Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (35)

VII

Този Алкивиадов бяг с нищо не напомняше предишните. Той беше не пролетен, ами есенен; не бяг, а бягство.

Зад себе си Алкивиад оставяше потискащо огромно нищо. Преди пет месеца, когато родината тържествено го опрости и въздигна, той бе навестен от кратки надежди: „Прибирам се, засядам върху родна земя. Тук ме защищава законът, аз съм у дома си…“ Тия надежди се изпариха под зноя на атинската демагогия — Алкивиад скоро осъзна, че бе допуснат в Атина срещу същата цена, която изискваха от него чужденците: да завоюва!

„Защо и с кое право?“ — би искал да крещи. Не изкрещя, разбира се, иначе би си изпросил твърде логичния отговор: „Ти сам избра света за родина и с това се лиши от атинско гражданство; ти сам избра Нике за съпруга и с това се лиши от семейство. Твоят някогашен избор е твоя днешна принуда…“

И тъй, Алкивиад се зае да готви изнуденото си отплуване с тежко сърце и мрачен ум — с чувството на жертва преди жертвоприношение. Бе понечил през своята сетна атинска вечер да се отбие за сбогом у Сократа; нозете му неволно го понесоха към дома на стария мислител. Но пред вратата му те спряха. „Не! — каза си Алкивиад. — Защо за сетен път да бъда угостен с упреци и прокоба? Не ми правят удоволствие. В края на краищата, ако победя, Атина пак ще ме приеме с лаври и песнопение, като ми разреши да прекарам в къщи още пет или шест месеца. Ако не победя, не ще помогне нищо — ни мъдростите Сократови, ни моите клетви за вярност…“

Алкивиад отплува без сбогом, без да измоли благословията на един жив човек от Атина. Избирателите му отново бяха се стекли на пристанището в Пирея, пак ревяха до несвяст и настояваха за бързи печалби. Демосът бе възложил върху Алкивиад грижите за целостта на Архе — от днешния ден нататък атиняни щяха само да пият наздравици за радващите вести, които не можеха да закъснеят.

Цял в пурпур, стратегът се качи с коня си в триремата на наварха. Сетне обърна лице към народа на Атина, за да бъде то запомнено и възпято. В случай на успех, разбира се.

Победата не идеше. Алкивиад я подгони като изумял из тихото есенно море, покрай живописните в пъстро есенната си дреха брегове на Йония. Гонеше я, понеже него пък гонеха настойчивите заръки на атиняни. А победата се държеше като недокосната девица, която сама не знае дали желае да бъде излъстена, или пък й се ще да поживее още година-две в девство. Тя лъкатушно се рееше между островите на Архипелага, тя се глезеше, ту откривайки срещу Алкивиад своята примамна хубост, ту увивайки се в студено отсъствие. Тя му се показа при остров Андрос, накара Алкивиад да посегне към полите й, но ненадейно се дръпна зад пристанищната крепост; обезсърчен, Алкивиад остави двайсет свои триреми да я дебнат неотстъпно, а лично потегли към остров Тенос. Победата беше го изпреварила, но не за да го чака. Тя накара Алкивиад да й постави втора клопка от петнайсет триреми в залива на Тенос, а само женствено му се изплъзна към азиатския бряг. Мимоходом Алкивиад трябваше да вземе вода и сухари от Самос — от острова, където преди пет години съблазни чрез новосъчинени епизоди от Алкивиадовия мит флота, несръчно оглавен от Тразибул; на острова, където усмърти Хипербол и се отблъсна от брега, в устрем към исторически завоевания. Алкивиад сега охотно, би си останал на котва при Самос, но призракът на убития демократ го отпъждаше от този кротък залив на неразрешен за Алкивиада мир.

Ето и как отмъсти на убиеца си Хипербол (нали Алкивиад бе насъскал срещу него морячеството): отмъсти му чрез моряшки бунт.

Тук, на Самос, атиняни узнаха колко бил плащал спартанският наварх Лизандър на бойците си — плащал им по четири обола! „Богове! — рече си последният моряк, който получаваше от Алкивиад по два обола, и то в обещание, не в брой. — Богове!!! Малоумни ли сме да залагаме живота си при заплахата от мокра смърт срещу два обещани обола?“ Този заразителен ропот премина от кораб на кораб, изсипа се в обидни крясъци: „Искаме по-висока цена за живота си!“

На Алкивиад се стори, че на носа на собствената му трирема въстава призракът на смазания от демоса демократ. Хипербол кривеше в подигравка кървава уста, Хипербол напъваше задръстено от съсиреци гърло, за да извика: „Дай по-висока цена на живота!“ Моряшкото вълнение клатеше триремите като зимен ураган, макар водите да дремеха есенно; без своя вожд Тразибул, който уверяваше корабния демос в демократизма на Алкивиада, моряците заплашваха с въстание.

О, Алкивиад хубаво си спомни как някога за мигове бе предизвикал яростта им. Алкивиад предчувствуваше, че за мигове той лично може да изтърпи мъченичеството на Хипербол. Ако държеше да го избегне (разбира се, че държеше!), Алкивиад бе длъжен веднага да се обедини с Тразибула. А Тразибул, както узна, се намирал във Фокея. Тоест недалеко.

Като изведе набързо флота си от Самос, Алкивиад потегли към азиатския бряг. Алкивиад остави осемдесет свои триреми край нос Нотий, а с двайсетина се насочи към Фокея, при Тразибул.

„Антиохе — каза той, преди да се отдели от морската си войска, — слушай и изпълнявай, Антиохе! (Този Антиох бе кормчия на триремата на наварха, стар моряк и стар пияница, вечно ухилен, привързан като псе към господаря си.) Оставям ти осемдесет триреми, с които ще ме чакаш при нос Нотий! Няма да шаваш, няма да предприемаш нищо! Лизандър е също с осемдесет кораба, закотвени в пристанището на Ефес — той не ще те нападне, понеже не си е осигурил надмощие. Аз ще отскоча до Фокея за седмица време, за да доведа Тразибула; тогаз ние ще станем толкова силни, че нападението ни над Лизандър непременно ще успее. Трябва да бием спартанския флот наведнъж и напълно. След туй йонийският бряг пада в ръцете ни без изключение. Победата, заради която Атина ни отправи към Йония, е въпрос на седмица разумно чакане, въпрос на единствено, хитро замислено и съвестно изпълнено сражение.“

Така говореше навархът на своя кормчия, като подбираше простонародни изрази и се стараеше да не дразни моряка чрез отвлечени думи. Говореше му натъртено, дано вбие в дебелия череп заповед, от която отклонения няма. А Антиох се хилеше разбиращо, гледаше господаря си най-предано — хора като Антиох имат един-единствен господар.

— Повтори заповедта ми! — настоя Алкивиад.

— Да стоя на котва при нос Нотий и да чакам да доведеш Тразибул, тогаз ще се бием! — съкрати нарежданията Антиох.

Тези нареждания старият моряк и стар пияница наруши едва три денонощия по-късно. Редникът, който цял войнишки живот бе служил под заповеди, усети как у него кипва с мъка преглъщаното унижение, как напира горчиво потисканата мечта сам да властвува над хиляди съдби, над кораби и море. Като нахлузи една от алените Алкивиадови мантии, пияният Антиох поведе флота на Атина към пристанището Ефес. Там, според точни съгледвачи, бил на котва целият спартански флот, начело с някой си Лизандър.

Антиох се напъна да си спомни една предходна битка, в която бе кормувал на Алкивиада: съдбоносно победната за Атина битка при Кизик. В нея навархът нацепи без остатък спартанския флот, а с това овладя Пропонтида, както и Проливите. Антиох вярваше, че е запаметил движение по движение стратегемата на Алкивиада при Кизик — нали бе кормувал там. Той щеше да я повтори, за да чуят най-сетне и неговите уши мистичен възглас: „Където е Антиох, там е и победата!“ Или поне — за да не чуват повече ушите му мистичния възглас: „Където е Алкивиад, там е и победата!“

И тъй, старият кормчия, навлякъл върху ръбесто, набито тяло пурпурна мантия, изтърси осемдесетте си триреми в пристанището на Ефес. Колко му е да нарушиш една заповед, щом такова нарушение те въвежда в историята?

Алкивиад научи за безусловното поражение на своя флот, докато пируваше във Фокея. Тразибул, одързостен от скорошните си едри придобивки из Тракия, отскоро бе прехвърлил своите кораби пряко Егея, за да ги обедини с Алкивиадовите. Окръглянето на Атинската архе тази вечер изглеждаше на двамата наварси неминуемо и съвсем близко — не достигаше само част от йонийския бряг. „Част от Йония само! — често повтаряше при този пир Тразибул. — Само част от Йония… Я сети се как преди пет години от Архе бе останал едничко флотът й в Самос! Помниш ли как двама потеглихме от нищото, за да отпушим Проливите заради хляба на родината? Надявахме ли се тогаз, о, Алкивиаде, че днес ще бъдем избрани рамо до рамо стратези на Града, че ще се озовем чествувани в присъединена Фокея, че ще пием в ликуващо очакване на утрешното си крайно тържество над Спарта?… Крайно, разбира се: след като налетим някого си Лизандра с кораби, двойно по-многобройни от неговите, разгромът му ще бъде въпрос на два часа. Кълна се! Два часа… Ако употребим три например, ще ти подаря двайсет амфори тракийско вино — нали вече пиеш само тракийско…“

Въпреки тракийското вино тази вечер Алкивиад бе неразговорлив. Наум той отдаваше право на Тразибуловата самоувереност — атинското надмощие над Спарта по вода днес стана съвсем убедително. Закотвен в залива на Ефес, Лизандър сам бе влязъл в клопка.

— Държа да потеглим още утре заран! — каза Алкивиад, когото споменът за съвместните му подвизи с Тразибула някак не разнежи.

— Защо бързаш, приятелю? — попита Тразибул.

(Откак родината великодушно опрости своя блуден син, Тразибул не се боеше да го нарича топло приятел.)

— Настоявам! — натърти Алкивиад. — Най-малката грешна стъпка из моя път ще бъде заплатена несъразмерно.

— Не допусках, че вярваш в предсказания — засмя се съратникът му. — Ако аз притежавах твоя неизменно щастлив жребий, не би ме стреснала и Пития.

Тразибул не забеляза през нежните изпарения на нощта и мъглата от виното как Алкивиад суеверно потръпва. Избиваха го тръпки, щом някой споменеше: „твоят неизменно щастлив жребий…“

Не точно през тази нощ, а чак призори дойде с бърза ладия вестта, че кормчията Антиох бил поразен и при Ефес, и при нос Нотий.

Две седмици по-късно, докато Тразибул все още се бореше против неимоверната вест, все още всяка вечер обмисляше гласно пред приятеля си предстоящи изходи и вероятност за разплата над Лизандра, Алкивиад се появи на Тразибуловата трирема цял в алено и с шлем.

— Нима си вече постигнал нова стратегема, приятелю? — озадачи се Тразибул. — Тутакси ли потегляме към Ефес?

Алкивиад мълчеше. Той притегли нечий моряшки вързоп, отпусна се върху него. Пак мълчаливо, Алкивиад положи длан върху рамото на Тразибула.

— Дойдох за сбогом — каза най-сетне и глухо.

— Къде ще се биеш само с двайсет триреми! — слиса се Тразибул. — Защо се делиш от мене?

— Тръгвам с пет, лично моите кораби… — Гласът на Алкивиада мътнееше без израз, сякаш глас на тежко болен човек. — Ще отплувам към Тракия…

— Ти… ще дириш победи там! — нищо не разбираше Тразибул. — Там ние вече победихме, за какво тогаз?…

— Аз бягам! — отчетливо съобщи Алкивиад. — Напускам полесражението, където едно пияно нищожество плю на заповедта ми и ме опропасти. Флотът на Спарта завоюва един след друг йонийските градове; Лизандър оповести, че от Йония ще се упъти към Проливите и ще си възвърне брега на Пропонтида. Това е краят, Тразибуле!…

— Не! — сляпо възропта срещу очевидните истини Тразибул. — Не може да бъде! Атина ще надмогне малокръвието си и ще ни изпрати помощ. Атина трябва да проумее, че или ще бием Лизандър, или за нея ще дойде крайният край. Тя не ще изостави на произвола двамата си едва до вчера победоносни стратези. Алкивиаде, ти бълнуваш от страхове. Опомни се, Алкивиаде!

Алкивиад прокара изстинали пръсти през челото си, сякаш за да избърше страха. Не успя.

— Получих новини — без връзка съобщи той. — Снощи получих новини от Града. Там не щели да повярват, че Алкивиад е разбит ей тъй, поради престъпната тъпота на Антиох, поради гения на Лизандър („Някой си Лизандър“, викаха допреди две седмици, а?) Щом като Алкивиад винаги побеждава, а този път — не (тъй говорели в Съвета), ще рече: Алкивиад не пожела да победи. Той — аз тоест — без друго е купен от Спарта или от сатрапа, затуй предаде на гибел нашите кораби, удави последните мъже от Атина… Тъй говорели.

— Това са злодейски клевети! — кресна Тразибул.

Но от Алкивиада не убегна, че приятелят му крещи без искреност. В краткия миг между новините от Атина и вика на Тразибул моряшкият вожд бе съобразил: „Ами ако Алкивиад наистина ни е продал на Спарта?“

— Защо остави за наварх тъкмо Антиоха? — в упор попита Тразибул.

— Защото го имах за свой най-верен човек. Защото не предвиждах нападение, в което да са нужни опит, умение, воля; заповядах пълна неподвижност. За нея бе достатъчен и ум като Антиоховия.

— Свършиха ли се триерарсите, а? — с подозрение попита Тразибул. — Всеки от ония осемдесет началници на трирема би бил по на място от пияния Антиох. И защо ти се скри при мене във Фокея? Твой дълг беше да не напускаш флота. А се отлъчи. Кого ще убедиш, че си се отлъчил случайно?

— Никого! — отряза Алкивиад. — Не и тебе, който мигновено забрави нашето петгодишно вярно единодействие, пословичното ни братство по борба. Щом Тразибул, свидетелят на всички мои усилия и добра воля, при първи упрек от страна на взискателната, непрощаваща, мнителна Атина ме подозря в предателство, аз не ще и шавна пръст да се оневиня. Казах!

— Не казвай! — донякъде по-меко, но все пак с хлад го пресече Тразибул. — Ние не сме властни да поставяме оценка на родината. Ако Атина те обвини, права е тя, не ти. Ако те накаже, наказала те е законно.

— Разбира се! — процеди Алкивиад. — Но как ще удостовериш, че ме наказва тя, а не Клеофонт, завистникът? Чуй и в какво ме обвинява той: преди осемнайсет години чудовището е спечелило първо, второ и четвърто място на олимпийските надбягвания. Четвъртото място му осигурило колесница, която не принадлежала на Алкивиада, ами била наета от него. С това Клеофонт доказва, че предателски съм причинил нашето поражение при Ефес и Нотий. Чиста работа, нали?

Тук Тразибул замлъкна. Вече изкушен в политика, той предугаждаше, че бащите на народа ще стоварят върху Алкивиада упреци, които дори не могат да се закрепят прави. Но не предполагаше чак такава щуротия — за смях на робите!

— Нека ти отговоря аз, понеже ти не намираш думи — продължи Алкивиад: — Едно е причина, а друго — повод. (Изучавал съм това при Сократа.) Причина да бъда обвинен е безумието на атиняни. Те безумно си въобразиха, че чрез Алкивиад се сдобиват с чудотворна муска, а такава муска няма как да бъде жив човек. Сега, когато градушка от зли събития заваля върху празничното атинско лекомислие, атиняни просто не ме щат. „Щом не бил залог за триумфи, защо изобщо е!“ Пък повод да ме отхвърлят те всякак ще измислят — ето ти и взетата под наем преди осемнайсет години колесница.

Затуй днес ти казвам сбогом, Тразибуле… — съвсем тихо приключи Алкивиад.

А Тразибул се изпоти от притеснение. Дали Алкивиадовото тълкуване подсказа на моряшкия вожд колко коварна е демагогията, та как сам той, бидейки избран чрез същата демагогия, е утрешна нейна жертва? Дали софистиката, придобита у Сократа, още веднъж отърва ученика му от гибел? Иначе миг по-рано Тразибул бе решил в себе си: „Мой дълг е да окова чудовището и да го предам на съд в Атина!“ Сега вождът се размисли: „Не, този дълг не е мой. Срещу Алкивиада все още няма писано обвинение. Клеофонт може да си говори, Съветът може да си слуша. Писано обвинение няма!…“

— Сбогом! — каза глухо и Тразибул.

Двамата пристъпиха към въжената стълба. Недалече дремеха като диви патици в езеро петте триреми на Алкивиад, готови да се откъснат от брега на Йония, за да намерят тракийския бряг. Нещо у Алкивиада тъй болно напомняше стъпките на осъден към дръвника — провлечени, немощни стъпки, — че Тразибул не издържа:

— На твое място бих се убил още тук… Сам виждаш: кръгът около тебе се сключи. Атина, Спарта, Тисаферн… Какво може да бъде Тракия? Волна, неясна земя, където елинът винаги е нежелан. Кой ще ти подаде в Тракия стакан без отрова? Кой ще ти постеле легло без наемни убийци в съня ти? Защо удължаваш своето изтезание, Алкивиаде? Отвъд, твърдят жреците, било спокойно и злачно…

— Не вярвам! — с ожесточение отказа Алкивиад злачния покой, дето един приятел му предлагаше. — Не вярвам в никакво отвъд. Винаги съм повтарял: нашите дни са ни подарени, за да изцедим от тях възможно повече, възможно по-сладък сок. Вярвам, че имам още дни напреде си… Ще се постарая да ги удължа и усладя. На това не ще попречи никой, нали, щом заплатя цената им?

— Твоя воля! — унило се съгласи вождът. — Само… чини ми се… твоите дни вече не си струват цената.