Александър Белов
Култ към огъня (28)

27.

Белов не спа през цялата нощ. Мисълта за изчезналия му син не му даваше мира, той се въртеше, въздишаше, примигваше в тъмнината, от време на време задрямваше и отново се събуждаше. Едва дочака утрото и стана, съсипан и зъл като оса. Шмит не се обаждаше и той сам набра номера му.

— Здрасти, аз съм — каза недоволно Белов. — Имаш ли новини? — попита просто така, формално, защото предчувстваше, че няма да чуе нищо утешително.

— Нямам, Саша — разстроен бе Шмит. — Иван не се е появил. Вече са обявили за изчезването му в полицията. Аз също го издирвам. — Дмитрий разказа накратко какво е успял да научи. — Нали сега си в Аризона? — попита в края на разговора.

— Да, в Сан Кери.

— Прайс Сити далеч ли е оттам? — поинтересува се Шмит.

Саша веднага се досети накъде бие Дмитрий.

— Искаш да отида при Олга, така ли?

— Да. Кой знае? Ние издирваме Иван, а той може отдавна вече да е при майка си. Навярно брадатият е приятел на Олга и тя го е помолила да заведе момчето вкъщи.

— И аз си го помислих — призна Белов. — Днес се канех да ида при Олга. Е, хайде, продължаваме издирването. Ще се информираме взаимно за развоя на събитията. До скоро.

— Успех.

Белов прекъсна връзката и излезе от стаята. В къщата цареше тишина. Изглежда, Лайза, Щернгарт, Джон и Натали още спяха. Макар да беше ранно утро, вече бе горещо като в микровълнова печка, а слънцето печеше с всичка сила. Той отиде в банята, избръсна се, изкъпа се и си изми зъбите. И излезе в коридора, бършейки се с кърпата. Но напразно си мислеше, че цялата къща спи. Лайза вече беше на крак и вървеше по коридора срещу Саша, измита и сресана.

— Добро утро! — Тя спря и го целуна по бузата. — Не те питам как спа, защото виждам, че си спал лошо. Има ли добри новини?

Белов поклати глава.

— Няма.

Мрачното му настроение се предаде и на нея.

— Какво ще правиш?

Той сви рамене.

— Ще го търся.

— Ако ти трябва помощ, можеш да разчиташ на мен — заяви решително Лайза.

— Благодаря. — Наведе се и я целуна, за да й благодари за предложението.

След закуска двамата излязоха от къщата. Щернгарт тръгна сам за откриването на конгреса.

 

 

Таксито се движеше бавно по тясната дълга улица край малките, сякаш кукленски къщички. Шофьорът — дебел мустакат мексиканец с изсулен на коленете корем, се вглеждаше в номерата на сградите, разположени от лявата страна на пътя, а Саша — в тези от дясната. Най-сетне откриха къщата, която търсеха. Оказа се двуетажна, облицована с камък постройка.

Фасадата й беше украсена с четири колони и фронтон. Ниска, боядисана в бяло ограда разделяше отдавна неподстригваната трева от улицата. Уютно гнезденце си беше свила Олга.

Таксито спря на отсрещната страна на улицата, където се намираше къща номер сто осемдесет и две. Шофьорът се съгласи да изчака клиентите си, докато си свършат работата в Прайс Сити, и да ги откара обратно в Сан Кери. Лайза реши да не слиза от колата. Белов спря до портичката и натисна бутона на звънеца. В къщата се разнесоха мелодични трели, но никой не отвори. Саша натисна настоятелно бутона още веднъж, но в къщата продължаваше да цари мъртвешка тишина. Белов беше огорчен. Нима бяха дошли напразно дотук?

Бутна портичката и влезе в дворчето. Пътечката, която водеше към къщата, беше затрупана с боклуци. Той се изкачи по стълбите и почука на вратата. В отговор последва тишина.

Саша обаче изобщо не искаше да се примири, че са дошли напразно до Прайс Сити. Слезе от верандата и обиколи къщата, надничайки през прозорците. Но през прикритите с щори и тюлени пердета стъкла не се виждаше нищо. Изгубил надежда да се види с господарката на къщата, вече се накани да си ходи, когато забеляза, че пердето на единия прозорец помръдва.

— Вкъщи си е, по дяволите! — изруга неволно Белов, изтича на верандата и забарабани силно по вратата. — Олга, отвори! — изкрещя. — Знам, че си вкъщи! Отвори, трябва да ти кажа нещо важно!

Изминаха няколко минути, след което в коридора се разнесе шум от стъпки, след това завесата пред стъклото на вратата помръдна и най-сетне вратата се отвори.

На прага застана бившата съпруга на Белов. Но, боже мой, на какво приличаше тя! Кожата й беше бледа, с оттенък на пръст, лицето й бе подпухнало, под очите й имаше торбички, а дългите й коси бяха несресани. Носеше дълъг, очевидно наметнат на голо халат и бе по пантофи. Олга беше много пияна, но с всички сили се стараеше да не й личи.

— Какво искаш? — изграчи, преструваше се на току-що събудена.

Белов се притесни от външния вид на бившата си съпруга. Изведнъж изпита непоносим срам заради Олга пред таксиметровия шофьор и особено пред Лайза.

— Какво ти е? — разстрои се. — На какво приличаш?

— Че какво да ми е? — изненада се престорено Олга. Едва се държеше на крака, подпря се на рамката на вратата. — Всичко ми е наред… — Езикът й се заплиташе.

Саша се усмихна горчиво:

— Виждам. Никога не си била по-хубава. Може ли да вляза?

— А пък ти изглеждаш скапано — изтърси тя в желанието си да го подразни. Колкото и да беше пияна, все пак успя да зърне през алкохолната мъгла таксито и момичето на задната му седалка: — Гледам, че си си хванал нова мадама? Голям си женкар, Белов.

— Не е твоя работа! — скастри я той. — Наистина ли не те интересува защо съм пристигнал в Америка и защо съм дошъл при теб?

— Представи си, не. — Олга затвори очи и завъртя глава. Демонстрираше, че изобщо не й пука за бившия й мъж и за всичко, което има отношение към него. — Твоят живот не ме интересува.

Изглежда, нямаше намерение да го покани вкъщи. Белов хвана дръжката на вратата.

— Жалко, понеже бих могъл да ти разкажа много интересни неща. Все пак мога ли да вляза?

Младата жена отново затвори очи и завъртя глава.

— Тц! — Радваше се, че може да уязви и дори да унизи Саша пред очите на момичето, което седеше в колата, като просто не го пускаше да прекрачи прага й. — Не съм сама. При мен има мъж.

— Прекрасно! Отдавна искам да се запозная с новия ти тъпкач! — Хвана я за ръката, изблъска я в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Какво си позволяваш! — Господарката на къщата опита да се изтръгне от ръцете на Белов. И успя, но имаше проблеми с координацията, залитна и за да не падне, се подпря с ръка на стената. — Скъса ми нервите, Белов! — извика по пиянски свадливо. — Вън от дома ми! И от живота ми! — Олга се опита да залепи плесница на Саша.

Той с лекота хвана ръката й, обърна бившата си съпруга и я тласна към вратата на стаята.

— Хайде! Хайде! Върви! — нареждаше, докато буташе по коридора пияната жена, която се съпротивляваше, ругаеше и крещеше.

Завлече я в хола. Онова, което видя, окончателно развали настроението му. Вече съжаляваше, че нахлу в дома на бившата си съпруга.

Стаята беше обзаведена добре и с вкус, но хаосът, който цареше в нея, предизвикваше отвращение и погнуса. Навсякъде се стелеше прах и се търкаляха фасове и празни бутилки. Бутилките бяха много, страшно много. Въргаляха се и на малката масичка, и на пода, дори на дивана. Помещението отдавна не беше проветрявано, направо смърдеше на тютюнев дим и вкиснато вино. Стана му ясно, че при Олга няма никакъв мъж, а тя просто не искаше го да пусне вътре заради свидетелствата за непрестанно пиянство и мръсотията в запуснатия дом.

Белов отдавна не се бе виждал с бившата си съпруга, деградацията и падението й го поразиха.

— Пропила ли си се? — погнуси се той.

Олга разбра, че са я разкрили. В малкия й, старателно пазен от чужди очи свят — пиянствата, махмурлуците, безсмисленото лежане на дивана и другите съмнителни удоволствия, които блазнят пияницата — внезапно бе нахлул онзи, когото най-малко от всички би искала да се появи тук. Не й оставаше нищо друго, освен да се престори на равнодушна.

— А теб какво те интересува? — подхвърли предизвикателно, олюлявайки се, отиде до масичката, взе бутилка бърбън и демонстративно отпи от гърлото й. — Това са си мои проблеми, скъпи! — В гласа й се долавяше ирония.

— Стига! Ти си полудяла! — Белов изтръгна бутилката от ръцете, отиде до прозореца, който гледаше към задния двор, отвори го, обърна бутилката и изля съдържанието й на земята.

На Олга й се стори, че Саша й е прерязал вените и оставя кръвта й да изтече на земята. Нямаше да е зле да умре точно сега, дори само защото смъртта й щеше да вгорчи живота на този щастливец.

— Мислиш, че си ми решил проблема! — отметна глава Олга, най-неочаквано се разсмя пиянски и също така неочаквано престана да се смее. — Аз имам още бърбън. И то много. Кашони с бутилки. Нали съм богата жена.

— Ако се държиш по този начин — отбеляза Белов и остави празната бутилка на перваза на прозореца, — скоро от състоянието ти няма да остане нищо.

— Което също не е твоя работа. — Олга вече се стараеше да произнася ясно думите. — Изчезни от дома ми! Ще извикам полиция.

— Извикай — съгласи се Саша. — Нека да те откарат в отрезвителното… или как му казват на това в Щатите? Лудница ли му казват?

— Решил си да ме засрамиш, така ли? — Тя го погледна изпод вежди. — Тъй, тъй… — Отвори бара, където наистина имаше още три бутилки бърбън. Едната беше отворена. Олга я взе, но когато се опита да си налее, не уцели чашата. Питието се разля наоколо.

Белов понечи да отиде при Олга, за да я възпре, но тя сграбчи пълната бутилка за гърлото като граната и страховито се развика:

— Да не си посмял! Ще ти пръсна тиквата, мамицата ти мръсна!

Той спря нерешително.

— Добре, де, пий колкото си щеш! Само че какъв смисъл има да разрушаваш себе си със собствените си пари? — сви рамене и отстъпи към вратата.

Вече бе разбрал, че Иван не е тук, а нищо друго не го задържаше в тази къща. Олга бавно и с удоволствие изпи бърбъна от чашата си, остави я на масата, а сетне извади цигара и я запали.

— Ето, можеш да се полюбуваш. — Тя изпусна дима към Белов и с жест на екскурзовод показа цялата стая с ръка. — Това е моят живот. Да не мислиш, че когато се омъжих за теб, си мечтаех за такъв живот?

— Не мисля — съгласи се помирително той. Не искаше да предизвиква бившата си съпруга. — Но кой ти е виновен?

Олга втренчи мътния си поглед в него.

— Да не мислиш, че аз съм виновна? Моето мнение по този въпрос е друго. Ти и само ти си виновен за това, в което се превърнах!

— Аз ли? — учуди се Белов.

— Естествено! Ти непрекъснато се стремеше към богатство и власт. И постигна всичко… Но вечно не ти стигаше времето за мен и за детето!

— Ти също имаше някои неща — припомни й Саша. — Прекрасен дом, кола, личен шофьор. Пръскаше пари наляво и надясно. Стотици хора бяха готови да изпълнят всяко твое желание, стига да помръднеш пръст.

— Че кой, по дяволите, имаше нужда от такова богатство и такава власт! — избухна внезапно Олга. — Платих за тях много висока цена. С вечния страх за твоя живот, за моя живот и за живота на нашия син!

— Но тогава времената бяха такива, Оля — опита се да успокои бившата си съпруга Белов. — Ако го нямаше преустройството, щяхме да си останем примерни съветски граждани. Но на мен ми се наложи да се изкачвам нагоре по чужди глави, че дори и по трупове. Така се случи. Само не ми казвай, че заради мен си станала слугиня.

Колкото по-спокойно говореше той, толкова повече се ядосваше Олга.

— Лъжеш, лъжеш, лъжеш! — Очите й гневно проблеснаха и тя тропна с крак като обидено момиченце. — Аз можех да стана световноизвестна цигуларка. Можех да имам прекрасно бъдеще — концерти, гастроли, поклонници.

Белов погледна печално и със съжаление бившата си съпруга:

— Не се самозалъгвай! Ти никога нямаше да станеш прекрасна цигуларка. И много добре го знаеш. Най-доброто, на което можеше да се надяваш, беше мястото на първа цигулка в някой приличен оркестър или на учителка по музика.

Саша казваше самата истина, но Олга не искаше да го слуша.

— Пак лъжеш! — развика се побесняла тя. — Ти си виновен! Чуваш ли! Заради теб се превърнах в нищожество! Ти разби и съсипа живота ми! Защо го направи? Кажи ми, защо се срещнахме с теб?

Белов мълчеше. И какво би могъл да каже на Олга? Че навремето им беше хубаво заедно? Че техният син се роди в любов? Или че тя беше щастлива в брака им? Та Олга и сама много добре го разбираше, просто търсеше оправдание за постъпките си и се опитваше да прехвърли вината за падението си върху него.

— Синът ни е изчезнал — изрече Саша, за да смени темата на разговора.

— Какво? — попита разгорещената от разобличителната си реч Олга.

— Отвлекли са Иван от интерната в Англия — повтори той дума по дума, за да даде възможност на бившата си съпруга да осмисли по-добре информацията.

Но настроената за скандал Олга изобщо не искаше да се успокоява.

— Какви са тези глупости?! — кресна, сякаш Саша бе изтърсил най-голямата глупост на света.

Белов въздъхна уморено:

— Не са глупости, Олга. Нещата са много сериозни. В неделя вечерта брадат мъж, който се представил като Леонид Едлин, е отвел Иван от Нерлоу с черна лимузина. Помислих си, че може да го е направил по твоя молба. И дойдох да разбера дали е така.

— По моя молба ли? — възкликна Олга, сякаш й се бе счуло. — Да не би съвсем да съм откачила, че да отвличам собствения си син?

Младата жена загаси нервно цигарата си в една чиния. Сетне си наля още бърбън, взе чашата и я гаврътна, но толкова несръчно, че питието се разля по брадичката и по халата й.

— Виждаш ли, Белов, дори след като се разведохме, твоите приятелчета не оставят на мира нито мен, нито сина ми. Цял живот ще страдаме заради теб! Проклет да си!

Той се обърна и тръгна към изхода. На вратата се спря и подхвърли през рамо:

— Внимавай, и през ум да не ти е минало да предприемаш нещо. Само ще развалиш нещата. Аз сам ще открия Ваня! — С тези думи излезе от къщата и затръшна вратата.

„Ще намеря Ваня — мислеше си, докато вървеше към таксито, — но няма да го върна на Олга. Ще си наема един добър адвокат и ще я лиша от родителски права. Нека да се налива колкото си ще и да се търкаля на дъното. Пръста си няма да помръдна, за да я спася.“