Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (19)

X

Ех, че хубаво е да яздиш при залез-слънце през сочната долина на река Меандър! Слънцето плакне зачервено чело в ония бистри, спокойни разливи, забърсва чело с меката кърпа на полята, подлага чело срещу хладкия ветрец, който се навдига откъм морето надвечер. Слънцето се усмихва на още един изтекъл ден човешка глупост и навярно би разсъдило, ако имаше разсъдък: „Защо, о, богове, единствената мислеща твар е и единствената, която върши безсмислици? Защо, о, богове, у всеки добитък или звяр намираме повече здрав смисъл, отколкото у човека?“

Затуй пък Алкивиад (превърнат от човек в звяр, който тули стъпките си из гъсталака, който брани живота си в укритието от листа и тръстики) се чувствуваше напълно смислен. До днес той забавно си разигра коня под Сицилия, в Спарта, из егейските острови и по йонийския бряг. Алкивиад бе забъркал шарена каша, която още дълго щеше да ври.

„Хе-ехе-хе! — веселко се смееше наум Алкивиад. Ето, това бе по вкуса му, който не смогна да се засити в родината — претесничка за размах като неговия, премъдра за хохот като неговия. — Сега ще си намеря едно злачно, тревисто легло в ракитака, ще си поживея като звяр. Нощта ми ще бъде упоително кротка, нощ без жена, без политика. Просто — нощ… Ще я отспя до пладне, когато слънцето тъй напече, че ме отпъди към реката. Ще се наплувам до отмала, както преди трийсет години. Като децата ще наловя раци под камъните и сомчета — из коренистите подмоли. После ще наклада огън… Ще седя край него, без да мисля. Може и да издържа три такива дни — без стратегеми и действие. А после? О, после! Ще видим… Три дни са много време, от двайсет години не съм имал три дни живот извън скената, където не живееш, ами играеш…“

Алкивиад бавно водеше своя чер кон през тръстичищата. Под копитата проскърцваха огънати стебла, влажни листи галеха Алкивиада. Целуваше го залезът, вече нисък и ален — подходящо осветление за някого, току-що напуснал скената. Алкивиадовият поглед се угощаваше с разхитително зелено, плътно мораво или жълто — азиатски, непознати в Атина цветя. Алкивиад най-блажено…

„Разбира се!“

Разбира се, че никой не ще остави някого ей така да побегне от скената, щом веднъж се е главил да играе политическа сатира или епична драма, в която непременно участвуват богове и прославени херои, разкаяни убийци и гласове на съвестта; ако се главиш за комедиант, излизане няма, освен след епилога, когато лежиш пронизан върху скеничния под, а хорът изрича поучение, изведено из твоята отчаяно дълга, отегчила те игра.

— Стига глупости! — светкавично извъртя коня Алкивиад, за да застане лице в лице с оногова, който безшумно беше се промъквал подире му.

Заради безшумността преследвачът бе спешен. „Яхал е след мен до тръстичището, а там е вързал коня си, защото е предвидил, че скоро ще спра. Щял е да се потули в някой храст, да дочака съня ми и да ме убие насън.“

Непознатият стоеше като вкопан в тресавището, пресметнал, че е излишно да бяга, бидейки пеши, а Алкивиад — на кон. Той проклинаше несръчността си, която го измами да доближи твърде иначе безметежната жертва, та сянката на преследвача изпревари с две педи конника — нали слънцето биеше в гръб.

— Съблечи се до голо! — заповяда Алкивиад.

Мъжът, който дебнешката бе следил дирята му, беше дребен, но жилав — платените убийци често изглеждат така; то им помага да се промъкват бързо, тихо, както и да удрят силно.

След като се озова разкрит, преследвачът очевидно бе приел смъртта си. Той покорно се съблече — носеше само една хламида на голо, а хламидата му бе вехта, избеляла.

— О-хо! — отбеляза Алкивиад. — Спартанец, както разбирам.

Спартанецът мълчеше. По стария колкото човечеството опит на всички наемни злодеи той предугаждаше, че ще бъде подложен на мъки, за да издаде кой му е платил. Още не бе ясно дали бе решил да изтърпи изтезанията, или да си признае тутакси — очите му не изразяваха съвсем нищо. А начинът, по който грижливо сгъна вехтото си покривало и го положи на по-сухо място, заставайки срамотно гол и жалък — този начин говореше за робски привички.

— Та-ка… — остана доволен от огледа Алкивиад. — Отстъпи сега на двайсет крачки от оръжието си!

Непознатият спартанец послушно се отдалечи от ножа и копието.

— Така! Готов съм да чуя признанието ти. Ако бъде вярно, можеш да си вървиш.

Като скочи от коня, Алкивиад съзря у непознатия ужас — оня май реши, че наближава смъртта му. Алкивиад се разположи на шарена сянка, покани и събеседника си да седне, но срещу слънцето и на разстояние. Това принуждаваше спартанеца да вика; викаше с неприятно треперлив от боязън глас, с простите думи на човек неук.

Изпрати ме подире ти Астиох, спартански управител на остров Хиос — изкрещя той на един дъх.

— Странно! — промърка Алкивиад. — За малко щях да се обзаложа, че са те пришили о мене милетските бащи. А за какво е нужна на Спарта моята смърт? Че точно аз поставих за управител на Хиос Астиоха…

— Царица Тимая роди син — кресна непознатият. — Макар да го нарекоха Павзаний, тя била му казвала Алкивиад.

— Е, та? — попита Алкивиад. — Чак сега ли цар Агис взе да ревнува? Защо не ме осъди и уби още подир големия земетръс? Защото му трябвах, нали?

— Ние не знаем — унизено призна спартанецът. — Царската чест не е наша работа.

— Вярно. Хайде, кажи ми истинската причина, заради която Спарта желае моята смърт.

Непознатият се поколеба. Закрил с трева срамните си части, той вече не изглеждаше дотам жалък. В очите му нещо проблесна: ненавист, разбира се. С ненавист той заяви:

— Спартанските ефори смятат, че ти си ни предал на Атина. Тя си върна Самос, Ефес, а днес и Милет само защото ти си атинянин. Кръвта ти те учи да работиш против Спарта.

— Ех, как спартанците хулят кръвта на бъдещия си цар! — упрекна ги насмешливо Алкивиад. — А защо ефорите не ме снабдиха с флот, щом са искали да надвия Спарта?

— Ние не знаем… Ала истина ли е, че Атина печели?

— Чиста истина. — Алкивиад се умисли за кратко. — Ето какво — каза той: — Ще облечеш съдраната си хламида и вече без оръжие ще поемеш обратно. Вярвам, уредено ти е завръщане на Хиос.

Спартанецът се чудеше дали да признае, или не.

— На Хиос ще намериш Астиоха и ще му обадиш от мое име: Алкивиад е жив и смята да живее дълго. Той даде на Спарта неповторима възможност: най-големия стратег на своето време. Спарта я проигра. Спартанската присъда и проклятия ме засягат точно колкото атинските. Никак, тоест. С една дума: нека Спарта не разчита повече на Алкивиад!

Той се упъти към коня си, понеже разговорът набързо приключи. Бодро преметна крак през седлото, а на тръгване нареди:

— Искам да видя как ще запокитиш оръжието си посред водите на Меандър!

И Алкивиад продължи — без да вкуси покоя, за който преди малко бе мечтал — своя никъде неспиращ път.

„Няма как! — разсъждаваше бившият стратег на Атина, на Спарта и на Милет, през нощта, след като научи своята втора присъда. — Няма вече как да се рея из егейския свят. Всеки от тия градове и острови е свързан или с Атина, или със Спарта — навсякъде там не ще имам здравословен сън поне. А в по-лош случай… Е, защо да мислим за лошия? При всички случаи е ясно, че вятърът на Елада вече не понася на здравето ми.

… Няма как, ще напусна Елада. Тук аз привърших своята игра. Уви, единица мярка в елинската политика си остава градът! А моята мяра е несравнимо по-едра… Какво пък! Кой ще попречи на един именит стратег още веднъж да промени страна?“

По пътя на изключването — логически път — Алкивиад стигна до решение да предложи своя меч и гения си на сатрапа от Сарди.

Слуховете за Персия, които кръстосваха Елада, бяха много разкошни, но неточни.

Преди трийсетина години елините отблъснаха персийската заплаха, но продължаваха да усещат с всеки свой азиатски град, че тази заплаха е намаляла, а не изчезнала.

Честолюбието на предалечния Цар засега бе насочено съвсем пък далеко. В Мала Азия той постави двама свои сатрапи: Тисаферн и Фарнабаз. Всеки от тях се превърна в един всесилен по-малък цар, всеки от тях бе охотник за йонийските пристанища, всеки водеше там своя политика. За Елада не бе тайна, че двамината сатрапи най-безпощадно се мразят един друг. Уравновесявайки силите на Тисаферн и Фарнабаз, Царят им пречеше да откъснат в независими от него персийски държави Мала Азия.

И така, Алкивиад насочи черния си кон към Сарди, столицата на Тисаферн. Докато яздеше и през нощта, той съчини своя нов проект. Дотук съдбата лиши Алкивиада от родина, войска, богатство, от покрив дори. Но не би го лишила никога от възможността да измисля!

„Разбира се, моето шарено пътешествие из Изтока може да свърши в някое подземие, където ще бъда навестен от палача — помисли си Алкивиад хладнокръвно, но не съвсем. — Честна дума, нямам охота за мрене. Винаги, когато Сократ мъдруваше как безсмислен бил животът, не успяваше да ме убеди… Според мен животът си струва и труда, и опасностите; той е нещо, което съдържа всички неща, както вълшебни, тъй и отвратителни. Щом човек възжелае едно от тях, длъжен е да приеме и останалите — тоест, да живее… Проста сметка.“