Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (34)

VI

Днес в дълбоката мраморна чаша на амфитеатъра бе неимоверно горещо. Есента преваляше и точно през тия свои късни дни напрягаше цялата си сила да долее в гроздовете сладост. Някъде извън каменния лабиринт, граден от хора, дано се укрият от други хора, дано се опазят от трети хора, някъде извън Града есента раздаваше последни блага.

А тук говореше вече осми от отзаран ритор. Алкивиад бе седнал на първия ред (където по правило беше място на стратезите), без алена мантия, без свитки, хохот и прекалености. Той се правеше, че слуша, а си мислеше: „Богове, как томително се добирах към ей това: да се върна! И защо? За да клеча от съмнало върху нажежения мрамор и да усещам как пилят слуха ми с гламаво слово неумни, пък нахални приказвачи… Май единствен събеседник в този град е Сократ. Вече пети месец Сократ ме отбягва… Смята, види се, че можем и да не се срещнем повече. Как не! Кому, ако не на Сократ, ще разправя за…“

Осмият ритор досадно напрегнато обосноваваше точката на деня: защо и как Градът трябвало да избере за свой пълномощен управник стратега Алкивиад Велики. Самия Алкивиад — както се видя — тази точка не вълнуваше особено.

Затуй пък сегашният вожд на управляващите демократи Клеофонт настръхваше през половин час с всяко свое косъмче. Къс и кръгъл, син на разбогатял напоследък търговец от Пирея, Клеофонт се пънеше да подражава на своя пример — Хипербола. Клеофонт предугаждаше, че сянката на загиналия народен вожд тепърва ще печели обаяние. Риж и слаботелесен приживе, Хипербол беше се очистил чрез жертвена смърт от недостатъците на тялото си; понеже историята го премахна, преди да го преломи, той продължи не само да живее, но и да хубавее в скритите мисли на всеки истинен атински демократ.

„Хипербол навярно би намерил смелост да се опре на тъй явна гавра с демокрацията…“ — унило си рече Клеофонт, комуто смелост липсваше. Всекидневно растящото преклонение пред Алкивиада не бе възмутило, ами плашеше сегашния вожд на демоса. Клеофонт съзнаваше, че няма средство за борба с мита, от който бяха опиянени изстрадалите атиняни. Те не дори се влюбиха — те се вкопчиха в Алкивиада. След като беше преминавал от ръка в ръка и бе трупал изгоди за чужда сметка, сега Алкивиад най-сетне принадлежеше на Атина. Демосът й честит си викаше: „Имаме го, стискаме в ръка муската, която ще ни опази от всяко зло, която ще ни засипе с благини!“

Защо тогаз в сънищата на атиняни най-нежелано се прокрадваше Хипербол? С възпалени очи и болни стави умъртвената народна съвест заклинаше съгражданите си срещу мита: „Атиняни, не си нахлузвайте тирански ярем! Как тъй приписвате божески качества на един смъртен? Неговата мощ е в безогледността му, нищо повече. Ако всеки от вас плюе на род и родина, ако измами десетки жени и зареже на пътя десетки новородени от прелюбодеянието му, ако измени поред на десет господари — той ще стане втори Алкивиад. Но вие, атиняни, хитрувате: нека друг да върши престъпления, а ние ще берем престъпен плод!…

Трябва да те предупредя, мой народе: дори ако не убиеш, щом си ял плод, заради който е извършено убийство, ти сам ставаш съучастник и злодей!…“

Така площадно патетични речи произнасяше умъртвеният Хипербол в сънищата на атиняни, при което разкриваше на показ потресаещо разкъсаното си тяло, люшкаше глава с изтръгнати из орбитите очи и с коса, корава от спечена кръв. А атинянинът пъшкаше насън, обръщаше гръб на предупрежденията и полагаше топла, сънлива длан върху облия хълбок на жена си.

Сега, под словото на осмия оратор, който обосноваваше колко благодатно би било за Града да се снабди, със законен пълномощник, угризението Хипербол въстана, сякаш кървеше живо пред Петстотинте. Както и да го пъдеха, за да изслушат деветия записан за днес ритор, то изчезна чак когато на трибуната се изправи деветият: Алкивиад.

Изкачвайки се към арената, той внезапно взе да изглежда променен — някакъв възрастен непознат с провлачена крачка.

— Избраници на атинския демос — започна Алкивиад невисоко, отпаднало, — простете моето потресение! Ушите ми не бяха готови да чуят онова, което току-що чуха: драговолния отказ на Атина от народовластието. Не забравяйте, че съм отгледан в дома на Перикла; демокрацията е моя млечна сестра. Аз нямам сила дори да я погледна в очи след всичко, на което бях неволен свидетел. А вие искате от мене да я пронижа и погреба…

Не мога!… — прошепна Алкивиад всред мъртвата тишина, в която би се доловило и бръмчене на пчела. — Не ме насилвайте да приема онова, което според мен е узаконен преврат, посегателство върху правата на народа. Аз живях като истинен демократ! Убийте ме, граждани на Атина, но не ще взема от ваши ръце пълномощия, които на елински означават: тирания!

„Е, не! — помислиха в един ум Петстотинте. — Той просто иска да бъде молен, увещаван. Иска едва ли не да му нахлузим златния венец и алената мантия, която той най-незаконно сам си облече преди петнайсет години. Няма що, ще го помолим, щом мечът Алкивиадов бил всепобеден…“

И май че по уговорен знак изправи се старейшината на Дванайсетте:

— Дайте ми думата! — каза той твърде припряно като за възрастта си.

А Алкивиад разглеждаше отвисоко замръзналите в изненада или в угодничество Петстотин.

— Ако поиска думата, за да ме увещаваш, спести си я! — препоръча на старейшината стратегът. — Никой, с никакви средства не ще ме склони да стана тиран. Познавам ви изтънко — сега вие ехидно си мислите: Алкивиад просто покачва своята цена. Алкивиад желае уж да му натрапим самовластие. Не мога да ви разубедя, освен така: аз напускам Съвета!

Прибрано и строго Алкивиад измина стоте крачки до изхода от амфитеатъра при пълното вцепенение на Петстотинте. Едва ли снощи между тях бе имало десетмина, които да предположат такова развитие на нещата днес — от пет месеца над Града се стелеше като предзнаменование облакът на една сигурна тирания; пред очите на всеки атинянин се аленееше един неминуем тиран — Алкивиад. Демокрацията напоследък бе загубила премного кръв, за да му се противи. Тя реши да сложи оръжие.

Добре де, но какво стана днес! И защо? Изключено беше Алкивиад да не се върне до час-два в амфитеатъра, където бащите на Атина тъпо и без речи седяха след неговото рязко излизане — всеки от тях бе смътно уверен, че бъдният тиран ей сега ще се появи с музика и в подходящо одеяние, за да приеме златния венец. Всичко, което той изигра дотук, бе комедия, разбира се.

Така и останаха по местата си до синя вечер Петстотинте; обядваха с питки и плодове, които досетливи дребни продавачи разнасяха между скамейките на амфитеатъра; купуваха вода или вино да отмият жаждата си. Бащите на Атина се отегчаваха до синя вечер в Съвета, сигурни, че чакат по задължение своя тиран.

Алкивиад не се върна.

Затуй пък „ха-ха-ха-хо!“ — изтрещя смехът му още същата вечер в единствената стая на Сократовия дом. Този дом Алкивиад бе избикалял през петте месеца на триумфалния си живот в Атина.

От първи поглед Сократ подразбра, че стратегът иде на двубой.

— Както не е трудно да забележа — подхвана Алкивиад, свойски присядайки край трапезата, — кръгът ти е станал обидно мършав, що се отнася до духовната част.

Блед от внезапно вълнение, учителят не отвърна. Той се взираше ненаситно в своя отдавнашен приятел, а по-скорошен предател; диреше върху лицето му белези от премеждията, на които бе изобилен Алкивиадовият път. Нищо подобно! Приятелят-предател изглеждаше все тъй зловещо млад, бодро гладен за още и още от всичко.

Алкивиад гнусливо огледа трапезата, вареното жито.

— Явно е: докато шарех по света, ти си продължил да сърбаш същата помия, с извинение.

„И продължавам да я сърбам… — много искаше да отговори мъдрецът, като добави: — Сърбам помия заради тебе, който така вкусно дъвчеш родини, народи и войски. Никой не търси от победителя сметка за нечовешката му безнравственост. За нея плащам аз.“

Но Сократ повторно премълча.

— Да не би през дългото ми отсъствие да си загубил дар слово, Сократе? — надсмя му се Алкивиад.

— Не виждам насреща си човек, способен да ми излезе на спор — гордо отби Сократ.

— Вярно — съгласи се високият гост. — Спор между нас вече не може да има. Аз съм безспорен.

— Не това рекох — възрази Сократ. — Твое осъществяване са делата, неосновани върху нравственост. За мене тя е над всичко, за тебе тя не съществува. Ние се разминахме… Свършено е!

— Ами! — не се смути гостът. — Сигурно разминаване има само между живи и мъртви. А ние с тебе все още сме и ще бъдем във взаимодействие, пък нека то не било точно спор. В двубой например. Той ще трае знаеш… Много вероятно — дълго подир твоята и моя смърт.

— Какво важи дали ще оставим след себе си удължена сянка? — взе да се оживява неусетно и неволно Сократ. — Тук ще се сплува, ще изсъхва в прах плътта ни, а нашата мисъл ще се пресели отвъд, за да се слее с вечните и съвършени идеи… За разлика от тебе аз не се домогвам до Сократов мит, кълна се!

— Кълнеш се лъжливо — установи Алкивиад. — Целият ти живот свидетелствува за противното. Ти живееш тъй необичайно, в разрез с човешкия ред, стремления, утвърждаване, че целта ти е очебийна: да завещаеш на бъдещето странен спомен. Тоест: мит. Изключенията от правилото се запомнят най-задължително.

— Не ти ще говориш от мое име какво бил съм целял аз! — запрети Сократ. — Можеш да съдиш за поведението ми, но не и за моите намерения, те са ти недостъпни.

В тишината, която натежа от неприязън, Алкивиад доизучи Сократовия кръг. Не откри всред него ни един от старите си съученици — днес те или управляваха, или бяха в изгнание.

— Защо търпиш наоколо си гъмжило червеи? — поиска да узнае Алкивиад. — Твоето слово е твърде висок вятър, за да раздвижи душичките на хора, наполовина зарити в тинята. Разпъди ги, защото ми се говори само с тебе!

Сократ не отвърна дори с поглед. Той седеше, отпуснал длани в нечистия си скут; той беше болно ранен от нетоплата среща с човека, заради когото понесе толкоз много — гражданското си лишаване преди всичко. Затуй пък гостът с отегчено движение отпрати духовните просяци и юродиви от сиромашката стая. Всеки му се поклони ниско-ниско, преди да се измъкне.

Сега Алкивиад и Сократ бяха сами, както преди осем години през прощалната нощ на стратега.

— Е? — попита Алкивиад и се протегна нашироко пред огнището.

— Нямам въпроси към тебе — без да вдига очи, рече мислителят.

— Не искаш ли поне да научиш какво преживях през осемгодишната ни раздяла?

— Това знаят и децата в Атина. Светът е малък, бъбрив и лековерен. А в този малък свят ние все пак успяхме да се разминем, казах.

— Лъжеш се. Ние тепърва ще се сблъскваме, казах. Всичко, което съм вършил през тия осем години, аз обяснявах на тебе, показвах на тебе. В мислите си, разбира се, нали били съществени те. С една дума, и в бъдеще аз ще общувам със Сократа независимо дали той го иска, или не.

— А нямаш ли чувството, че се разпореди с мене по начин, който ми е нежелан, дори вреден? — не се стърпя повече предаденият приятел.

— О, упреци ли? — удиви се гостът. — Как тъй държиш да съблюдавам спрямо тебе поведение, което не съм си избрал аз? Че това е несправедливо, забележи!

Както винаги, талантливият ученик си служеше безупречно с метода на Сократа. „Защо не се радвам? — попита се съвестно учителят. — Защото съм засегнат. Обижда ме немарата му към моето добро или зло; плашат ме бедите, които Алкивиадовата вятърничавост ще ми докара тепърва; отвращава ме леконравието, с което този самозван полубог прегазва ценностите на духа из своя триумфален път… Нима отношението ми към Алкивиад има така низки причини: обида, страх, отвращение?… Алкивиад е явление природно, а на мене ми се ще да го очовеча, като го превия под хомота на собствената си етика. Това може би наистина е несправедливо…“

— Защо не ми отговориш, учителю? — попита Алкивиад с гласа, с който някога печелеше изключителното благоволение на Сократа.

— Обмислям думите ти.

— Тогава нека продължа! Всеки от нас сам си избира онова, което наричаме цел. Е, добре, не смятам, че за всекиго тя е еднаква. По мое убеждение земните ни дни са дадени, за да извлечем от тях всичко, което предлага битието, всич-ко! Ти не си съгласен с мене, зная. Но аз не ти преча да живееш по твой избор, нали? Срещу кое роптаеш тогава?

— Срещу туй, в което съм обвиняван: че отгледах чудовище на измяната! — хвърли Сократ в лицето на ученика си дълго таена горест. — Тебе атиняни днес чествуват като всеславно бъдеще на Града, а мене упрекват, че съществуваш. Как би понесъл ти това?

— Не бих го понасял — твърдо заяви Алкивиад. — Никога не ще се оставя да ме съдят атиняни, говеждо стадо, котило гнъс! Ако те ме обвинят, ще напусна пак Града, както го и напуснах. Какво има тук за терзаене?

— Има това, че не всеки е способен на бягство! — процеди учителят. — Намирам немъжко, долно, унизително да затичам преоблечен към границата, докато зад боязливия ми гръб атиняни подигравателно се хилят: ето го, той се почувствува неправ, затуй побягна.

— Както искаш — хладно му разреши Алкивиад. — А щом искаш да отстоиш правотата си чрез нестрах, тогаз стой, дочакай гражданско обвинение и казън!…

— Не! — по-ужасно, отколкото смяташе, че е ужасен, кресна мислителят. — Аз не взех участие в заговори и преврати, нямам оръжие, не се домогвам към власт, не ламтя за богатство. Заради какво атиняни биха ме съдили?

— Знам ли?… — умисли се Алкивиад. — Ти някак си ги спъваш… (На твое място не бих доседял да узная защо.) Може би затуй, че търсиш истини. Те са най-ненужното на човека, а човек винаги се е дразнил като бик, ако друг се посвети на такава задача…

Изобщо — продължи Алкивиад вече без хлад — защо те занимават причините на нещата, щом можеш лесно да се съобразиш с последиците от тези причини? „Хората побесняват, когато някой изрича истина“ — ето ти една истина. Съгласи се с нея и млъкни! „Атиняни не желаят да живеят в един град със Сократа“ — ето друга истина. Приеми я и съобразно с нея изчезни!

Знаеш ли как дивно злачно място е Милет, Сократе? — мечтателно и без връзка запита Алкивиад. — Знаеш ли как неизразимо свободно се живее из Тракия? Знаеш ли колко неописуемо прекрасен е залезът над Босфора? Клекнал си за цял живот в Атина — помийна яма, това е Градът ни. А извън него се шири целият свят…

Алкивиад сега не говореше студено, нито трезво. Пред взора на паметта му се нижеха омайни картини от неговото волно или неволно странствуване. Със спомена си той ги викаше, за да ги изживее повторно, изпитвайки непреодолима носталгия към световния свят.

— А защо, след като се увери в красотите на мирозданието, ти възжела да се върнеш именно в помийната яма? — на място го запита Сократ.

— Това е трудно да обясня и пред себе си… — призна Алкивиад. — Вероятно, загдето навсякъде по света се чувствуваш гост и чужденец… Струва ти се, че всеки ден някой, по-силен от тебе (а по-силни навсякъде ще се намерят), ти сочи поне с поглед вратата. Усещаш се несигурен, въпреки че днес са мили спрямо тебе, угощават те, предлагат ти сестра си, подаряват ти войска, с която да победиш. Но победата е хурия. Как да предвидя кога тя ще си хареса нов наложник? Ако я прелъстя, длъжен съм да я отдам на оногова, който ме е снабдил с войска, кораби, злато. Ако я изтърва, показват ми пътя… Никой в родината си не е отговорен за своите непобеди. Чужденецът отговаря за тях.

Види се, затуй се върнах — много тихо говореше гостът. — Плашеше ме онзи ден, когато Нике ще ми откаже прегръдката си. Та аз все пак не съм бог Арес…

— Не си ли? — язвително се удиви Сократ. — Ти разигра чудеса на театъра, дано убедиш всичко живо от Потидея до Сарди, че точно в тебе е намерил плът богът на успешната война. Защо туй въплъщение изведнъж ти опротивя?

— Защото не е вярно, много просто. Човек може да измами всекиго освен себе си, Сократе. През деня, когато ме овързваха и хвърлиха в тъмница, като да бях въшлив роб, разбрах: никога вече не ще се самоизлъжа, че съм недосегаем за злочестието, че моят жребий е орисано честит… От този ден започнах да работя за завръщането си в родината.

— О! — само промълви Сократ, ненадейно узнал истина, която не подозираше: че Алкивиад не само е несретен, но и че съзнава своята несрета.

— А защо не се откажеш от Алкивиадовия мит? — без да ще безмилостно притисна раната му учителят. — Създаде го ти, за да оцветиш и озвучиш годините си, които иначе биха изтекли сивкаво. Щом митът вече те мъчи, снеми го! Стани мирен гражданин, който играе с внуците си под дворската лозница и поминава, като търгува с маслини от зестрените ниви на жена си. На човека не трябва много.

Облегнат о зида до тъмното огнище, Алкивиад се изсмя без глас, невесело.

— Искаш да речеш, че мога да се откажа, а? — каза той също горчиво. — Цената да се завърна са миналите ми победи. Цената да остана в Атина са бъдещите. Всеки избирател тук би гласувал моето изгнание при първата ми непобеда, защото и тук съм вече чужденец… Частно съществуване!… Сам знаеш, че никой не ще ми го разреши.

— Но най-често съществуват десетки хиляди хора в Града! — без увереност настоя Сократ.

— За тях няма мит — трезво обясни гостът. — А щом веднъж около някого се зароди, пусне безброй клони и разцъфти митът, с тогова е свършено…

Мълчание. Сократ си даваше сметка, че единствено пред него, комуто атиняни не вярваха ни дума, Алкивиад се отпусна в изповед. Разчувствуван, мъдрецът оглеждаше под зеления светлик на луната това лице, вкаменено в своята печал, сякаш маска на трагедията.

— На всичко отгоре атиняни ме искат за техен тиран, ха-ха-хо! — изсмя се най-внезапно Алкивиад. — Хитреци! Умориха се да водят сами съдбата на Града, поболяха ги отговорностите… Решили са да стоварят властта, която им омръзна, върху еднички плещи; на полубога, венчан с Нике. При печалба — устройваме всенародно увеселение, от което той не вкусва нищо. При беда — осъждаме го на смърт, просто и износно.

„Ще рече, обречен съм не само аз, ами и Алкивиад… — мислеше мъдрецът. — Защо при нас то стана еднакво? Та аз никога не се намесих в политически дела, посветих се на духовно търсене като лице частно. А Алкивиад е цял демагогия, за него истините нямат стойност… Защо се изравнихме в своята безизходица?… Прав е: заради мита. Единственото, по което ние двама си приличаме — всеки от нас има свой, макар противоположен на другия по съдържание и поуки мит…“

— Нали? — поиска Алкивиад от Сократа потвърждение за мислите, които сега премисляха двамина.

— Да — съгласи се тъжно мъдрецът. — Аз и ти в нещо сме равни: в своята предстояща казън…

— Ами! — ухили се Алкивиад най-непредвидено. — Не смятам да й се оставя! Изцяло в Сократовия дух е да седиш в дрипи край зида и да чакаш гражданско обвинение. Изцяло в Алкивиадовия дух е да воюваш против всесилната съдба. Това и правя: щом атиняни ме искат за тиран, аз — траххх! — отказвам се. Забавно за историята, нали? Има да се пита три хиляди години: защо?!

— Откога взе да те засяга историята, любимецо на сегашния миг?

— На младини правех сметки да смая Града — ведро отвърна Алкивиад, сякаш допреди малко не бе изобразявал безизходица. — Възмъжал, пожелах да смая света. А напоследък ми хрумна ново, много по-зряло забавление: нека смая историята!

— За какво, кажи ми, беше десетилетният ти изнурителен бяг, щом днес се отказа да станеш тиран?

— Първо: защото нещо трябва да ти бъде наистина поднесено, за да си го и отхвърлил наистина. (А само от така невероятна развръзка ще се получи историческото смайване.) Второ: опитвам се все пак да изляза из играта.

— Ти! — почти скочи Сократ, но се сдържа. — Един Алкивиад, който престава да играе! Туй звучи като бездарна измислица.

— Именно. Дотегна ми, разбираш ли? — с шепот съобщи стратегът. — До зъби ми втръсна от война, сражения, преговори, речи. Не ща повече, това е!

— Уви, то не зависи от тебе — без злорадство му напомни учителят.

— Да, да… — съгласи се вяло Алкивиад. — Не мисли, че ми съобщаваш откритие. Зная… Затуй утре ще предложа на Съвета да поведа целия наш флот към бреговете на Йония. Говори се, че цар Агис бил построил десетки нови кораби и ги поставил под заповедите на нов човек. Някой си Лизандър…