Александър Белов
Култ към огъня (48)

Епилог

Елегантната, наета под наем „Чесна“, летеше над зеленикавосинкавото море и блестеше в лъчите на слънцето. Самолетът се приближаваше към Еоловите острови, които приличаха на захвърлено в морето синджирче. По местата на пасажерите се бяха настанили Белов, Иван, Лайза, Витя и Щернгарт. Целият салон беше затрупан с алпинистка екипировка.

От борда на кораба „Свети адмирал Кушаков“ бащата и синът Белови заминаха с вертолет за Малвинските острови, след това отидоха до летището на Калкута, а оттам се прибраха в Красносибирск. Докато Саша отсъстваше, в Красносибирския комбинат за алуминий се бяха натрупали доста нерешени въпроси и той затъна до гуша в работа си. Иван погостува няколко дни на баща си и замина за своето училище в Нерлоу. Ръководството на интерната засили мерките за сигурност. Сега вече в училището не се допускаха външни лица. Дори за настоящото пътуване Белов старши едва получи разрешение от директорката.

Самолета управляваше Шмит. От момента, когато той тръгна заедно със Саша да освобождава Иван от плен, бе изминал месец и половина. За това време Дмитрий страшно бе отслабнал. Думата си каза болестта, която прекара. Шмит остана жив по чудо. Спаси го това, че вертолетът падна във водите на Персийския залив близо до брега, където дълбочината не беше голяма.

Водата малко посмекчи удара, той получи много травми и натъртвания, ала успя да излезе от потъналия вертолет и да изплува на повърхността, откъдето го извадиха хората на шейха. Те бяха видели как Шмит се разправи с командосите и се отнесоха към него като с герой. А в модерната болница, където арабите го занесоха на ръце, се отнесоха с него като с емир. След месец Дмитрий се почувства достатъчно добре, за да се върне в Англия.

Лайза страшно много се промени, след като стана свидетел на военната операция на командосите. Под натиска на обстоятелствата й се наложи да промени и отношението си към американската демокрация. Изпадна в шок от безчинствата, които извършиха нейните сънародници във военни униформи, и още не можеше да излезе от него. Животът я бе накарал да свали розовите очила на идеализма.

Оказа се, че когато демокрацията се превръща в държавна идеология, тя започва да убива по същия начин, по който убиваха фашизмът и комунизмът. Историята и всичко, което се случваше в човешките общности, беше резултат от конкретните решения на конкретни хора, но човешката природа не зависеше от социалния строй или вероизповеданията. Преди Лайза се стряскаше, когато Белов викаше на шега: „Бандата на Буш и Чейни на съд!“ Но както често се случва в живота, и в тази шега имаше частица истина.

А пък Витя беше доволен от живота си. Той напълно се оправи от раните си и за разлика от Шмит напълня. Белов беше много благодарен на Злобин, че спаси Алексей, Ярослава и Катя. Построи наново приюта за скитници „Нил Сорски“ и бързо излекува Витя в едно от най-добрите лечебни заведения в Красносибирск.

Щернгарт също не се оплакваше от живота. Той продължаваше да ръководи института си, правеше експедиции и „живееше с вулканите“.

Когато Белов предложи на Осип Илич да тръгне заедно с него на Еоловите острови, той с удоволствие се съгласи.

А сега Щернгарт, който знаеше за вулканите всичко, се бе нагърбил с ролята на екскурзовод и разказваше с удоволствие:

— Можете ли да си представите, на дъното на кратера Стромболи има няколко отверстия. В едни избухват чести взривове, от други излизат кълба бял дим, а от трети — кълба жълт дим. Но най-прекрасните отверстия са онези, от които тече гъста разтопена лава. От време на време лавата се издува, сетне се пука, а оттам плъзват пари. Те разпръскват на няколко стотици метра нагоре разтопена лава и ситни камъчета, които след това падат с грохот на дъното на кратера. Когато изригванията спрат, в отверстията отново започва да се натрупват пари и сетне следва нов взрив. И това става по два, че и по три пъти на ден още от незапомнени времена! А нощем зрелището е още по-красиво — продължаваше разпалено Осип Илич. — Разтопената лава осветява отдолу стълбовете от пара, те избледняват, но след няколко секунди избухват отново. Тези избухвания се виждат от всички страни в морето на разстояние до сто и петдесет километра и Стромболи се е превърнал в естествен фар за моряците. Впрочем, ето го и него! — възкликна внезапно Щернгарт и посочи някъде пред тях.

Всички пътници погледнаха в указаната посока. В далечината се мержелееше островната дъга, а върху нея се открояваше конус, увенчан с бяла шапка от дим. Брегът стремително се приближаваше, след миг пред пътешествениците се разкри Стромболи в цялото си великолепие. Шмит направи широк вираж и обиколи вулкана. Гледката беше разтърсваща!

Под самолета започнаха да се мяркат спретнати павирани пътечки, площадки за наблюдение и асфалтирани пътища. Туристите се точиха в дълга редица към върха, над чийто кратер бе увиснало облаче, което постепенно се смаляваше… Последва ново изригване, високо нагоре излетя стълб от дим и пара, взривът го освети отдолу с яркочервения си пламък, постепенно багрите започнаха да се разгарят все по-ярко и по-ярко, стълбът стана оранжев, сетне — бледожълт, почти бял, и в този момент последва взрив. Към небето излетяха огнени искри, парчета шлака, пепел и камъни. Върхът потъна в дим. Вулканът притихна, но за кратко. След двайсет минути всичко се повтори отново.

Шмит направи кръг над Стромболи и насочи самолета към крайната точка — огнедишащата планина Вулкано, където трябваше да кацнат.

— Сигурно точно тук се намира ковачницата на Хефест — промълви Белов, докато гледаше като омагьосан дима на кратера. — И пламъкът в нейното огнище никога не угасва.

— Вече видяхме една такава ковачница — напомни му през смях Витя. — Там дяволите опекоха петите на Осип Илич.

— Точно така! — кимна Щернгарт и си спомни за експедицията на дъното на кратера на вулкана Бурен, където здравата му пареше под подметките на обувките. — Но ако отново ми предложат да им сложа термометър в задника, няма да откажа. Заради научния експеримент!

Всички освен Лайза се засмяха, а смутеният Щернгарт помоли за извинение дамата заради неуместната си шега.

Изригването напомни на Иван пожара в резиденцията на шейха.

— Татко — промълви той със сълзи на очи, — толкова ми е мъчно за цигулката. Трябваше да я извадим от дъното на бункера.

Белов разроши косите на сина си.

— Нищо, за сметка на това главата ти е цяла! Това е най-важното, другото ще се нареди.

Самолетът започна да се снижава. Шмит изпълни майсторско кацане върху водата, на десетина метра от стръмния, извисен към небето висок скалист бряг. Веднага щом машината спря, поклащайки се върху немирните вълни, всички се засуетиха и разшумяха, предвкусвайки новите впечатления. Предстоеше им да се изкачат на брега по отвесната стена и да се разходят пеша до върха на планината Вулкано.

— Няма смисъл да ходиш по асфалта — усмихна се на сина си Белов. — Асфалтът убива всичко живо…