Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (38)

II

Алкивиад обикновено живееше тук — в неголямата и почти празна къща на Тимандра, а по-рядко взимаше Тимандра при себе си в укреплението Оринои. В собствената своя крепост той се чувствуваше много по на кръстопът, открит за политическите ветрове, отколкото в дома до гората, дом без обкована порта и с ниски прозорци, през които можеше да прескочи всеки. Но всъщност прескачаше само лунният лъч, който канеше вещите да полуизплуват из лятно нощното синило — тежък скрин за платно, нощви и хромел, преобширен, нисък одър, застлан с кози кожи. Тимандра държеше къщата си отворена, защото смяташе, че няма що да откраднеш от една вдовица с омъжени дъщери и мъртви синове — немлада и небогата жена. А откак Алкивиад пренесе тук оръжието и щита си, откак двама се заеха да съживят големия, донякъде запуснат двор, който се сливаше с гората и нивите, Тимандра се освободи от сянката на страха.

През пролетта, когато старият слуга на вдовицата изора с дървено рало, впрегнато в Алкивиадовия алест кон, двете ниви, Алкивиад се запретна да засее. От малък бе виждал да орат и сеят само роби, за атинянин от род това беше работа напълно невъзможна. От малък го учеха, че никога не бива да зарови пръсти в зърно, да се изпоти над хромел, да кладе огън и да дои добитък — за всички тези необходими, но низки занимания си имаше полу-хора, притежание на аристократа.

Първия път, когато видя как Тимандра стрива брашно за питки, как ръцете й се превръщат в робски лапи, загрозени от жили, подпухнало червени, атинянинът неволно сглупи:

— Че къде ги робите ти? — попита той.

Коленичила пред каменния хромел, дето бяха стривали жито незапомнените й предци, поруменяла от усилие и особено подмладена с полуотворената си, влажна уста, Тимандра високо се разсмя. Тя прибоде паднал кичур, като внимаваше в брашното да не падне косъм.

— Е, как бих удържала роб, когато горите започват от прага ми? — попита тя през смях. — Че ние би трябвало да се превърнем в роби на робите си, като ги вардим денонощно да не бягат. Не е ли по-лесно сама да си меля брашно, да сея или да газя грозде?

— Не е — опроверга я той. — Ще наемеш надзорници за робите си, те ще ги карат на работа, ще ги пазят. Тъй живее цял свят.

— Не зная на кое викате свят — отвърна жената. — Доколкото съм чувала, има свят с роби и свят без роби. А понеже ти идеш от робския, непременно си взел участие из нашия край; през година-две Атина налита тракийските земи най-вече за да зароби свободни хора.

Алкивиад си беше млъкнал. Цялата тракийска логика не му напомняше нищо познато, бе сама за себе си. При туй Тимандра произнесе „робския свят“ с такава недоброта, та той съжали, че бе влязъл в спор, където е неуместна всяка софистика.

— Окаяници! — без злост вече отсъди Тимандра, имайки пред вид пълноправните атински граждани. — Сами си правите живота черен.

От него ден нататък Алкивиад се подчини на тукашните нрави. Разбира се — не по принуда; в Оринои той имаше и роби, и стража. Но необяснимо дълбокото му желание да споделя всеки свой миг с Тимандра, дано се превърне в неизбежна част от живота й, го подтикна да пренесе оръжието и щита си в неголямата й къща. Така Алкивиад се отдаде на занимания, запретени за атински благородник.

Когато потопи десница в зърното за посев, усети рязка тръпка. Изглежда, нещо утаено, нещо отдавна съществувало, а забравено се беше процедило през кръвта на поколения атински първенци и сега се обади в неговата: „Жито, тайнство на прераждането!… От едно такова зрънце ще се родят петдесет. А петдесет класа ще направят питка… Може би има право демосът, упреквайки Сократ, че развращавал атинската младеж. Може би е по-човешко да засееш и ожънеш, отколкото да дириш невеществени истини. Кого ще нахрани истината?…“

Двама с Тимандра ожънаха редичката ръж. Великият стратег извърши това с меча си — втори сърп Тимандра нямаше. После овършаха снопите с коня на великия стратег. После жената замеси хляб от новото зърно. Опече го в обжарена трапчинка, която засипа с пепел. Питата имаше несравним вкус. Двама си я поделиха, седнали надвечер пред къщи, двама изпиха пълна делва вино.

Месечината изгря иззад разлива на Хеброс, а вечерните изпарения над тръстичището слегнаха, та синевата стана бистра и светла като дене.

Двамата си легнаха върху широкия одър. През прозорците без завеси хлуеше недействително сияние и могъщ хрип на щурци. Надвикваха го жабите, от които гъмжеше ракитакът. Бе така незнайно естествено, че на Алкивиад се стори: „Пее лунният лъч, гали ни реката, постила ни земята…“ Цялата природа присъствуваше в цветове и звуци около ложето, където най-природно се любеха един мъж и една жена.

Сетне Алкивиад се отдалечи на две педи от жената, простря се по гръб и вдъхна до дъно, за да разреди сърцебиенето си — то лудо блъскаше в темето му чак; изпружи лежешком здрави ръце и нозе, за да усети благодарната им насита. През сладката тъма, която бе прибулила съзнанието му, дано нищо не попречи на едно мъжко тяло да се радва, радва, радва от взаимността на обладанието, сега се завърна първата мисъл, докато Алкивиад отново се надвеси над жената и отново я прегърна: „Навярно това е любов — каза си той. — Жажда, която не отслабва, както и колкото да пиеш; неизтощим глад за единение. Неизчерпаема нежност… Защо познаваме любовта така късно!? Защо в нея непременно се примесва заплахата от загуба?

Ето ние сме заедно, накрай цивилизацията. Никой не ще подири тук двама, които се любят. Ние се храним с плода на собствените си ръце, ние двамата не искаме нищо от света. Заклинаме го само да ни забрави на мира, за да имаме още стотици, още хиляди нощи като тази!…

За нас двамата нещата са чисти. Тимандра е родила, откърмила, отгледала, погребала или раздала децата си. Аз воювах, печелих, изменях, продавах — изиграх своето. Сметките ни с битието са уравнени, то няма право да търси нищо повече от двама стареещи, уморени хора.

Откъде тогава у мене този страх? Откъде — страхът у нея? Сякаш всеки от нас, скрито от другия, е уверен, че такива нощи в живота ни ще има още десет-дванайсет, после нещо си безмилостно ще ни ги отнеме… Но как! Та ние сме едно тяло, което не ще и не може да съществува, ако го съсечеш надве; само от нас зависи всичко — ако не смогнем да живеем заедно, ще умрем…

Смърт… За първи път я споменавам с предпочитание. Винаги смятах, че животът — един ден живот в повече — трябва да бъде заплатен с всяка цена, защото няма благо над живота. Но през тия мигове — на съвършено щастие — промислих, че не най-главното е да живееш… Защо? Разбира се! Чак сега познавам съвършеното щастие и си давам сметка колко непоносимо би било вече без него, безсмислено, безполезно… А едва допреди месеци ми се струваше, че животът сам по себе си е смисъл и полза.

Сократе, ти излезе прав: не най-съществено било да се живее. Колко жалко, че не ще ти съобщя новите си изводи, които признават твоята правота в нашия многодетен спор…“

Алкивиад заспа, свил високо колене като малко дете, положил тежка, прошарена глава върху доброто рамо на Тимандра. А Тимандра отдавна спеше, без да се ослушва в природните звуци. Това, че до нея бе легнал най-прославеният воин на своето време, й придаваше дори насън чувство за пълна защитеност.

През съня им звекът проби закъсняло, защото те не го искаха; противяха се несъзнателно срещу чуждото, насилническо втурване на човешкия свят в света на само двама.

Десятната, водена от някой си Лизип, вече трополеше около къщи, като издаваше неприятен звук на метал о метал — чак тогаз Алкивиад се стресна, рипна с пъргавината на свикнал със сънени скокове звяр. Второто му движение (докато Тимандра се разсънваше не от шума, а поради Алкивиадовото отсъствие до себе си) бе да грабне меча и щита. Гол, бос, стратегът излезе пред прага на своята последна крепост; приличаше досущ на бога на войната.

— Кой е? — проехтя гласът му с цялата заповедност, с която умееше да ехти пред битка.

Отговор нема̀. Въоръжените сенки, които тършуваха около дома, отлостваха обора или влачеха делви със зърно — сенките внезапно замръзнаха, сякаш нощен дух ги прокълна. А Лизип, след като пребори своята крайна изненада, отвърна на Алкивиадовия въпрос „кой е?“

— Ние. — И добави, дрезгаво умолително: — Твоите доскорошни войници.

— Които днес посягат върху дома ми — сурово уточни Алкивиад, като сне щита по-ниско, за да покрие срамотите си.

— Не знаехме, че този дом е твой.

— Сега вече знаете.

„Сега вече знаят! — помисли си Алкивиад с ужас, какъвто не помнеше да е изпитвал. — Допреди час се надявах, че светът е изтървал следите ми. Вярвах, че съм прекрачил граничния окоп на цивилизацията — нашата чутовна елинска постройка, съградена от демагогия и поддържана чрез ей такива нощни грабежи над работен народ. Въобразявах си, че мога да се измъкна на пръсти из амфитеатъра на човешката суета, за да си живея — просто да живея в покой и в обич… А цивилизацията все пак нахълта в любовния ми сън, за да отвлече козите и отнесе житото за нашата земя. Подлеци, кръвожадна хайка!…“

Хайката мълком бе върнала кози и жито по местата им, беше се строила като бойна част, дано Алкивиад забрави, че войниците му го крадяха по тъмно. А той си мислеше не за козите, ами за ужаса, че пак е открито знаен.

„Веднага трябва нещо да извърша! Какво, що? Да! Аз ще платя с победа своето право на покой и обич. Никой не би ме оставил жив, ако мигом не извадя една стратегема — утре заран около дома ми ще осъмнат не десятна, а хилядна убийци…“

— Как се озовахте при Хеброс? — попита той делово.

— Целият ни флот е в залива на устието. Снабдяваме се… нощем. По корабите няма драм сухари.

— Целият ви флот!… — прецеди с презрение Алкивиад. — Водете ме при наварха!

Сепнати, атинските редици се споглеждаха през тъмнината. Никому не хрумна, че желанието на Алкивиад е извън реда; за тия десет мъже, воювали под водителството на великия стратег, той беше… Не, не можеха да определят… Изменник и военачалник, демократ и софист — нещо грамадно, объркано, опасно. Десетмината мъже стояха като схванати, навикнали на заповеди.

Когато Алкивиад понечи да си влезе за малко, за да се стегне за път, насреща му се появи жената.

— Не! — каза тя твърдо. — Не се връщай при атиняните! Между тях и тебе всичко е свършено. Ти си свободен, работен човек.

— Не съм… — възрази той тихо, като положи длани върху раменете й. — Няма излизане. Можем само да отдъхнем крадешком; отдъхнах си десет месеца — най-скъпоценното време в живота ми.

— Остани! — каза жената твърдо. — Върнеш ли се при атиняните, ще те убият.

— Не — възрази той тихо. — Докато живее митът за Алкивиад, всеки ще се блъска да ме притежава. Подир моето второ изгнание Атина не се пропука, ами затъна досущ. Само аз мога да отложа крайния край на Града. Там знаят това.

— Какво те засяга! — твърдо каза жената. — Атина никога не ще ти въздаде доверие. Забрави я!

— Не мога — тихо възрази той. — Както и да се силя, не мога!… То е извън волята ми: не искам моят Град да бъде поробен. Градът трябва да се убеди, че желая победата му, трябва да снеме проклятието си от Алкивиад. Само тогава ще доживеем на мира с тебе, кълна ти се!

— Добре… — тихо се съгласи жената. — При едно условие: винаги и навсякъде да бъдем заедно, за да не умре един от двама ни сам.