Александър Белов
Култ към огъня (36)

35.

Белов, Шмит и Лайза заминаха за Кувейт като журналисти. Пристигнаха на крайбрежието на неутралната зона, която се намираше на югоизток. Тук американска компания издирваше и добиваше нефт. В този район се намираше и щатската военна база.

Кувейт беше забогатял от нефта си. Разбира се, не целия, а само на отделни места. Пътешествениците видяха в столицата Ел Кувейт луксозни къщи, хотели и дворци, но в околните провинции цареше нищета. Малкото градче Ал Хаси, в което пристигнаха Белов, Лайза и Шмит, в по-голямата си част се състоеше от ниски кирпичени къщички. Вярно, срещаха се и стабилни постройки, но бяха голяма рядкост.

Компанията журналисти се настани в мизерен хотел, който представляваше невзрачна двуетажна постройка с малко квадратно дворче, заобиколено от финикови палми. В сравнение с него приютът за скитници „Нил Сорски“ в Красносибирск изглеждаше като петзвезден хотел. Нямаше нито газ, нито топла вода, нито каквито и да е удобства в стаите. Лайза изпадна в шок от примитивните битови услови, но Белов и Шмит не се отчаяха. Първо, защото бяха преминали през руската школа за оцеляване, и второ, защото бяха пристигнали тук по работа и нямаха намерение да се задържат дълго.

Освен всичко друго Белов трябваше да изпълни в Кувейт още една задача. Родителите на Ярослава, които работеха в нефтена компания в Ирак, наскоро се бяха преместили в Кувейт. И тъй като се бе озовал в страната, където се намираха и те, Белов искаше да се запознае с майката и бащата на доведената си сестра. Той се свърза с руското посолство в Кувейт и помоли да издирят руските специалисти Иванови. Оттам обещаха да му помогнат.

Още в деня на пристигането си Белов, Шмит и Лайза взеха под наем стар джип и потеглиха към американската база. Тя се намираше на няколко километра от градчето. Приятелите натовариха в автомобила фото- и видеоапаратурата, с която се бяха сдобили за маскировка, а също и една туба вода, попитаха собственика на хотела за пътя и тръгнаха в посоката, която той им посочи.

През пустинята минаваше хубав път с прекрасна маркировка. Околовръст имаше пясък, пясък и само пясък. Той се стелеше навсякъде, докъдето ти стигат очите. Пейзажът се разнообразяваше само от стърчащи тук-там из пясъчните хълмове камилски храсти.

Беше страшна жега. Сигурно бе най-малко петдесет градуса. Ветрецът, който обгръщаше автомобила, не донасяше желаното облекчение. Беше горещ, струваше им се, че в лицето им с всичка сила духа гигантски промишлен сешоар. Жаждата ги мъчеше непрекъснато.

За разлика от мъжете сутринта несъобразителната Лайза бе пила много вода и сега под лъчите на слънцето потта се лееше от нея като река. Ветрецът покри кожата, косите и дрехите и на тримата с пясък, лицата им се превърнаха в сиво-жълтеникави маски, а ризите им се втвърдиха като коруба на костенурка.

— Май е време да си сложа термоустойчивия костюм — пошегува се Белов, — жалко, че го оставих в хотела.

Саша седеше на предната седалка до Шмит, който караше автомобила. Лайза беше отзад. Макар да му се усмихваше, тя като че ли вече съжаляваше за разходката си из Кувейт.

— Какъв е този термоустойчив костюм? — поинтересува се Шмит, колкото да продължи разговора.

— Просто едно изобретение — обясни му Саша. — Нарича се КТ-1. Издържа на високи температури. Не ми се щеше да го оставям в Щатите. Патентът е наш. И го нося със себе си, току-виж ни потрябвал.

— Ясно.

С това разговорът приключи. Беше толкова горещо, че езиците им залепваха за небцето.

Най-сетне в далечината се показа военната база. По-нататък и малко встрани на хоризонта се появиха и нефтените сонди. Скоро пътят се раздели на две. Едното му асфалтирано платно продължаваше наляво към сондите, а другото свършваше до портала на контролно-пропускателния пункт. Бяха стигнали до нужното им място. Белов, Шмит и Лайза слязоха от автомобила и се отправиха към часовия с нахален вид на намахани и хитри журналисти.

От бетонната будка, разположена до железния портал, излезе грамаден негър с пясъчножълтеникава камуфлажна униформа с автомат и каска и тръгна срещу тях.

— Не може да влезете тук! — заяви той и спря, преграждайки пътя на компанията.

— Ние сме американски журналисти! — заяви нагло Лайза и посочи с пръст пропуска си, на който пишеше „преса“. Същите ламинирани картички, получени с помощта на Ръмсфилд, се мъдреха и на гърдите на Белов и Шмит. — Искаме да направим интервю с командването на базата.

Военният бе широко разкрачен, подпрял ръце на автомата си. Поклати глава:

— Да, госпожо, но това е закрит военен обект. Влизането на външни лица е строго забранено.

— Ние сме свободни журналисти от свободна страна! — развика се Лайза, сякаш участваше в демонстрация. — Американският народ има право да знае какво става в неговите военни бази.

Негърът поклати глава все така равнодушно:

— Не, мем, това е невъзможно.

Белов и Шмит засега не се намесваха в разговора, предоставяха на Лайза възможността да се разбере със сънародника си. Тяхната задача беше да разгледат колкото се може по-добре базата и да запомнят разположението на обектите.

— Искам да си поговоря с командира на вашата част! — продължаваше да настоява спътницата им. — Имаме нужда от помощта му!

Войникът сви рамене.

— Добре, госпожо, това е ваше право. — Той взе малката радиостанция, която висеше на рамото му, натисна бутона и каза в микрофона: — Сър, докладва сержант Джеферсън. Тук пристигнаха журналисти. Искат да разгледат базата. — Той обърна устройството към журналистите, за да го чуват.

От радиостанцията моментално се разнесе недвусмислен отговор:

— Да вървят на майната си… — Последваха ги няколко думи, които в никакъв случай не биваше да се произнасят пред дама.

Но нещата не свършиха с това. Уредбата продължаваше да трещи:

— Джеферсън, нали знаеш, че не мога да понасям журналисти. Ако моментално не изчезнат от портала, лично ще им пръсна задниците и ще ги гоня с ритници чак до Ел Кувейт! Че и теб, заедно с тях, гъз такъв, ако още веднъж ме обезпокоиш без причина! Разбра ли, гъзе?!

— Тъй вярно, сър! — гракна сержантът. Той стоеше, стиснал радиостанцията в изпънатата си ръка така, че „журналистите“ да чуват добре, и се хилеше до ушите. — Имате ли други въпроси към командира на частта, госпожо? — осведоми се войникът.

От почуда Лайза дълго не можа да каже нищо. Ако се съдеше по онова, което чуха, думата „гъз“ се ползваше с особеното благоразположение на командира на базата и той я вмъкваше където му падне. Няколко секунди Лайза гледа възмутено радиостанцията, сетне изсумтя презрително и самоуверено заяви:

— При всички случаи ще влезем във вашата база! — С тези думи се обърна и тръгна към джипа.

Белов и Шмит се засмяха и тръгнаха след нея. Шмит обърна автомобила и пое по околния път покрай базата. Почвата покрай военната част беше по-твърда, затова те се движеха по-спокойно, без да буксуват. Базата беше заобиколена от бодлива тел, покрита с маскировъчна мрежа с цвета на пясъка. Беше невъзможно да се види какво става зад нея. Шмит стигна до ъгъла на базата и зави наляво. От тази страна положението беше същото — ширеше се безкрайна стена с жълта мрежа, която се поклащаше на вятъра.

— Я спри — помоли го Белов.

Когато джипът спря, Саша скочи, отиде до заграждението и повдигна края на мрежата. Онова, което видя там, го накара да отскочи назад. Към него беше насочено дулото на автомат.

— Ако още веднъж си завреш носа тук — уведоми го висок младеж с каска, — ще ти пръсна тиквата.

— Стига де, какво толкова — промърмори Белов. — Просто се каним да си тръгнем.

Без да каже нито дума, войникът дръпна затвора на автомата с обигран жест. Белов моментално пусна крайчеца на маскировъчната мрежа. Върна се при автомобила и разочаровано подхвърли:

— Естествено, аз не съм се надявал, че ще ни пуснат доброволно във военната база, но и не съм подозирал, че няма да можем дори с крайчеца на окото си да надникнем на територията й. Пълна съсипия…

— Какво е това съсипия? — поинтересува се Лайза.

Тя изглеждаше доста смешно с размазаната по лицето си мръсотия.

— Съсипия е когато нищо не става — усмихна се кисело Саша.

Шмит забарабани с пръсти по волана.

— Какво предлагаш?

— Елементарно, Уотсън. Да намерим място, откъдето можем да разгледаме добре базата. — Белов скокна в автомобила. — Нали имаме бинокъл?

— Имаме — потвърди Шмит. — И то прекрасен, военен.

— Да вървим, ще намерим по-висока точка за наблюдение.

Шмит се върна при портала на базата. Подмина го на известно разстояние и спря, за да се огледа. Пътят, който водеше към нефтените сонди, се издигаше нагоре. Пясъчните хълмове от двете му страни бяха по-високи от всичко наоколо. Тръгнаха натам.

Щом изминаха около половин километър, отбиха от пътя. Колата веднага забоксува в пясъка. Наложи се зад волана да седне Лайза, а Белов и Шмит застанаха от двете страни на автомобила, за да го бутат, когато затъваше в пясъка. Щом навлязоха в пясъците на такова разстояние, че джипът не се виждаше откъм пътя и от базата, те го оставиха и продължиха пеша. Най-сетне намериха голям пясъчен хълм, изкачиха се до върха му и залегнаха.

Не можеше да се каже, че оттук базата се виждаше като на длан, но все пак можеше да се огледа част от нея, и то точно онази част, която най-много интересуваше „журналистите“.

Базата имаше формата на правилен правоъгълник. Състоеше се няколко що-годе солидни постройки, редици от хангари, палатки и палети със сандъците с техниката. В единия край на заграждението имаше няколко бойни вертолета. Онзи, който беше на преден план, не се виждаше, тъй като бе покрит с маскировъчна мрежа.

Белов взе бинокъла от Шмит и започна да оглежда обектите на базата един подир друг. Оптичният уред наистина беше превъзходен. През окуляра му се виждаха дори главичките на пироните, с които бяха заковани дъските на сандъците с оборудването.

Да, американците бяха свикнали с комфорта — наоколо имаше кабини с душове, а в палатките работеха климатици със слънчеви батерии. Бяха си направили същински курорт. Белов подаде бинокъла на Шмит.

— Видя ли? — попита го Саша, когато той долепи очи до окуляра.

Шмит изсумтя.

— Големи са красавци, мамицата им… — промърмори тихо той, за да не обиди патриотичните чувства на Лайза. — Домъкнали са химически тоалетни в пустинята… Интересно, къде ли отиват екологично чистите им лайна? Сигурно ги преработват в долари?

— Чистници — подкрепи го Белов. — Докато не си изпият кафето, за нищо на света няма да тръгнат в бой. Не са като нашите момчета, които по време на бойните действия си делят един самун черен хляб на четирима и го преглъщат с бистра водица.

Сякаш за да потвърди мнението му за разглезеността на американците, Лайза извади от раницата на гърба си чадър и натисна копчето му. Над главата й се разтвори ярък купол. Белов и Шмит скриха усмивките си.

— Върви по-нататък — посъветва я Саша. — Че чадърът ти стърчи над хълма и се вижда от километър.

— Какво като се вижда — запъна се Лайза. Тя не приемаше сериозно заплахата, която произлизаше от базата. — Може да съм дошла тук да си правя слънчеви бани. На кого му влиза в работата. Аз си зная правата.

— Ей сега като ни треснат — измърмори Шмит, — ще видиш едни права.

Лайза не дръзна да изкушава съдбата. Изпълзя надолу по хълма и легна по гръб с разперени ръце. Но не издържа така дори и трийсет секунди.

— О, май гот! — измърмори тя. — Каква жега. Това е просто ужас.

И най-неочаквано захвърли чадъра, изправи се на крака и хукна нагоре по хълма с крясък.

— Тази май съвсем откачи — постави й бързо диагнозата Шмит, сграбчи преминаващата покрай него Лайза за крака и я дръпна.

Жената, която се бе устремила към върха на хълма, размаха ръце като простреляна, подскочи и се стовари в пясъка. Белов и Шмит я смъкнаха за краката надолу по хълма.

— Защо не се приберете в хотела? — посъветва Шмит Лайза. Той й говореше ту на „ви“, ту на „ти“. — Защо трябва да се пържите на пясъка? Вечерта ще дойдете при нас с джипа по хладното.

Но тя се заинати:

— Никъде няма да ходя! — заяви тя и вирна нос. — И ако умра тук от жега, виновен за това ще бъде командирът на базата.

Шмит не се впусна в спор. Нека Белов да се оправя с нея, нали му беше приятелка. Той взе бинокъла и отново го доближи до очите си. И гледа в течение на няколко минути, без да го сваля, запомняйки всичко, което го интересуваше. Часовоят тръгна, мина и още един, и още един… Ето го и окопът за отбрана в случай на нападение срещу базата. Мястото беше много удобно за временно укритие. Ето го ъгълът на сградата, а ето ги и кофите за боклук.

— Е, какво ще кажеш? — попита Белов Шмит, когато той приключи с огледа. — Искам да чуя мнението ти на специалист.

Шмит облиза напуканите си устни, свали манерката от колана си, отвинти капачката й и… отново я завинти.

— Какво да ти кажа — заговори бавно той. — Зоната се охранява от часовои и система за видеонаблюдение, тъй че не може да се проникне там. Иначе има много места, където човек може да се скрие. Стига да попаднеш вътре.

Белов взе манерката от Шмит, отля малко вода в шепата си и разтри лицето си с нея. Малко му поолекна.

— Значи най-важното е да се озовем зад бодливата тел — рече той, завинти капачката на манерката и я захвърли в пясъка. — Добре, хайде да помислим как можем да проникнем при войниците.

Белов и Шмит започнаха да си предават си един на друг бинокъла, когато откриеха интересни подробности, и да проучват базата. Не им хрумваше нищо подходящо. Беше ясно, че е невъзможно да проникнат през загражденията, защото часовоите щяха да ги застрелят. Значи пробивът през тях отпадаше. Оставаше им само порталът. Дежурният на контролно-пропускателния пункт не беше като часовоя, защото на него поне му се разрешаваше да разговаря.

Можеха да баламосат дежурния, да му отвлекат вниманието и да го накарат да излезе, а най-добре беше да преминат незабелязано по някакъв начин през портала. Само че с какво? Понякога в базата влизаха коли, но те старателно се оглеждаха. Дали пък да не се промъкнат с някой камион с хранителни продукти, да се скрият сред тях и така да преминат през контролно-пропускателния пункт? Не беше много подходящо. Не се знаеше кога за последен път са докарали храна, можеше да е било вчера, а следващия път да стане чак след седмица. Не можеха да чакат толкова време.

Привечер пред портала на базата пристигна боклукчийската кола. Това беше един голям жълт камион, зад който стърчеше контейнерът за боклук. Познатият им сержант дори не понечи да огледа автомобила, само скокна на стъпалото на кабинката, надникна вътре, сетне слезе и махна с ръка в знак, че колата може да премине.

Белов и Шмит се спогледаха. И на двамата им хрумна една и съща идея.

Колата бавно навлезе на територията на базата, след нея тръгна въоръжен с автомат войник, който се появи иззад някаква постройка. Боклукчийската кола стигна до кухнята на базата и спря. От кабинката й излезе мъж с яркозелена униформа, който носеше на главата си бейзболна шапка със същия цвят. Хвана едната от трите кофи, замъкна я до камиона, сетне натисна някакво копче, което се намираше отстрани на автомобила. Кофата се вдигна, преобърна се и започна отново да се спуска. След като изпразни по този начин и другите две пластмасови кофи, боклукчията отиде до следващия пункт, а сетне и до още един. Той се намираше в дъното на базата до паркираните наблизо вертолети. Човекът работеше делово и бързо. През цялото време въоръженият с автомат войник стоеше до него и наблюдаваше действията му.

Но имаше и нещо доста страховито — на Белов му се стори, че боклукчията му прилича на някого. Но Саша не обърна особено внимание на това обстоятелство. Че откъде би могъл да има познати в Кувейт?

Войникът, който съпровождаше боклукчийската кола, не отиде до портала. Стигна до лагера с палатки, постоя малко, изчака автомобилът да напусне територията на базата и се шмугна в една от тях.

Белов и Шмит отново се спогледаха.

— Става! — заяви Шмит.

— Какво, кое става? — разтревожи се Лайза.

Тя разбра, че мъжете са стигнали до някакво решение, но не можеше да се сети какво точно са измислили.

— Сетне ще ти обясня — обеща й Белов. Той се спусна надолу и се изправи. — Добре, хайде да се прибираме.

След няколко минути джипът се озова на асфалтирания път…