Вера Мутафчиева
Алкивиад Велики (30)

II

След споменатия ден победите наистина заваляха върху корабната държава на Алкивиад. Валяха вече не дребни, ами едри, докато капна — сочно наляна като есенен плод — съдбоносната: при Кизик в Пропонтида спартанският флот, който подпомагаха сиракузци, родосци и онова куче Фарнабаз, понесе пълно поражение от Алкивиада… Което означаваше: Проливите бяха отворени за Атина, към Атина отново потече мед и масло от Тракия, плисна отприщеният поток тракийско жито.

Онова, което възродената атинска демокрация не бе предвидяла обаче, скоро изгря с пълна сила: нейният флот спечели не само победи и имане — спечели буйно самочувствие. То бе глухо за майчинските напътствия на родината, не смяташе да се превие под заповедите на Еклезия и архонти. Алкивиадовият флот най-господарски кръстосваше Пропонтида, превземаше за своя сметка крепости от единия или от другия бряг, поставяше им управници, изземаше им форос, отпращаше към Града такава част от добива си, каквато сметнеше за уместна, но си оставаше все пак една заплашителна Атина, извън обсега на Атина.

Нещо повече (всъщност — колко много повече!). Новият флот, който Градът — вече захранен и търговски раздвижен, вече войнствен — построи и отпрати към Пропонтида под началството на Тразимен, за да принудел към покорство Алкивиадовия, този нов атински флот претърпя из пътя си позорни неуспехи.

Весела фабула беше тя! Към корабната държава на Алкивиад шествуваха в твърде разбит строй четирийсетина новички корита, току-що изяли обиден бой. Техните моряци, нехаейки за плачливите заповеди на Тразимен, се прилепяха о Алкивиадовите кораби, отправяха към непокорния наварх молби за прием, сърдечни обещания за подчинение. Но изпечените бойци на Алкивиад, които бял гълъб бе долетял да предупреди какво трябва да чакат от новия флот, му отвърнаха подходящо: те не желаеха, не желаеха и не желаеха да приемат на корабния си стан победени мъже. Заякнали от слава и калени в независимост, те заповядаха на Тразименовия флот да свърне назад към Града, където да докладва за своето нищожество и позор.

Ония окаяници упорито подновяваха просията си, лепнеха отвсякъде с бързите си кораби о Алкивиадовата водна държава, но не изкопчиха съгласие да станат нейни поданици.

Алкивиад бе дотам сигурен в надмощието си над врагове и родина, че вече не му трябваха попълнения. „Стига глупости!“ — изкрещя той към Тразименовия флот, с което го принуди да развее съдрани платна по посока на Атина.

Сетне Алкивиад обърна друга страница не само в собствените си завоевания, но и в политиката на Града, който все още се двоумеше дали да опрости блудния си син. Синът, освен че блуден, бе боготворен от своите десетина хиляди редници, които дължеха нему всичко! Те приеха с възторг новото му намерение да обсади Абидос, временна столица на сатрапа Фарнабаз върху азиатския бряг на Хелеспонта. В излаза, който Фарнабаз опита, Алкивиадовите моряци обраха победа. Неин плод се оказа договорът между Фригийската сатрапия и Атина. Много тайна, но много гореща мечта на демокрацията бе да обвърже като съюзник един от двамата ужасни сатрапи — Алкивиад я въплъти с майсторска лекота. Разбира се, той имаше предвид не точно мечтите на демокрацията, а това, че искаше да развърже ръцете си за бодри дела из северния край на елинския свят.

Навархът неслучайно бе проводил Тразибула да подпише мира между родината и Фригия — нали той представляваше тук законната атинска власт. Сатрапът обаче заяви, че Тразибуловият подпис не бил достатъчен залог за мир: Фарнабаз искаше подписа на Алкивиад.

Тразибул съобщи на наварха това искане надвечер, когато се върна от победената, но непревзета столица на сатрапа. Алкивиад го изслуша неприязнено. Тразибул дори се запита: „Защо той не ще да постави подпис? Странно…“

Нищо странно, ако Тразибул знаеше, че преди две години другият сатрап — Тисаферн — прокобно бе обещал на Алкивиада с мелодичния си глас: „Моята ръка ще те стигне, все едно къде и кога! Аз се заклех в бог Ормузд да те принеса жертва пред олтара на Доброто…“ Сега Алкивиад си мислеше, че утре трябва да стъпи на персийска почва, а онова куче Фарнабаз вероятно също имаше сметки с Доброто и Злото.

— Е, какво ще бъде, ако не се явя? — уж небрежно попита Алкивиад. — Атина представляваш ти, не аз. Алкивиад е само наварх на атинския флот.

— Фарнабаз се бои не от Атина, ами от тебе — поясни Тразибул. — Той желае да си осигури именно твоето ненападение. Освен всичко…

И Тразибул съобразително замълча.

— Освен всичко Алкивиад утре може би ще потърси убежище пък при сатрапа на Фригия, нали това беше мисълта ти, Тразибуле?

Прям и открит, моряшкият избраник не можа да не потвърди:

— Да, помислих това.

Последва тишина, твърде дълга. Алкивиад наля два потира, мълчаливо изпи своя. Слънцето мъчително някак захождаше зад бреговете, червено зимно слънце над сива зимна земя.

— Какво още е длъжен да извърши Алкивиад Велики, за да убеди не само родината, но и човека, с когото вярно споделя хляб, вино, власт, че не ще измени на атинската демокрация? — попита навархът с кух глас.

Макар че положи усилие да не прояви обидата си, тя пак пролича. Засрамен, Тразибул рече да я смекчи, а също не успя:

— Боя се, че си извършил премного в доказателство на противното, Алкивиаде. Мога да се закълна пред всяко събрание и всеки съд на атиняни, че за две години ти донесе на родината поне толкоз, колкото Милтиад при Маратон — честни победи, хляб за умиращи от глад. Но на времето ти нарани неизлечимо гордостта на Атина чрез своята измяна. Заслугите ти напоследък донякъде излечиха тази рана, само донякъде… Както и да зарасте тя, остава белегът…

— А ти! — натърти Алкивиад отчаяно. — Защо се съмняваш в мене ти? Имал ли си някога по-верен съратник и другар от Алкивиада?

Тразибул вдигна смутени очи от пълната още чаша. Той цял се огледа в болезнено напрегнатия въпрос на две някога насмешливи, аметистово хладни зеници; плъзна поглед по прошарената, някога чисто златна коса; погали мислено едно лице, върху което събитията и морските солени ветрове видимо бяха отпечатали жестокостта си. Тразибул усети прилив на жалост. За първи път, откак го помнеха вожд, той излъга:

— Аз ти вярвам, Алкивиаде.

На следната заран навархът седна в тържествена като за сватба ладия и се отправи на договор със сатрапа. Знаеше си, че трепери не от зимния студ (премного студове под открито небе бе изтърпял той, за да го втресе днешният); Алкивиад имаше чувство, че отива на сгледа със смъртта си.

Е, какво толкоз! Алкивиад бе я срещал неведнъж. Той едва почваше да бръсне брадата си, когато — рамо до рамо с редника Сократ — воюваха при Подиея. Из оня бой Алкивиад бе изнесен тежко ранен, а ухилен; бе станал мъж, най-истински! Кое днес го караше да се взира унило в персийската крепост?

Разсъди и призна пред себе си: „Искам да умра в Атина!“ Мълчаливото признание не само не го уравновеси, ами му навея страх: „Нима желая то-ва!… Нима го же-ла-я!… Че туй желание ще ме размекне и разруши. Длъжен съм да го избия из себе си! Не се отпускай, не мечтай за залезите над Акропола, за споровете под перголите на Агора!… Не си спомняй зараните, когато — след сладостно разкършване на Палестра — се упътваше към амфитеатъра да разлееш красноречие, облечен в алено!… Изгони из ума си образи на тамошни приятели — те отдавна те продадоха и забравиха, ни един от тях не спомена името ти, не предложи на аристокрация или на демокрация да бъдеш опростен…

Там, у дома, ти все още си изменник, баща на бъдещия спартански цар, стратег на сатрапа, охотник за тиран. Там имат нужда от гения ти, но не от тебе… За да си откупиш завръщане в Града, където се роди и където би искал да оставиш кости, длъжен си да береш още победи, много победи, исторически победи… Като тази, предстоящата: личен договор със сатрапа Фарнабаз…“

Изправил гръб, цял в алено, великият наварх на… е, сам по себе си велик наварх, да кажем, изкачи стъпалата към двореца на сатрапа. Там, цял в яркосиньо, го чакаше Фарнабаз. С накъдрена корава брада и тъмни очи на сова, неподвижен като гледжосано изваяние. Единственото, което го отличаваше от съперника му в Сарди, бе възрастта: Фарнабаз слизаше склона на годините.

Довчерашните врагове не размениха повече от поздрави — съществено за сатрапа беше двама да се закълнат. Фарнабаз го стори по всички елински правила: призова бог Зевс и богиня Атина. От своя страна Алкивиад Велики повтори след тълмача дума по дума клетва в тържеството на бог Ормузд. („Ако съм допускал, че ще дойде ден да се кълна в онази сила, пред чийто олтар трябвало да бъда посечен!“ — рече си високият гост.)

Сетне придворният лечител рязна дланта на сатрапа, отцеди от раната три капки кръв. Същото извърши с дланта на наварха. Докато Алкивиад — според източния обичай — преглъщаше с отвращение сатрапска кръв, утешаваше се, че и на Фарнабаз не е по-вкусно.

— От днес до края на живота ми ти ще бъдеш желан и закрилян гост в пределите на моята държава! — обяви Фарнабаз (а тълмачът преведе). — Доброто на Алкивиад Велики в моя дом ще е сигурно, както не е бивало в скута на майка му. Заклех се!

Това бяха единствените думи, които Алкивиад чу от Фарнабаза. Ритуални, без всякакво човешко отношение, те звучаха неприятно.

На връщане към корабите си, където го чакаше Тразибул със свито сърце, Алкивиад загреба шепа солена вода и дълго плакна уста.

— Не! — каза той на робите веслари. — Не ще измия сатрапската кръв с водица. Вино трябва, силно вино!