Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (3)

III

А навън, недалеко от амфитеатъра, на широката, застлана с бял камък Агора, близо до Царската порта, под старите дървета бяха се разположили пет-шестима мъже. То, мъж на възраст бе единият от тях, останалите искаха време да дорастат. Те седяха направо върху плочника, облегнати о кипарисите. Поглеждаха разсеяно наоколо си, сякаш трябваше да проличи, че това наоколо не ги тревожи или услажда, ами просто така. На пришълеца биха се сторили нахални в своето показно пренебрежение към хората. Града и света изобщо, но всеки атинянин бе свикнал да ги вижда точно тук, те представляваха неделима част от световноизвестната Атинска агора — площада, където кипеше политика, търговия, софистика, побои, гласуване, козни.

И атиняни, и малкият кръг младежи бяха обръгнали на своето съприсъствие. То си течеше без сблъсъци, по обичай незабелязано и за двете страни. Върху мраморната настилка на Агора съществуваха успоредно, но без да се досягат, взаимоизключващи се два свята: светът на действуващите и светът на мислещите хора.

Мъжът всред пет-шестимата бе Сократ, най-видният софист на своя Град и време. Високите му дарби се криеха под незавидна обвивка, която той — за разлика от придирчивите към своята външност атиняни — съвсем не се стараеше да подобри чрез гимнастика, изящно облекло и благовония. Син на каменар и сам каменар през младостта си, Сократ беше се добрал с усилен труд до недостъпните за човек из демоса простори на висшата мисъл; беше си изработил словесните средства, способни да я предадат и внушат. Един самоделен каменоделец си постави за задача да вае наместо мрамор промислено слово. Дори писмеността той намираше огрубена отливка на безплътната реч, затуй нарочно не научи писмо — Сократ изговаряше своите поучения и изводи, посвещавайки в тях малцина избраници, които бяха постоянният му кръг и благоговейно го зовяха учител.

Кръгът на Сократа прекарваше дните си в ленив покой, който приличаше на безделие, а беше само бездействие. Защото: кое из този непознат и непознаваем за разума свят си заслужава нашата дейност? Каква полза от мъките ни да проникнем в непроницаемото, да изменим неизменното — да участвуваме чрез потни дела в битието, чиято същина, развой и цели са известни само на съдбата? Затуй: едничкото истинно достояние на човека си остава той лично — човек е мяра сам за себе си, свое поле за познание и усъвършенствуване, а също и своя награда.

Подобни мисли изричаше Сократ и ги доказваше необоримо при софистичен спор.

Отегчена от прекалено много действие из обширния беломраморен театър на име Атина, нейната златна младеж с охота се увличаше по Сократа. Проповедите му я изтръгваха из въртопа на Града със столетните му борби — наглед затворен кръг от усилия и насилие; промени, които водеха напред или връщаха назад нещата, но във всеки случай оставяха подире си сираци. Атина сякаш беше се запретнала да потвърди как нелепо ограничен е светът на дейната политика. Впрочем Сократ извеждаше учениците си из него към злачните пространства на самозареждащата се мисъл. Там, само там въздухът бе чист от кръв, пот и неправда, от мътни лъжи, алчност, себични стремления — от всичко онова, което превръщаше уж високото небе над Атина в задушен похлупак.

Изпод полуспуснати клепачи Сократ мярна, че приближава Критий. Допреди две години Критий също принадлежеше към кръга под кипарисите, но сетне престана да седи върху плочника, да спори велемъдро, да жуми в израз на немара към видимостта. Дори напротив: Критий цял се вдаде в тази презряна видимост и се разсипа от държавническо старание, дори от престараване. Но времената не бяха тучни за младежи с Критиевия произход — пакостно благороден. Затуй бившият ученик на софиста често биваше зъл — така е, когато пресмяташ, че трудът ти недостатъчно ражда. Ето защо учителят отричаше общественото действие изобщо — ако човек се откаже от родитба, поне си спестява труда. Щом плодът, нали, е несъответен на положеното усилие, то…

Това бе софистиката. Не само нейна грешка е, че Егейският микрокосмос изглеждаше измислен почти колкото нея.

— Много жалко, учителю, че отсъствуваш оттам — (Критий имаше предвид амфитеатъра), — за да се полюбуваш на жътвата си.

— Сократ никога не е орал и сял, за да жъне.

Подчертаната Сократова острота би смутила може би другиго, но не и Крития; той с години беше се забавлявал от тия остроти.

— Трябваше днес да чуеш гласа на лютнята, която ти сръчно настройваш цяло десетилетие. Но невям си доловил поне ехото й. А?

— Да. До ушите ми стигна животински рев: „Където е Алкивиад, там е и победата!“ Ако стадо хора бъде обзето от заблуда, ако тя го увлече в движение, не заставай на пътя му: ще те сгази!

— Затуй и аз се махнах. Не понасям военолюбие, откак…

— Откак войната опожари твоите земи, земевладелецо — прекъсна го Сократ жлъчно.

Той вече не жумеше. Неголемите му и нехубави очи състариха това лице, което иначе би имало средна възраст. Лице на селянин или на каменар, понесло дълги години слънце и парещ вятър.

— За разлика от тебе, в Съвета седят стотици, които нямат що да губят — продължи Сократ. — Вие, богатите, предпочитате политиката пред войната, понеже сте научени на безнаказан грабеж. А работният народ е привикнал да заплаща в кръв всяка плячка. Тия хора Алкивиад като нищо ще съблазни за нова война.

— Очаквах да го порицаеш — не скри Критий. — Мене ти изключи из кръга си още след първия ми ден в Съвета, а прощаваш на Алкивиад къде повече: докато аз там съм слушател, Алкивиад е неизтощим деец.

— С тебе, Критие, аз постъпих, както бих постъпил с всекиго от учениците си, щом той се провини към моето учение. Ти го пренебрегна, за да се посветиш на политика. А ако вместо с кланета, придобивки и шумотевица обществото се заемаше със смислено съзерцание, би дорасло до…

— Дотам, докъдето никога не ще дорасте! — вметна Критий. — Цялата история свидетелствува, че хората не могат да бъдат други, освен каквито са.

— Дори да е така, кое пречи на Критий, Сократ, Алкивиад — на посветените изобщо — да загърбят хорското малоумие и да потърсят личността си, нейното съвършенство! Пред тъй висши блага ти избра човешката комедия и аз те отхвърлих. Раздялата ни беше взаимна, нали?

— Да — мрачно потвърди Критий. — Не бих се чувствувал обиден, ако със съща мяра ти мереше и Алкивиад.

— Няма мяра извън самите нас — внезапно отклони поглед учителят. — Алкивиад може да бъде измерен само с Алкивиада. Той е неповторим и го оправдава неговата неповторимост.

— Тоест с всекиго от нас ти би постъпил равно, щом ти изменим. Тоест Алкивиад стои…

— Ами ако Алкивиад наистина стои над всички ни? — злорадо попита учителят, усмихнат със захабени зъби всред несресана сива брада.

— Какво! — насмалко не залитна Критий, дотолкоз Сократ го смая с най-неприсъщото за него: липса на логика. — Та Алкивиад робува (не усещаше, че вече крещи младият аристократ) на слабости и страсти, които обуздава по-малко от всеки простак! Алкивиад притежава най-низкото несъвършенство: да бъде непоследователен, променлив, както вятъра около островите, многолик като прегладнял комедиант, който изпълнява пет ролички в едно и също представление срещу сух хляб… Къде я, има ли изобщо личност Алкивиад, или в една торба боговете са нахвърляли — за свое увеселение — безбройно множество недоработени, недоизведени човешки черти?

Усмивката не бе слязла от лицето на Сократ, докато той се угощаваше с Критиевата безсилна ярост. У мислителя въставаше объхтаният каменар, когото наслаждават мъките на аристократа.

— Не забелязваш ли, Критие, че упрекна Алкивиада заради многото, което имал и което ти нямаш? Преведено на точен език, туй означава: завист.

— Аз, потомък на Евпатридите, да изпитвам завист към този…

— … също потомък на Евпатридите — довърши изблика му Сократ. — Познай себе си, Критие!

Пет-шестимата млади хора, отсъствуващи лениво, сега се запримъкваха седешком към разговора. След своята обичайна заповед учителят щеше да разгърне и пореден урок — той обучаваше само чрез примери и в спор.

— Ти не се познаваш — започна Сократ отчетливо и ритмично, сякаш изговаряше стих, — защото бягаш от знанието за себе си. А можеш се разгада твърде лесно по своето поведение. Например: защо излезе без време от заседание, Критие?

— Смешен въпрос! Та именно ти си ме учил, че един справедлив мъж няма място между лъжци, търгаши и наемни убийци.

— Такова обяснение е закъсняло, Критие, ти заседаваш вече две години в Съвета. Не миролюбие те изхвърли оттам днес, а най-долна завист заради стогърлия вик, с който тълпата поздрави своя идол. А защо не съчиниш легенда и за себе си, защо не накараш другите да я преповтарят, докато й повярват, та да замъгли ума им? Нали ти, аз, цяла Атина би трябвало да помним, че Алкивиад никога не е побеждавал. Или поне победи толкоз, колкото всеки атинянски редник.

— Не бъди несправедлив, учителю! — великодушно уточни Критий. — Алкивиадовите победи са повече от Никиевите.

— Алкивиад напредваше, когато напредвахме всички ние, и бягаше заедно с нас. Не оспорвай спомените на войника, който е крачил в същата редица и спал в същата палатка с Алкивиад!

(Тук Критий си спомни нещо действително забравено: въпросният войник бе Сократ.)

— Защо сега не изкрещиш: „Където е Сократ, там е и победата?“ — попита учителят, сякаш чул неизговорения спомен. — Защото Сократ не си е изработил такъв мит, ще ти отговоря сам.

Учителят пропусна няколко мига в мълчание. Тъй правеше, за да подчертае извода от една своя мисъл и преди да премине към следващата.

— Завиждаш на Алкивиад и заради наглостта му, Критие. Преведено на точен език, тя означава: дръзновение. Двама сте еднакво високи по рождение, за да бъдете при случай обявени за врагове на демоса и сигурно изгнани. Ти се срамуваш от благородната си кръв, обличаш се в най-сиво и сядаш между тъкачи или грънчари в Съвета, дано по невнимание те вземат за свой. Но от целия тебе те долавят само твоя страх и срам — твоята аристократична гузност. Тя ги държи нащрек срещу ти: „Щом Критий е гузен, има защо.“ А за същия демос Алкивиад не е гузен, понеже сам не се замисля над своя уличаващ произход. Той го прекрачва, както износена хламида — едно от множеството облекла на комедианта, който изобразява и аристократ, и убиец, и лековерна дева, и посърнала вдовица, и наемен носач. Алкивиад няма ни срам, ни страх — нищо не го спира. Ще рече, завиждаш му не само за онова, което имал, но и за това, което няма. Нелогично! Тоест: несправедливо.

— А как би оправдал пък неговата непоследователност? — не се предаде Критий.

Той знаеше, че порицава Алкивиад в най-тежкото според учителя несъвършенство.

— Не виждам защо липсата на последователност трябва да ни възмущава, щом тази липса е достатъчно последователна — отговори Сократ. — Алкивиад би изменил на себе си само ако премине от непоследователност към последователност. Иначе (стига да издържи из своя път) той ще постигне съвършенство. В познаването и в изявата на същността си.

— О, дойдохме дори до изява, а? — ехидно натърти Критий. — Ще рече: на Алкивиад е позволено всичко, което ти ни забраняваш. Включително и да действува, а?

— Да, ти го каза: на Алкивиад е позволено всичко. По основна причина: той сам си го позволява.

Седнал, учителят се приведе напред, опря длани о плочите, сякаш искаше да се оттласне и да нанесе удар чрез най-острия си довод:

— След никое заседание, подир никоя от речите или от безобразията си Алкивиад не е пожелал да узнае как ги оценявам аз, неговият учител. Докато ти, Критие, поне веднъж на месец ме караш да потвърдя твоите собствени угризения, да изрека в думи укора, който сам таиш към себе си. Да, на тебе наистина малко е позволено. Ако се познаваше, досега би се примирил.

Сократ почака длъжко. Чрез мълчанието си противникът трябваше да се признае за сразен, за да приключи спорът. Но в последния миг преди такова мълчаливо признание Критий свирепо изговори:

— Още една дума, само една! Одеве ти каза „ако Алкивиад издържи из пътя си“. Не вярваш напълно на човека, комуто всичко било позволено, а? Тогава нека аз, надвит както при този, тъй и при ред по-раншни спорове, те уверя в нещо, което ти пък не искаш да узнаеш: Алкивиад ще падне насред път!

— За разлика от кого? — студено попита Сократ. — Та ние до един и без разлика ще паднем насред път…