Александър Белов
Култ към огъня (38)

37.

Късно вечерта от руското посолство се обадиха на Саша, съобщиха му, че родителите на Ярослава живеят в Ел Кувейт, където работят като инженери в нефтена компания, и му казаха адреса им.

Малко по-късно Лайза се почувства зле. Температурата й рязко се повиши и тя започна да повръща. Повикаха лекар, той я прегледа и обяви, че здравословните й проблеми се дължат на прегряване на слънцето и на преумора. Тя трябваше да си почине. След като прибра големия бакшиш, лекарят си отиде. Белов се занимава с Лайза до дванайсет часа, а щом тя заспа, се прибра в стаята си.

На сутринта Саша и Шмит станаха още по мръкнало. Решиха да отидат на срещата с боклукчията без Лайза, ала когато излязоха от стаята си, жената вече ги чакаше в коридора. Тя не се поддаде на уговорките да си остане в хотела и излезе навън заедно с мъжете.

В пет и петнайсет сутринта Белов, Шмит и Лайза вече чакаха боклукчийския камион на пътя за базата. Слънцето вече се бе издигнало на хоризонта, но все още не печеше чак толкова силно. Беше относително прохладно за пустинята. Най-сетне в далечината се появи жълтият боклукчийски камион. Шмит запали мотора на джипа и го измести напряко на пътя. Белов и Шмит излязоха навън.

Боклукчията намали скоростта и бавно се приближи. Очевидно беше озадачен. Дали пък не беше обир? Ето ти нещо ново. Щеше да е обяснимо, ако нападаха някоя банкова кола, натоварен фургон, автовлак или хладилен камион. Имаше какво да отмъкнат от тях, но в този случай… Не, на никого още не му бе хрумвало да ограби боклукчийска кола.

Жълтият контейнер на колела спря някак нерешително. А сетне от кабината му се подаде… Не, ако преди време на Белов му бяха казали, че в живота му може да се случи нещо такова, той никога нямаше да повярва. От кабината се подаде… Пелтека! Откъде, по дяволите, се беше взел бившият руски затворник тук, в пустинята, насред Кувейт! Умът му не можеше да го побере! Белов не можа да скрие изненадата си.

— Пелтек, ти ли си?! — Той се отлепи от джипа, на който бе опрял гръб, и тръгна към боклукчийския камион.

Младежът зяпа няколко секунди лицето на човека, който се приближаваше към него, позна го и се разкрещя:

— Бел-лов! Бел-лов, мамицата ти! Какво п-правиш тук? — Изгаси двигателя на камиона, скочи от кабинката на пътя и тръгна към Саша.

Колко приятно беше да видиш родно руско лице на чужда земя. От прилив на чувства сънародниците се прегърнаха и започнаха да се мачкат.

— Това е Андрей Загорняков — представи го на Шмит и Лайза Белов, който веднага си спомни името и фамилията на младежа. — С него лежахме в следствения арест „Гарвановото гнездо“ в Красносибирск. — Саша още не можеше да се съвземе от изненадата и тупаше младежа по рамото. — Хайде, разказвай, Андрюха, как се озова тук.

Пелтека също беше развълнуван от неочакваната среща. И направо целият грееше от радост.

— Ами… к-когато из-збягахме от „Гарвановото гнездо“ — започна, — духнахме със самолет към Емирствата. И там ни спипаха. Търкахме наровете в пандиза, но един благодетел ни откупи и ни в-взе при себе си. А сетне той ме из-зпрати да работя в Кувейт. Тук живее негов роднина. Т-татенцето на една от жените му. И той ме проводи временно да работя при него. Във вид на финансова п-помощ за тъста си. А заплатата ми я плаща той.

Белов не започна веднага да излага проблемите си пред Пелтека. Реши, че тепърва ще има случай да го стори. Сега го интересуваше друго. И той разказа на Андрей, че се канят да проникнат в американската база.

— К-къде, к-къде? — не повярва на ушите си Пелтека.

— В американската база, какво толкова? — повтори Белов равнодушно, сякаш проникването в закрити военни обекти му беше ежедневие. — Не разбра ли?

— Саша, какво ти става! — извика Пелтека. — Та това е невъзможно! Не-въз-мож-но! Там навсякъде има часовои с ав-втомати. Базата се пази по-строго от държавно съкровище.

— А ти откъде знаеш, че е така? — подсмихна се Белов.

— Ами нали по два пъти на ден извозвам боклука оттам.

— Боклука ли?! — Саша се престори, че е страшно изненадан. — Боклукът е хубаво нещо. — Той уж се спогледа многозначително с Шмит. — Ето, виждаш ли, Дима, а ние си блъскаме главите как да влезем в базата.

Пелтека веднага се досети накъде бие Белов.

— М-момчета, да не сте откачили? Да не би животът да ви е омръзнал? Това си е чиста идиотщина. В-всичките ще ни изпозастрелят като пил-лци.

— Когато трябваше да бягаш от „Гарвановото гнездо“, нищо не можеше да те спре — засече го Белов. — Там не си мислеше, че надзирателите могат да те застрелят, така ли?

— Ама там имаше охрана, а тук има специални части — изтъкна Пелтека. — Те са специално обучени да защитават специални обекти.

— Вижте какво! — намеси се в разговора Лайза. Тя гледаше ту към Белов, ту към Пелтека. Най-сетне бе започнала да схваща някои неща и тези неща изобщо не можеха да се поберат в ума й. — Вижте какво! Вие… вие… — От вълнения Лайза изведнъж също започна да заеква. — Нима искате да влезете във военната база с боклукчийския камион?! — изрече най-сетне тя.

— Ами да — потвърди Саша, сякаш в това нямаше нищо особено. — Имаш ли друга идея?

— Саша — възкликна Лайза с ококорени очи и в израз на омерзение разтръска разперените си пръсти във въздуха. — Там има микроби. Там е мръсно. Там, там… — запъна се тя, търсейки нужната дума. — Ама там всичко е от бунището!

— Така ли? — направи се на изненадан Белов. — А пък аз все се чудя откъде се носи тази миризма.

— Не се подигравай! — тропна с крак от възмущение Лайза. — Това е невъзможно! Вие… вие няма да посмеете да влезете в боклукчийския камион!

— Н-наистина — разсмя се най-неочаквано Пелтека. — На янките и през ум няма да им мине, че н-някой ще се ос-смели да влезе на територията им с бок-клукчийски камион.

— Ето, видя ли — веднага хвана бика за рогата Белов. — А ти се страхуваш.

— Вие… — понечи отново да се възмути тя, но Шмит я настъпи по крака.

Ледът като че ли се пропука, Пелтека започна да предава позициите си и намесата на Лайза в разговора можеше само да развали нещата. Тя изсумтя и млъкна.

Загорняков замислено ритна няколко пъти калника на автомобила.

— Помисли си, ти си запознат с обстановката там — посочи Белов базата. — Ще влезеш на територията й както винаги. А докато се занимаваш с контейнерите, ние с Шмит ще излезем от камиона и ще се скрием. Ти дори няма да забележиш. Ще си идеш и толкова, другото си е наш проблем.

Пелтека продължаваше да се съмнява.

— Добре де, ще си п-помисля — избоботи Пелтека, но от тона, с който изрече тези думи, стана ясно, че най-вероятно ще се съгласи да участва в авантюрата.

— Браво на теб! — Саша потупа младежа по рамото. Искаше да добави и още нещо, но в този момент мобилният му телефон иззвъня.

Кувейт имаше прекрасна сателитна мрежа. Човек можеше да се свърже и с най-отдалечения район на страната, още повече че беше малка. Белов извади апарата и натисна бутона за разговор. Обаждаше се шейхът.

— Господин Белов? — рече запъхтяно той.

— Здравейте, господин Ал Азиз — отвърна с престорено вежлив тон Саша.

В слушалката се разнесе смях:

— Господин Белов, времето, което ви отпуснах за размисъл, изтече. Искам да зная какъв е отговорът ви.

Пелтека започна да се държи някак странно. Правеше някакви знаци на Белов, сочейки му ту към апарата, ту към себе си. Саша вдигна показалеца и го призова да мълчи.

— Съгласен съм на вашите условия — въздъхна Белов.

— Това е прекрасно — зарадва се шейхът. — Взели сте трезва преценка. Кълна се в Аллах, вашият племенник ще бъде задоволен във всяко отношение. Ще го възпитам като добър човек.

— Много се надявам да стане така, господин Ал Азиз — рече подигравателно Саша.

Шейхът заговори изключително делово:

— В такъв случай, господин Белов, утре искам да предадете племенника си на моите хора. Ще ви се обадят в Красносибирск и ще ви кажат къде да заведете момчето.

— Но аз още не съм в Красносибирск, господин шейх — възрази му той и намигна на приятелите си. — Може ли да отложим размяната с няколко дни?

Шейхът помълча няколко секунди, но склони:

— Само до вдругиден.

Белов въздъхна:

— Е, добре, щом искате вдругиден, значи ще стане вдругиден. Гарантирате ли, че ще върнете сина ми?

— Естествено. Моите хора ще обсъдят с вас условията, при които ще стане размяната. Ще си го получите цял и невредим.

— Искам да се убедя, че Иван е жив. Може ли да го чуя?

— Разбира се!

— Татко! — прозвуча веднага в слушалката звънкото момчешко гласче. — Татко, аз съм!

В гърлото на Белов заседна буца. За да не издаде вълнението си, Саша задържа дъха си, но въпреки това, когато заговори, гласът му трепна:

— Здравей, синко. Как си?

— Всичко е наред, тате. Не се притеснявай. Намери ли парите?

— Какви пари? — не разбра Белов.

— Казаха ми, че са те отвлекли терористи — изненада се на свой ред детето. — И са поискали откуп от теб. А за да събереш парите, трябвало да заминеш за Красносибирск. И аз дойдох от Англия, за да остана на твоето място.

Белов едва не се задави от възмущение. Как само бяха измамили хлапето, мръсниците! Но не се впусна да разубеждава Иван. Момченцето наистина бе извършило подвиг заради баща си. Нямаше нужда да знае как всъщност стояха нещата.

— Намерих парите, Ваня, намерих ги. Благодаря ти за всичко! Не се тревожи, скоро ще те взема. Добре ли се държат с теб?

— Нормално, не се оплаквам… Хайде, татко, вземат ми телефона.

В слушалката отново се разнесе гласът на Абдул ал Азиз.

— Скоро ще се срещнете, господин Белов.

Връзката прекъсна, Саша изключи мобифона и го мушна в джоба си.

— Положението е следното — обърна се към Шмит, — разполагаме с два дни. Вдругиден трябва да дам Алексей на Абдул ал Азиз.

Пелтека, който отдавна се опитваше да каже нещо, най-сетне успя да се намеси в разговора:

— Ч-чуй ме. — Младежът изглеждаше възбуден. — Ама този Абдул ал Азиз е моят господар. Той ни откупи.

— Какво? — облещи очи Белов, а Шмит и Лайза се ококориха едновременно с него. — Какво каза? Шейхът ли е твоят господар?

— А-ами, да!

Саша изобщо не можеше да повярва. Такива съвпадения можеха да се случат само в холивудските филми, не и в реалния живот!

— Искаш да кажеш, че си бил в двореца на шейх Абдул ал Азиз?

— Ами д-да! За к-какво става дума?

— Чакай, чакай, остави ме да си събера акъла — хвана се за главата Белов. — Можеш ли да ми обясниш къде се намира този дворец?

— З-защо да не мога? — попита озадачено младежът.

Белов се озърна и видя, че откъм градчето приближава кола. Хвана под ръка Пелтека и Лайза.

— Я да се махнем от пътя и да си поприказваме.

Шмит с интерес се вслушваше в разговора с Пелтека, но в този момент му се наложи да се заеме с работа.

— Почакайте ме, момчета, само ще махна колата от пътя. — И хукна към джипа.

— Вземи картата! — викна подире му Саша.

Без да се обръща, Шмит вдигна в движение ръка, за да покаже, че е разбрал. Качи се в колата и я премести встрани от пътя.

Саша взе от Шмит подробната карта на крайбрежието на Персийския залив, която купиха още в Америка, клекна и я разгърна върху пясъка.

— Я ни покажи — обърна се той към Пелтека — къде точно се намира дворецът на шейха.

Младежът разглежда известно време картата и заби уверено пръст в нея.

— Тук, със сигурност!

— Прекрасно! — похвали го Белов, сякаш беше дресьор, а Пелтека — мечок, който много добре е изпълнил номера си. — Кажи ми какво има около двореца.

— Че к-какво да ти кажа — сви рамене Пелтека. — От едната му страна е Персийския залив, а от другата — пустинята.

— И това ли е всичко? — учуди се Белов. — Наоколо няма нито село, нито град, така ли?

— Да — изненада се не по-малко от Саша Пелтека. — А ти какво искаш? Тази земя е на шейха. Т-ам добиват нефт. Тя е ч-частна собственост. Кой би могъл да си построи к-къща в именията на шейха, без да го пита?

— Ясно — кимна Белов. — А в двореца има ли охрана?

Пелтекът изсумтя:

— А ти к-как м-мислиш? Естествено, няма кули с ч-часовои и автомати. Но има т-телохранители и пазачи. С-само един Садик ти стига. Той е същински г-главорез.

— А, такова… — от вълнение нещо изведнъж стисна Белов за гърлото. — Случайно да си видял едно момченце там?

— М-момченце ли? — почеса се по врата Пелтека. — Имаше н-някакво дете.

Белов и Шмит се спогледаха.

— Едно такова слабичко — развълнува се Саша. — На десет годинки.

— А-ами, в-веднъж го видях, нали ти казах. Беше с онзи Садик. Грот разказваше нещо за това х-хлапе. М-май че той го докара отнякъде.

Белов вдигна вежди.

— Гро-от ли? — проточи сащисано той. — Ама и Грот ли живее в двореца на шейха?

— Ами да. И н-не само Грот. Там живеят и М-мориарти, и Гоблин, и Глигана, и Холмогорова. Нали ти к-казах, че шейхът откупи всички ни от затвора. А мен ме изпрати в Кувейт. А з-защо се интересуваш от това д-дете?

— Това е синът ми.

— С-синът ти ли? Че защо не к-каза веднага? Сега разбирам какво сте н-намислили. Искате да се сдобиете с техника! Е, щом работата е т-такава, ще ви п-помогна да се промъкнете в базата.

— Не се съмнявам в това, Пелтек — изрече Белов така, сякаш ставаше дума за нещо отдавна решено. — Познаваш ли разположението на стаите в двореца?

— Отчасти.

— Виж какво — оживи се Саша. — Защо не дойдеш с нас при шейха да ни покажеш това-онова.

— Че защо не? — съгласи се с изненадваща охота Пелтека.

Белов погледна в далечината към пясъчните хълмове, зад които се намираше резиденцията на Абдул.

— Казваш, че зад двореца на шейха е пустинята, така ли?

Пелтека направи фуния с устата си, както обикновено постъпваше, когато му беше много трудно да изговори някои звуци.

— Т-точно така. Земята е гола като плешиво теме.

— Ясно.

Белов, Шмит, Лайза и Пелтека си поговориха още малко. Обсъдиха подробностите от предстоящата операция, разбраха се да се срещнат вечерта и се разделиха.