Александър Белов
Култ към огъня (19)

18.

Витя лежеше вкъщи на дивана и гледаше някакъв екшън по телевизията, когато на вратата се позвъни. Едва вчера се бе върнал от експедицията, която Александър Белов организира до вулкана Бурен. Щернгарт си лекуваше раните, Белов остана с него и изпрати Витя да си почива вкъщи. Само че той не можеше да си почине, защото още сутринта го навести доктор Уотсън, а сетне се отби и Степанич. Сега пък вятърът бе довял още някого.

Злобин напъха крака в пантофите си и се потътри към вратата. Погледна през шпионката и видя някакво хлапе. Щом отвори вратата, се оказа, че е Ботаника. Момчето беше раздърпано, зениците му бяха разширени, а в очите му се четеше страх.

— Чичо Витя, чичо Витя! — задъхваше се хлапето. — Там, там…

— Я се успокой — промърмори Злобин. — Каква е тази паника? Влез и разкажи поред какво ти се е случило. — Той пусна момчето в антрето и затвори вратата зад него. — Иди в стаята, там ще си поговорим.

Ботаника поклати глава.

— Не мога! Няма време, чичо Витя. В дома „Нил Сорски“ стана нещастие! — развика се отново то. — Дойдоха осем бойци, търсеха Ярослава и Альоша, но не ги намериха. И взеха Фьодор и Шамил, а пък дома ни го взривиха.

— Как така са го взривили?! — стъписа се Витя. — Какви ги дрънкаш?

Момчето само махна с ръка:

— Не дрънкам, чичо Витя. Сложиха взрив в котелното помещение и го вдигнаха във въздуха.

Съненото състояние, в което днес Витя пребиваваше още от сутринта, отведнъж се изпари.

— Има ли убити? — поинтересува се живо той.

— Не, но има ранени. Когато бойците се ометоха, някой надникна в котелното помещение и откри взривното устройство. Изскочи навън и се развика всеки да се спасява както може. Всички се разбягаха и тогава то избухна.

— Тъй, тъй — развълнува се Витя и започна да крачи по коридора. — А Ярослава какво общо има с това? Онези защо са я търсили?

Момчето вече бе успяло да си поеме дъх и заговори по-спокойно:

— Не зная със сигурност, но доколкото разбрах, Ярослава и Альоша са в някакъв почивен дом, бандитите я търсят и дойдоха, защото някой им е казал, че е при нас.

— Чакай малко — спря се Витя и погледна подозрително Ботаника. — А ти откъде знаеш всичко това, красавецо?

— Откъде зная? Откъдето трябва — изсумтя момчето. — Чух го със собствените си уши. Бандитите си говореха пред мен в столовата. А пък аз бях в кухнята с готвачката. И когато влязоха, ни накараха да легнем за пода… Чичо Витя… — погледна с надежда момчето към Злобин. — Ще помогнеш ли на Фьодор?

Злобин вече не слушаше хлапака. Мозъкът му трескаво работеше.

— Какво? А-а… На Фьодор ли? Разбира се, че ще му помогна… Ти върви, Ботанико, върви. Достатъчно проблеми си имате в приюта. Правилно постъпи, че дойде да ми кажеш всичко.

Момчето се накани да си тръгне.

— Наистина трябва да бързам. Тимоха е леко ранен, откараха го в болницата. А пък аз се отбих да ви кажа за Ярослава, Фьодор и Шамил. Те са в беда. Е, хайде, чичо Витя, довиждане.

След като изпрати Ботаника, Злобин се хвърли към мобилния си телефон и набра номера на Вонсовски.

— Здрасти, докторе.

— А, ти ли си Витя — отзова се доктор Уотсън. Беше в добро разположение на духа и явно се канеше да си побъбри с него. — Какво става?

Но на Злобин не му беше до разговори. Той закуцука напред-назад с телефона в ръка из стаята.

— Знаеш ли къде е Ярослава? — отвърна на въпроса с въпрос.

— Да речем, че зная, защо питаш?

— Я не ми се прави на интересен! — скастри го Злобин. — Казвай къде е!

Най-сетне докторът схвана, че се е случило нещо непредвидено.

— В почивния дом „Весел май“ е — изрече веднага. — Заедно с Альоша и Катя.

— Сигурен ли си?

— Че защо да те лъжа? — пообиди се малко докторът. — Самият аз й препоръчах този почивен дом. Момчето има малки проблеми с белите дробове. Тя послуша съвета ми и замина за „Весел май“. Взе със себе си и Катя. Степанич ги закара дотам.

Витя престана да се щура из стаята и се закова на място.

— Степанич ли казваш… Виж какво, докторе. Хайде бързо да го намериш и да дойдете при мен с колата му! Кажи му, че се е забъркала една каша, в която ще има стрелба. И си вземи чантата на доктор Ох-боли.

— Тя пък за какво ти е? — попита Вонсовски, без да скрива изненадата си.

— Трябва ми, докторе, и то спешно. Ще отидем до санаториума. Сестрата и племенникът на Саша Белов имат големи проблеми. И ако не се размърдаме, спукана им е работата.

Споменаването на Саша Белов беше достатъчно доктор Уотсън да се отнесе отговорно към разпорежданията на Злобин.

— Добре. Идвам.

И наистина, не минаха и двайсетина минути, когато доктор Уотсън и Арсений Степанович спряха пред блока на Злобин. Щом зърна познатия фургон с надписа „Сибирски козунак“, Витя, който мереше с широки крачки тротоара пред блока, забърза насреща му и скочи почти в движение на предната седалка. Изпод якето му стърчеше кобур.

— По-бързо, Степанич, по-бързо! — пришпори той обикновено туткавия Власов.

Арсений Степанович натисна газта.

— А сега можеш ли да ни обясниш какво се е случило? — поинтересува се доктор Уотсън.

Витя се извърна така, че да вижда едновременно шофьора и седналия зад него Вонсовски. Разказа накратко на приятелите си какво се е случило в дома „Нил Сорски“, как бойците са отвлекли Фьодор и Шамил и издирват Ярослава и сина й.

— Мислиш ли — попита Степанич, след като Витя приключи разказа си, — че ще успеем да приберем Ярослава, преди бандата да е стигнала до нея?

Злобин сви рамене, загледан през прозореца.

— Да не съм пророк? — избоботи той. Мислите му бяха една от друга по-мрачни. — Не съм блаженият Фьодор. Всичко може да се случи. Имаме едно предимство пред бойците. Ние знаем къде е Ярослава, а те не знаят. Докато разберат в кой почивен дом се намира, ще мине време. Може и да успеем.

— А какво ще правим с Фьодор и Шамил?

— Стига си ме разпитвал? — ядоса се Витя. — Откъде да зная. Хайде, карай, ще видим.