Александър Белов
Култ към огъня (46)

45.

Взривът отекна в момента, когато Белов и синът му тичаха през анфиладата към изхода. Подът се надигна, а сетне хлътна с половин метър. Взривната вълна отхвърли бащата и сина на няколко крачки напред и ги раздели. Саша и Иван паднаха по очи. От всички страни се посипа мазилка, парче от стената падна върху Белов, но го спаси раницата, която смекчи удара. Той скочи, хвърли се към сина си и го разтърси за раменете.

— Ваня, жив ли си?

Момчето се размърда и отвори очи. Нямаше сили да говори, само кимна. Белов опипа сина си, увери се, че детето не е ранено, и го изправи на крака.

Двамата отидоха до барикадираната врата. Саша измести струпаните мебели и отскочи. В антрето бушуваше огън. Пътят им през централния вход беше отрязан. Трябваше да се върнат. Втурнаха се обратно. Част от двореца беше разрушена, подът се срутваше под краката му, на места в подземния бункер зееха пропасти. Долу горяха дървените греди на разрушените подпори.

Саша застана на ръба на огромна яма и погледна надолу. Бункерът беше изчезнал. Огромният дълбок квадратен кладенец, който се бе образувал на неговото място, пресичаше пътя им към спасението. Само край стената на нивото на някогашния под имаше тясна ивица остатъци от бетон и арматура. Белов погледна преценяващо сина си.

— Е, ще минеш ли?

— Ще мина? — отвърна Иван, без да се колебае.

— След мен! — Саша взе цигулката от ръцете на сина си и стъпи пръв върху ивицата от пода.

Подпираше се на стената с ръка и внимателно, крачка по крачка, се придвижваше напред. Иван последва примера му. Изминаха четвърт от разстоянието, половината… Наблизо изтрещя още един взрив, който разтърси сградата. За да се задържи върху тясната ивица, Белов беше принуден да пусне калъфа с цигулката. Тя се превъртя във въздуха и падна на дъното на кладенеца. Белов се вкопчи с едната си ръка за дупката в стената, а с другата притисна челото на Иван към нея. Останаха така няколко секунди, без да помръдват, докато ръцете и краката им престанат да треперят, и продължиха. След минута Белови стъпиха върху оцелелия под на коридора.

— Татко, цигулката! — Иван беше страшно разстроен. — Но това е Адомети! — Той погледна надолу, Саша закри очите му с ръка и го отдръпна от ръба на пропастта.

— Да вървим, Ваня, трябва да побързаме.

Момчето неохотно се подчини и те хукнаха по коридора. Когато стигнаха до края му, двамата завиха наляво и спряха. Пред погледите им се разкри ужасна сцена. Страничният коридор беше разрушен от взривовете, на места стените бяха срутени, а през дупките се виждаха стаите от първия и втория етаж. Някои от тях бяха обгърнати от пламъци.

Бащата и синът изтичаха по коридора в оцелялата част на двореца. Всъщност „оцеляла“ бе силно казано. Тук вече бушуваше пожарът. Вратите и килимите по пода и стените горяха. Прикрили лицата си от пламъците, Белови се устремиха напред. Щом преодоляха половината от пътя, някъде отгоре се разнесе жален вик. Саша видя през пролуката, образувана от пропуканите плоскости на стените, издължено тясно лице с пламтяща бяла брада. Арабинът, който се бе озовал в огнения капан, зовеше за помощ.

— Татко! Татко! — извика Иван и дръпна баща си за ръката. — Това е Сайфин! С него живеехме заедно в бункера. Той ще умре, татко!

Саша застина, обзет от нерешителност.

— Татко! — продължаваше да го дърпа за ръката синът му. Очите му бяха пълни със сълзи, а гласът му пресекваше. — Той е много добър човек! Направи нещо!

Можеше ли да стои и да чака, когато пред очите на сина му загиваше добър човек? Той свали раницата от раменете си и извади оттам КТ-1. Костюмът беше в прекрасно състояние. Момченцето се вторачи в баща си, който се обличаше с необичайния скафандър. Белов смигна загадъчно на детето:

— Това е термоустойчив костюм, Ваня. Откритието на века. Скоро ще започнем да го произвеждаме и ще ти поръчам един. Легни на пода, покрий се с нещо и ме чакай тук. И в никакъв случай не отивай никъде.

Белов се огледа. Иван оставаше сам. Огънят скоро нямаше да стигне дотук, димът лютеше, дишаше се трудно, но нищо — момчето щеше да изтърпи. Саша си сложи шлема, метна автомата на гърба си и влезе в пламъците. Щом преодоля стената от бушуваща плазма, той се озова в подножието на стълбището, което водеше на втория етаж…

Вратата, зад която се намираше Сайфин, бе силно обгоряла от вътрешната страна. Белов лесно я разби с няколко удара на приклада и нахлу в стаята. Там цареше същински ад. Огненият ураган върлуваше из стаята и поглъщаше всичко по пътя си. Макар да беше истински пъкъл, той не почувства горещината. Костюмът продължи да го защитава все така ефикасно, както в кратера на вулкана.

Сайфин лежеше пред пукнатината в стената, откъдето проникваше горе-долу годен за дишане въздух. Въпреки това беше на ръба на припадъка заради недостига на кислород и силно кашляше. Белов се огледа. Не можеше да помъкне брадатия по пътя, по който стигна дотук. Не би могъл да се промъкне през огъня заедно с него. Оставаше му вратата в отсрещната стена. Той се хвърли към нея, но тя беше заключена, което не го учуди. Ако беше отключена, Сайфин отдавна щеше да се е измъкнал от капана.

Нищо, технологията му за отключване на врати отдавна беше усъвършенствана! Саша вдигна автомата и отпрати откос към ключалката. Отдръпна се назад и ритна силно там, където би трябвало да се намира невидимото резе. Вратата се отвори с грохот. Пожарът в съседната стая не беше толкова силен. Част от стената беше рухнала, а през нея се виждаше отсрещната стена на коридора.

Белов сграбчи Сайфин за яката и го помъкна към съседната стая. Брадатият с всички сили се опитваше да му помага, като се оттласкваше от пода с крака. Белов трудно преодоля последните метри. Най-сетне дотътри Сайфин до пролуката в стената и той успя да си поеме чист въздух. Брадатият дълго кашля, легнал на пода и промушил глава в коридора, после скочи долу с помощта на Белов. Саша също скочи след него…

 

 

Иван лежеше свит на кълбо на мястото, където го остави Белов. Минало бе доста време, откакто баща му отиде да спасява Сайфин, и Ваня страшно се притесняваше да не се е случило нещо с него. Изведнъж някъде отгоре, както му се стори, баща му и Сайфин се изтърколиха право от огъня и паднаха на земята.

Иван беше страшно горд, че баща му е най-силният и най-смелият на света и е спасил човек! Хвърли се към баща си и му помогна да свали шлема и ръкавиците си. Макар да беше уморен, Белов се усмихваше. Той избърса с длан мокрото си от пот лице.

— Ето приятелят ти! Виж го как е.

Момчето изтича при Сайфин. Дрехите му пушеха, брадата му беше обгоряла, а по лицето му имаше червени петна от изгаряния. Той вдишваше и издишваше с хъркане, тъй като белите му дробове явно бяха увредени от горещия въздух. Пръстите на ръцете и дланите му бяха покрити с мехури.

— Добре съм — арабинът едва произнасяше думите. — Благодаря ви, Айвън, вие ми спасихте живота.

Белов вече беше на крака. Трябваше да бързат, иначе пожарът щеше да обхване целия дворец и нямаше да се измъкнат от него. Той даде на Иван шлема и автомата, вдигна Сайфин и тримата тръгнаха по коридора, кашляйки и разсичайки димната завеса с ръце. Но в края му също се появиха огнени езици. Нима отново бяха попаднали в капан? Белов и Иван се спогледаха безпомощно.

Помощта дойде най-неочаквано — Пелтека изплува от сивата мараня и размаха ръце:

— Момчета, насам, бързо!

Хукнаха към Загорняков. Той стоеше до отворена врата, пусна ги да влязат в просторното помещение и ги последва. Заедно с тях в кръглата стая с купол вместо таван нахлу поток от горещ дим. Помещението беше абсолютно празно, ако не се броеше раницата на Пелтека на пода. Той затвори вратата. На отсрещната стена зееше дупка, пробита от ракета, достатъчно широка за преминаването на едър човек. През нея се виждаха част от двора и утринното небе, което вече бе започнало да просветлява за изток.

Най-сетне! И четиримата се втурнаха към дупката, за да подишат чист въздух. Саша понечи да надникне навън, но Пелтека моментално го издърпа навътре.

— Не чуваш ли, че янките гърмят.

— Какво? — Белов се заслуша и установи, че навън наистина се разнасят изстрели и взривове. — Че откъде са се взели американци? Какво търсят тук?

— Върви ги питай! Пристигнаха с два бойни вертолета, бият по двореца и го правят на кайма. — Върху изцапаната със сажди лице на младежа се появи крива усмивка. — Страхотен костюм имаш, направо си като извънземен. Да не си станал доброволец при пожарникарите?

Белов махна с ръка на неуместния въпрос и изруга:

— Гадове! Защо го правят?

— Не зная — сви рамене Пелтека, — но се досещам.

Той клекна до Сайфин, който лежеше на пода, остави автомата и мушна ръка под зеленото си „боклукчийско“ яке, сякаш опипваше ребрата си, за да разбере дали са счупени.

— Да, здравата си обгорял, приятелю — въздъхна съчувствено. — Я си покаже пръстите!

Сайфин машинално протегна ръката си и в същия миг Пелтека ловко, сякаш бе фокусник, щракна на китките му неизвестно откъде появилите се белезници. След това вдигна автомата си от пода и допря дулото му до гърлото на сащисания арабин.

— Спокойно, не мърдай, иначе ще те заболи — посъветва той Сайфин с тон, който обещаваше големи неприятности.

Лицата на Белов и Иван се изопнаха от почуда.

— Какво става, Пелтек? — попита озадачено Саша. — Да не си мръднал?

— Всичко е наред, момчета — успокои го Загорняков, без да сваля очи от брадатия. — Аз съм офицер от Министерството на вътрешните работи, а това е прочутият терорист Авад бен Ладен.

— Я стига си дрънкал глупости! — извика окончателно смаяният Белов. — Какво общо има с това Министерството на вътрешните работи?

— Дълго е да ти обяснявам. Ако щеш, вярвай, ако не щеш, недей, но е истина — изрече Пелтека. — Попаднах тук случайно. А ти ще ми помогнеш да откарам този гений на терора в Кувейт.

Арабинът беше толкова съсипан, че дори и през ум не му мина да оказва каквато и да било съпротива. Просто нямаше сили. Изглеждаше като жалък, беззащитен и преждевременно състарен човек. Иван се възмути от действията на Пелтека и се хвърли към баща си:

— Татко, защо арестуваха Сайфин? Той не е никакъв терорист. Той е добър и благ човек. С него се разбирахме много добре в бункера.

На Белов му се виеше свят от тези новини и от калейдоскопа на събитията, които го връхлетяха през последното денонощие.

— Добре, Ваня, ще видим тая работа — обеща той на сина си. — Като излезем от двореца, ще разберем за какво става дума. Недей да се тревожиш предварително. — Внимателно изчисти телефона си, извади го и набра номера на Шмит. Известно време никой не се обади, после Шмит се отзова:

— Да, слушам.

— Дима — извика Белов, защото чуваше лошо Шмит заради възобновената стрелба, крясъците и бученето на пожара. — Поправи ли вертолета?

— Още не мога да го поправя — ядосваше се Дмитрий. — Тук има някакъв чарк за програмното подсигуряване. И по никакъв начин не мога да го включи в системата за управление. Трябва ми още половин час.

— По дяволите! — изруга Саша.

— Какво става? Много ли е тежко положението? — прояви съчувствие приятелят му.

— Не е от леките. Американците пристигнаха с вертолети, подпалиха двореца и тука е такава Хирошима, че Нагасаки пасти да яде!

— Говеда! — възмути се Шмит. — Аз чух канонадата и си помислих, че си срутил двореца с левия си крак. Шегувам се! Иван с теб ли е?

— С мен е — смигна окуражително на сина си Белов.

— Поздрави го — разведри се Шмит. — Какво мислите да правите?

— Да се измъкнем оттук. Добре, Шмит — разбърза се Белов, — чакай ни там. До скоро! — Прекъсна връзката и пъхна апарата в пазвата си.

Саша надникна предпазливо през дупката. Четирима командоси върлуваха в предния двор. Двама стояха с насочено оръжие, а другите двама обработваха с огнехвъргачките дясното крило на зданието. Там се бяха струпали най-много от обитателите на двореца и точно оттам се разнасяха крясъците и стоновете. До изхода му бяха проснати безброй трупове. Явно войниците безмилостно разстрелваха онези, които скачаха от прозорците на обхванатата от пламъци сграда. Огнехвъргачките бяха стар модел, с ремъци, съветско производство, което доста изненада Белов.

„Каква е тази работа? Защо атакуват с руска техника?“ — учуди се той.

Но не намери отговор на този въпрос.

— Американците палят харема! — изкрещя Загорняков, който се присъедини към него. — Гадове! Като унищожат жените, ще започнат да прочистват двореца. Спукана ни е работата. Дори да се измъкнем от обръча, ще ни изпозастрелят в пустинята като на стрелбище. Но няма смисъл и да се предаваме. Американците ще оставят Ладен жив, но нас — едва ли, защото сме свидетели.

Арабинът полека-лека се съвземаше. Живо се интересуваше какво обсъждат руснаците, но не разбираше езика им.

— За какво си говорят? — попита той момченцето на английски.

Иван погледна въпросително към баща си, искаше разрешение да преведе разговора им с Пелтека. Белов кимна и момчето предаде набързо съдържанието му. Авад изслуша внимателно Белов младши. И помълча, осмисляйки информацията. Невъзмутимото му лице не издаваше какво мисли. Най-сетне се обърна на английски към Пелтека и Саша:

— По-добре в Сибир, отколкото в Гуантанамо. Имам си сметки за уреждане с американците. Ако успеем да си пробием път през двора до източната ъглова кула, ще се спасим. От нея започва подземен тунел, който води към пустинята зад двореца.

Белов и Пелтека се спогледаха. При добро стечение на обстоятелствата, онова, което им предлагаше Авад бен Ладен, можеше да се превърне в изход от създалото се положение. Но как да си пробият път през огнената завеса на командосите? Саша се замисли.

— Интересно, какво ли прави Лайза? — попита ни в клин, ни в ръкав той.

— Зърнах я отдалеч, докато преследвах този — кимна Пелтека към Бен Ладен. — Тя е при американците.

Белов се оживи. Значи имаше един проблем по-малко и това беше добре. През цялото време не преставаше да се тревожи за нея.

— Надявам се, че ще я оставят на мира. — Изведнъж погледна подозрително Загорняков. — Ти май че престана да заекваш. Как не те разкрих по-рано? Добър артист си!

Пелтека се усмихна скромно, но дълбоко в себе си се почувства поласкан. Защото до такава степен се бе вживял в образа на малоумен затворник, че дори Белов не се беше досетил кой е всъщност! А неведнъж се беше убеждавал в добрата му интуиция.

— Че аз изобщо не заеквам — призна си с видимо задоволство. — Правех го просто така, за заблуда. Та да имам време да си помисля, преди да кажа нещо.

— Бива си те — подсмихна се Белов. После стана и отново надникна през дупката в стената. В течение на няколко секунди преценява обстановката, после показа автомата на Пелтека и му рече: — Знаеш ли какво, я вземи кречеталото си и ме прикрий. Ще се опитам да направя нещо. Ако стане, ще ти махна с ръка и ще хукнете към отсрещното минаре. Не се притеснявай за мен, всичко ще е наред. Е, аз тръгвам…

Надяна сребристия шлем на главата си.

— Чакай малко! — спря го Пелтека и извади от раницата си запасния пълнител за автомата. — Вземи го. Взех за всеки случай малко боеприпаси от вертолета.

Белов смени пълнителя, сложи си шлема и изскочи през дупката. Американците продължаваха да обработват харема с огън. И другите постройки на дворцовия комплекс буйно пламтяха. Димът от пожара сигурно се виждаше от няколко километра.

В женската част на двореца пищяха жени. Белов започна да стреля от ниско и се хвърли към американците. Първо трябваше да извади от строя войниците с автоматите, затова отпрати към тях дълъг откос. Рани единия в крака и той се строполи на земята, а докато падаше, другият блъвна оловна струя към Белов.

Куршумите се посипаха полегато — от бедрата към раменете, но материята на КТ-1 издържа с чест и това изпитание. Усети само тъпа продължителна болка, сякаш няколко пъти го бяха ударили с милиционерска палка. Той отскочи назад, падна по гръб, но веднага се изправи и хукна нататък.

Онова, което се случи с човека в сребристия костюм, или по-точно, онова, което не се случи с него, хвърли в шок американците, както и Пелтека, Бен Ладен и Иван, които го наблюдаваха през дупката в стената. По всички закони на физиката сега той трябваше да лежи на земята в локва кръв, ала Белов продължаваше да се движи цял и невредим към източната кула на стената на крепостта. Сребристият костюм му придаваше вид на гост от бъдещето.

Пръв се опомни Загорняков. Почти без да се прицелва, той стреля и повали войника, който в този момент се опитваше да покрие Белов със струя от пламък. Тежко раненият американец започна бавно да се свлича на плочите, но стискаше трескаво спусъка. Част от предния двор се оказа залята с горящата течност. Под огнения душ попаднаха и Саша, и другият войник с огнехвъргачката, и раненият с автомата, и неговият другар.

Докато останалите командоси наблюдаваха ужасено щуращите се из двора живи факли, покритият с огнени езици Белов нахлу в кулата и изхвърча като куршум по стръмното стълбище до наблюдателницата й. Извади автомата и се прицели. Тук беше неуязвим и можеше да контролира всяко движение на американците. Долу продължаваше да се къдри малкото езеро от напалм, а над затъналите в него фигури се издигаше гъст черен дим.

Белов махна с ръка на Пелтека, който веднага го забеляза, и притисна поопомнилите се командоси на земята с непрестанен огън. Те не смееха да вдигнат глави, защото Саша изцяло им бе отнел инициативата.

От дупката в стената на двореца един след друг изскочиха Бен Ладен и Пелтека, закопчани един за друг с белезници, а след тях — и Иван. И хукнаха презглава към минарето, заобикаляйки огнената локва.

С точни откоси Белов напомняше на американците кой е господарят тук, докато хората му се озоваха в безопасност.

 

 

В кулата беше тъмно. След ярката огнена светлина Саша не виждаше нищо, натъкна се на една стена, опипа я и продължи край нея. Най-сетне очертанията на високите стъпала започнаха да се избистрят като на снимка, пусната в проявител. Той свали шлема си и заслиза бавно надолу. Скоро подмина вратата, през която бе влязъл в минарето. Беше здраво блокирана отвътре с автомата на Пелтека.

Продължи надолу. Стълбището отведе Белов в малка сводеста зала, от която тръгваха тунели, снабдени с лампи, които ярко грееха. Той скочи от последното стъпало и извика силно:

— Ей, къде сте?

— Тук сме, татко, тук сме! — разнесе се от дълбините на тунела звънко момчешко гласче.

Белов тръгна към гласа на сина си. Тунелът беше доста тесен, но достатъчен, за да могат двама души да минат по него един до друг, без да се навеждат. Иван се промуши край Пелтека и Бен Ладен, които бяха закопчани с белезници един за друг, и с радостен вик се хвърли към баща си:

— Ура! Татко, ти си жив!

— Жив съм, Ваня, жив съм!

Белов целуна в движение сина си и четиримата тръгнаха по тунела, който изглеждаше безкраен. Ту крачеха, ту тичаха. Но не можаха дълго да издържат на темпото. Арабинът започна да се задъхва и след двеста-триста метра се строполи върху глинения под. Наложи им се да спрат. Седнаха и облегнаха гърбове на стените в тунела. Май никой не ги преследваше.

Бен Ладен пръхтеше като уморен кон, но понасяше умората и болката стоически, а от гърдите му не се изтръгваше никакъв стон. Беше ясно, че вече не е опасен. За пръв път от много време Белов и Загорняков можеха да си позволят да се отпуснат за минутка.

Само детето не можеше да си намери място. То се засуети, пребърка джобовете си и мушна нещо в ръката на баща си.

— Часовникът на Космос? — учуди се Белов. — Откъде си го взел?

— Владимир Владимирович ми го даде, когато дойде да ме вземе — започна да обяснява Иван. — Той долови недоумението в очите на баща си и продължи: — Онзи чичко, който заедно с леля Надя и якият мъж отваряха сейфа в бункера. Той ми каза, че часовникът е знак, че ти си в плен при терористите.

Ролексът на Космос изчезна, когато Белов бягаше от „Гарвановото гнездо“. Саша си мислеше, че е изгубил часовника на приятеля си, но се оказа, че е бил у Грот. Понечи да си го сложи на ръката, ала се досети, че не може да го направи, докато е със скафандъра. Свали сребристия костюм, сгъна го и го прибра заедно с шлема в раницата на Пелтека. Последният се оказа много прибран човек — какво ли нямаше в раницата му.

Щом усети на ръката си часовника на Космос, Белов се развесели, защото възприе намирането му като добър знак. Дори му се стори, че Коса, Фил и Пчелата присъстват в тунела заедно с тях.

— Благодаря ти, Ваня, постъпваш правилно. Давай все така! — Той разроши косата му и изкомандва: — Край на почивката! Времето не чака, трябва да вървим.

Тръгнаха бавно напред, съобразявайки се с арабина. Най-сетне пред тях затрептя светлина. След няколко минути бегълците изпълзяха през кръглата дупка от подземния тунел в долчинката между пясъчните хълмове…

 

 

Наоколо се стелеше яркожълтата, сякаш осветена от хиляди мощни прожектори пустиня, покрита с безкрайното синьото небе. На около петстотин метра зад тях догаряше приказният дворец на Ал Азиз. Духаше горещ вятър, а черният дим се издигаше косо към увисналото високо в небето слънце.

Добраха се пълзешком до хребета на високия пясъчен хълм и Белов помоли Загорняков да извади бинокъла от раницата си, за да разгледа отблизо командосите, които се суетяха край вертолетите. Мощната оптика ги приближи на една ръка разстояние. Саша изруга ядосано, защото в офицера, който даваше команди на войниците, разпозна… Сам Ръмсфилд! Този път интуицията не беше подвела Белов и неслучайно американецът не му хареса още при първата им среща! Подлец!

Саша насочи бинокъла към вертолетите. Огледа внимателно единия от тях, а после и другия. Зърна през отвора на втория Лайза. Тя гледаше обвинително към нюйоркския си приятел.

„Интересно, за какво ли си мисли? — почуди се Саша. — Сигурно вече ни е погребала?“ Извади телефона си и набра номера на Лайза, но не успя да се свърже. Явно пожарът бе извадил от строя ретранслатора…

В този миг се разнесе бучене на вертолет. Белов, Пелтека, Иван и Бен Ладен се обърнаха по гръб като по команда. Точно над тях, облъхвайки ги с вълна от горещ въздух, ниско и не много шумно, премина „Черния ястреб“. Ако се съдеше по вида му, беше Шмит!

Значи все пак Дмитрий беше поправил машината, браво! И съвсем навреме идваше да им помогне. Но как да се свържат с него? Излишно беше да крещят и да викат, нямаше да ги чуе. Телефоните не работеха, пък и шумът на вертолета щеше да заглуши звъненето им. Не можеха да излязат и на открито, за да ги забележи, защото американците щяха да ги застрелят. Белов изпрати вертолета с тъжен поглед. Оставаше им само една надежда — скритите мотоциклети и нощната тъма.

Шмит или не забеляза хората, които се бяха скрили в гънките на местността, или съзнателно се насочи към една прекрасна цел — американските военни, които не очакваха нападение. Че как иначе, нали отгоре се виждаше всичко — и труповете в двора на дворцовия комплекс, и мащабите на разрушението. Затова не се церемонеше. Налетя като вихър и откри огън по кацналите на земята вертолети. Шестте дула на картечниците заляха щуращите се долу фигурки с капки оловен дъжд.

— Дима, Лайза е там! — развика се отчаяно Белов и се изкачи на пясъчния хълм.

Но гласът му потъна в грохота на взрива. Единият от вертолетите — слава богу, не този, в който беше Лайза, се взриви така, сякаш беше наблъскан догоре с боеприпаси. Огнено кълбо, обкръжено от черен дим, се издигна нагоре. А Шмит ту се приближаваше, ту се отдалечаваше и косеше ли, косеше американците, опитвайки се да унищожи и другия вертолет. Белов закри лицето си с ръце, за да не гледа смъртта на Лайза.

Ала Ръмсфилд вече беше взел ситуацията под контрол. Съпротивата на командосите стана по-организирана и те изстреляха противозенитна ракета по вертолета на Шмит. От страх да не го улучат той бе принуден да се оттегли на относително безопасно разстояние. Ръмсфилд влезе в оцелелия вертолет, а пилотите, вече заели местата си в него, запалиха двигателя му. Перките на машината бясно се завъртяха. След минута той рязко се издигна над земята, завъртя се около оста си в облак от пясък, вирна опашка и пое към морето.

— Бягат! Татко, бягат! — развика се радостно Ваня.

Подкрепи го Бен Ладен с традиционното си „Аллах акбар!“.

Белов свали ръце от лицето си и погледна към черното небе. Те си отиваха. Слава богу, Лайза беше спасена! Но радостта му се оказа преждевременна.

Естествено, Шмит не можеше да позволи на янките да си отидат безнаказано от местопрестъплението. Обърна вертолета си и се понесе след машината на Ръмсфилд, която летеше над морето. Но напразно. Американският пилот беше професионалист от висока класа. Той изпълни сложна фигура във въздуха, обърка по-неопитния Шмит улови го през електронния си оптичен мерник на шлема си и пусна две ракети последователно по посока на преследвача си.

Едната попадна в целта и преряза сякаш с нож перката на „Черния ястреб“ на Шмит. Вертолетът увисна за миг във въздуха… и падна отвесно във водата като голяма жълта капка.

Белов онемя. И изпадна в странно вцепенение, от което не можеше да го изтръгне нито Иван, който напразно разтърсваше и дърпаше баща си, нито разтревоженият от състоянието му Загорняков.

Шмит, железният неунищожим Шмит загина! Бившият офицер от специалните части, който неведнъж беше виждал смъртта в лицето! Бившият интимен приятел на Олга. Бившият шеф на службата за сигурност на Бригадата, организирал убийството му. И единственият човек на света, когото Белов можеше да нарече свой брат след смъртта на Фил, Коса и Пчелата…