя смята да храни със среброто, което й дължиш тепърва по същия договор.

— И се надява да го получи! — удиви се подигравателно сатрапът. — Сега, когато спартанското коварство ми е известно, аз ще пре-ста-на да плащам.

Едва допреди час преизпълнен от съмнения относно своя странен гост, сетне издъно отвратен от низостта на един родоотстъпник, Тисаферн току-що си рече: „Вярно било, че където е Алкивиад, там… Как да благодаря богу, дето насочи стъпките на този скъпоценен талант към Сарди вместо към Дасклейон? Боже всевишни, ако Алкивиад би седнал до онова куче Фарнабаз, моите дела щяха…“

— Оттук и започва проектът ми, велики сатрапе! — обяви Алкивиад. — Щом ти спреш притока персийско злато към Спарта, спартанският флот ще заспи и прогние в залива на остров Хиос. Флот без моряци.

— А не ще ли спечели по този начин Атина? — пак почувствува съмнения Тисаферн. — Няма ли тя отново да стане могъща, щом обречем на бездействие спартанските кораби?

— На същото бездействие вече е обречен атинският флот! — обяви с хищна усмивка Алкивиад. — Не се ли питаш защо корабите на Атина от цял месец стоят на котва в Самос? Защо едва част от тях се насочиха към Милет? Защо Атина подклажда демократически преврати, вместо да воюва? Защо няма сили да прибере в Пирея флота си, та неговите моряци да отърват Декелея от войските на цар Агис?… Картината е ясна, велики сатрапе: и Атина няма пукнат обол за заплата на бойците си. Те сами изкарват скъдни залци там, където Атина вече ги е отпратила, а няма средства да ги прибере или задвижи. Атина е схваната, както престарял, обеднял и болен старец. Нейната болест се нарича на-ро-до-вла-стие.

— Пазарска разюзданост! — процеди сатрапът.

— Не губим от нея ние, персите — на място заключи Алкивиад. — Една демократическа държава е държава бедна. Искаш ли да ти кажа как ще наложиш хегемонията си над Егея? — ненадейно предложи гостът.

— Нека чуем!

— Обещавай злато едновременно и на атинския, и на спартанския флот! Обещавай, но не изпращай! Ето как, без да мръднеш от трона си, ти ще доизтощиш едновременно своите двама врагове. Понеже Царят не ти разрешава действие, нали?

Гостът беше се изпружил срещу своя величествен, отрупан в скъпоценности домакин, напомняйки му неговата едничка, болезнено преглъщана нищета: това, че сатрапът на Сарди нямаше право да изведе бойци, да обяви война — за всяко подобно начинание той трябваше да изпроси заповед от далечния Цар. А Царят не издаваше такива заповеди, защото се боеше някой от малоазийските му сатрапи да не се засили прекалено и да скъса ремъка, който го придържаше о Персепол.

Унизен, Тисаферн не отговори на болния за него въпрос. Той се тренчеше, без да мигне, в натрапената му от далечния Цар скованост. А Алкивиад, който сновеше вляво и вдясно пред неговия поглед, като си играеше непринудено с флоти, острови, хегемонии, демокрации и прочие, Алкивиад лъчисто се усмихна:

— Това, че си принуден да не мръднеш от място, все още не означава, че не можеш да печелиш и седнал о, Тисаферне! Би ли ме поставил начело на двехиляден отряд, с който ще ти покоря елинските пристанища?

Обратът бе така изненадващ, че Тисаферн съвсем замръзна. Като се стараеше да следи Алкивиадовите замисли, той не бе намерил грешка в тях. Затуй пък последният предизвика големи подозрения.

— Ти сам току-що намекна, чужденецо, че аз нямам право да действувам без царева заповед.

— Затуй и не ще действуваш ти — успокои го гостът. — Войската, която ми отпуснеш, ще се брои за моя. На стратега Алкивиад.

— Чий стратег? — излъчи подозренията си цял Тисаферн.

— Как чий, как чий! Ничий… Просто сам по себе си: „стратегът Алкивиад!“ Велики сатрапе, играта, която ти предлагам, е тъй безотказно печелеща, че тази лесна печалба те стряска. Но трябва да свикнем и с лесните печалби, както сме свикнали с трудните. Ето, ти ми подаряваш две хиляди бойци, които вече не са твои. Моите действия не могат да бъдат наказани от Царя, понеже аз не съм му никакъв. И така, по крайбрежието, където се разлагат и гладуват двата елински флота, аз обирам плодовете от безсилието им в твоя полза: обявявам властта на Царя в малоазийските пристанища. Толкоз просто!

Приказно леко звучеше проектът на странния гост. Ако нещо в него ужасяваше, то бе именно лекотата, с която Алкивиад предлагаше светкавично успешни действия против своите, чертаеше способ да бъде унищожено единството в Азия! „Ще рече, достатъчно било да прекрачиш тъй тънка граница — представата «свой», — за да се озовеш в царството на леснията… Вярно, нали Алкивиад изложи разбирането си за младия лъв, за змията и кожата й… Вярно, но ние сме не влечуги и зверове, а хора… Как е постигнал той такава свобода в съждения и дела, защо него не плаши божа казън и човешки съд?“

Не е чудно, че сатрапът Тисаферн мислеше тъй нравствено. Там, където хората имаха не десетки, а само двама богове — добър и зъл — открай време бе развито чувството за правда и кривда. Там ценностите бяха непримиримо разделени и точно назовани, там нямаше комедия, трагедия и драма, а само, само поезия…

Без да усети, сатрапът прошепна съкровено:

— Не се ли боиш от бога, чужденецо?