Александър Белов
Култ към огъня (32)

31.

Най-важното за Леонид Едлин беше да се измъкне от Англия, без да го забележат, та Интерпол да не започне да го преследва по целия свят. Щом стигнаха със самолет до Ирландия, още същия ден Леонид и Ваня отплаваха с кораб за Португалия, вече без да се крият. Сега Леонид се наричаше Владимир Сергеевич Журавльов, а Иван — Андрей Владимирович Журавльов. Представяха се за баща и син.

От Португалия Владимир и Иван стигнаха до Емирствата с два дълги полета и едно междинно кацане. На летището в Абу Даби ги посрещна Садик и ги закара с кола в двореца на шейха.

Момчето бе поразено от великолепието на двореца и от своеобразната източна архитектура и култура. То жадно попиваше звуците на музиката и ритмите, които изобщо не приличаха на нищо, което бе чувало досега. Струваше му се, че е попаднало в съвсем различен свят — в света на приказките, фантазиите и мечтите.

В душата му също зазвуча музика — дивна, вълшебна и различна от онази, на която го бяха учили педагозите. Момчето вървеше между Садик и Шликов и притискаше цигулката до гърдите си. За да не се разплаче в присъствието на мъжете, Иван незабелязано си пое дълбоко въздух и замига често-често. Все пак успя да сдържи сълзите си. Тримата се качиха на терасата, без да влизат в къщата. Както винаги шейхът лежеше на отрупания с възглавници килим и както винаги до него се подвизаваше белобрадия кльощав мъж.

— Браво, господин Грот — похвали шейхът Владимир. — Значи докара момчето.

— Докарах го, сър, тоест, ваше височество!

— Тъй, тъй — погледна Абдул ал Азиз със симпатия към Иван. Момченцето веднага му допадна, защото изглеждаше спокойно, възпитано и имаше умно изражение. То като че ли се хареса и на кльощавия арабин, който се усмихна приветливо на Иван.

— Е, хайде, седни, младежо — приветства го шейхът и потупа с ръка килима до себе си. — Нека се запознаем.

— Иван Белов! — представи се момченцето и седна до господаря на къщата.

— Аз съм Абдул ал Азиз. — А това е мой роднина. Можеш да го наричаш Сайфин. Как пътувахте, Айвън?

Белов сложи до себе си калъфа с цигулката и отвърна:

— Добре.

— Ваше височество — намеси се в разговора Грот. Нямаше търпение да се измъкне от церемониала около срещата, тъй като му беше трудно да гледа Иван в очите. — Изпълних ангажиментите, които бях поел. Сега е ред и вие да изпълните вашите. Дайте ми парите, които ми се полагат, и ме пуснете да си вървя.

— Нямаш повод за тревога, господин Грот — успокои го Абдул ал Азиз. — Ще изпълня обещанията си. Но трябва да почакаш малко. Не бързай. Трябва да те легализираме. Да ти купим истински документи. Не можеш цял живот да я караш с този фалшификат в джоба. А дотогава можеш да живееш в дома ми като почетен гост. Почивай си, развличай се, прави си слънчеви бани. Кога друг път ще имаш възможност да си почиваш на брега на Персийския залив в двореца на шейх? Върви, Грот, Садик ще ти покаже стаята.

Грот не остана много доволен от решението на шейха, но въпреки това напусна терасата след Садик.

Когато шейхът, гостът му и Ваня останаха сами, момчето най-сетне зададе въпроса, който не му даваше мира:

— А къде е баща ми?

Абдул ал Азиз беше запознат с легендата за уж попадналия в плен на терористите Александър Белов. Шейхът не рискува да каже на момчето, че са го излъгали. Трябваше да държи детето в неведение, за да го контролира по-лесно.

— Ние вече пуснахме баща ти — усмихна се шейхът и погали Иван по главата. — Ти ще останеш при нас няколко дни, а сетне ще пуснем и теб.

Иван погледна съсредоточено първо Ал Азиз, сетне — госта му и изненадващо попита:

— Вие ли сте въпросните терористи?

Шейхът и Сайфин се разсмяха.

— Не, разбира се — отсече през смях кльощавият. — Ние сме добри хора, Айвън. Най-обикновени бизнесмени, които понякога са принудени да постъпват решително, за да постигнат целта си.

— Избий си тези глупости от главата, всичко ще е наред — подхвана шейхът. И посочи с очи към цигулката. — Чух, че си талантлив музикант. Ще ни изсвириш ли нещо?

— Че защо не? — Иван отвори калъфа и извади цигулката. — По пътя нямах възможност да свиря, а трябва да се упражнявам всеки ден.

Той се изправи, застана на средата на терасата и започна да настройва цигулката си. Шейхът и гостът му се размърдаха, за да се настанят по-удобно върху възглавниците. Иван притисна с буза цигулката до острото си рамо и докосна струните с лъка. И ето, че в двореца зазвуча прекрасна, необикновена музика.

Нито Абдул ал Азиз, нито Сайфин бяха чували някога в живота си толкова прекрасна мелодия. Беше европейска и същевременно източна. Цигулката сякаш заговори на език, който те разбираха — ту плачеше, ту се смееше, ту стенеше, сякаш се оплакваше от някого, ту имитираше провлачения зов на ходжата. Иван свиреше в захлас със затворени очи и се поклащаше, изолиран от света и всичко земно.

Макар музиката да беше много странна и необикновена, тя омагьоса шейха и госта му. Възхитени, затаили дъх, те слушаха, а когато момчето спря да свири и свали лъка, Абдул ал Азиз попита:

— Каква е тази музика?

Иван прибра цигулката в калъфа и сви рамене:

— Не знам, просто свирих, каквото чувствах.

Шейхът не му повярва:

— Нима сам си съчинил тази музика?

— Може и така да се каже — отвърна детето. — Докато свирех, не се замислях дали я съчинявам или не. Тази музика звучеше в мен. Изсвирих това, което видях във вашата страна.

Шейхът плесна няколко пъти с ръце.

— Чака те прекрасно бъдеще, Айвън! — оповести сериозно. — Когато всичко свърши, аз ще се погрижа за него…