Александър Белов
Култ към огъня (33)

32.

Няма нищо по-лошо от чакането. Белов не знаеше с какво да се захване и къде да се дене. Неяснотата го гнетеше. За да се откъсне от мрачните мисли и да съкрати времето, отново потъна в работата си.

На другия ден сутринта той тръгна с Лайза и Щернгарт на конгреса на вулканолозите. Осип Илич изнесе доклад за експедицията до вулкана Бурен и за резултатите, направени в кратера на Санта Негро, а откритията предизвикаха сензация. Участниците в конгреса дълго обсъждаха доклада и задаваха въпроси на Щернгарт и Белов. Саша разказа и за новия термоустойчив костюм КТ-1, с който бе работил в кратерите на двата вулкана. Новата разработка на руските учени предизвика небивал интерес у присъстващите.

И ето, че в най-интересния момент на дискусията мобилният телефон на Белов иззвъня. Саша понечи да го изключи, но се сети, че може да е Веденски, натисна бутона и сложи апарата до ухото си.

— Александър Белов ли е? — попита на добър английски мазен мъжки глас.

— Да — потвърди Белов тихо, за да не смущава хората, които слушаха Щернгарт. — С кого имам честта да разговарям?

— Не желая да ви казвам името си — рече любезно човекът. — Наричайте ме Немо, капитан Немо. Имам информация за вашия син.

Сърцето на Белов се сви от лошо предчувствие и той кой знае защо реши, че човекът, който се обажда, е главният организатор на отвличането на Ваня.

„Ето! — стрелна се през ума на Белов. — Сега всичко ще се изясни!“

— Един момент! — изрече спокойно, доколкото това беше по силите му. — Тук е шумно, ще изляза навън. — Стана, излезе от заседателната зала във фоайето и отново допря апарата до ухото си. — Слушам ви.

— Господин Белов — заяви официално непознатият. — Вашият син Айвън е при мен. Предлагам ви да го разменим за вашия племенник Алексей.

Значи ето какво било! На Белов му притъмня пред очите. Беше му минало през ума, че целта на отвличането може да е тази размяна, но я отхвърли, тъй като подбудите му се сториха нелепи.

— Значи вие сте шейхът, господин Немо, така ли? — Саша опита да запази спокойствие.

— Може и така да се каже — съгласи се непознатият. — Наричайте ме както искате, това не променя нищо. На мен ми трябва Али. Вие го наричате Алексей.

— Но това е чудовищно! — Саша едва се сдържаше да не избухне. — Пълен абсурд! Ако не се лъжа, една източна мъдрост гласи, че който и пръст да отрежеш от ръката си, винаги те боли. И Иван, и Алексей са ми близки.

— Забравяте, Александър, че Али не е чужд и на мен. Той е син на сина ми Омар и е мой внук. — В слушалката се разнесе тих смях. — Всъщност с вас също сме роднини. Тъй че, господин Белов, не бива да изпитвате угризения на съвестта. Защото няма да изпратите племенника си на заколение, а ще го дадете на дядо му.

— Може би ще успеем да постигнем споразумение и вие ще пуснете Иван при други условия — предложи за всеки случай Белов, без особено да се надява на сговорчивостта на шейха. — Мога да ви дам добра сума.

— О, не — разсмя се шейхът. — Аз не се занимавам с отвличане на хора с цел откуп. Уверявам ви, че съм състоятелен човек и не печеля парите си от търговия с деца. Племенникът ви ще попадне в добри ръце. Няма да изпитва лишения, ще получи прекрасно образование и ще стане шейх. Нима имате нещо против подобно бъдеще за своя роднина?

— Нямам нищо против такова бъдеще за когото и да е — отряза го Белов. — Но вие ще превърнете Алексей в ислямски фундаменталист.

— Това не е сигурно, господин Белов. В момчето тече и руска, и арабска кръв. Може би има специална мисия и ще стане човекът, сложил край на враждата между мюсюлманите и християните.

— Не мисля, че ще стане така. Нека дадем на момчето правото само да се разпорежда със съдбата си. За целта трябва малко да порасне. Тъй че нека на този етап да остане с майка си. Вие май сте забравили за нея, докато сте кроили плановете си?

Несговорчивостта на Белов ядоса шейха.

— Нямате избор, господин Белов — заяви той, този път рязко. — Вашият син е в ръцете ми.

Лайза надникна от заседателната зала и погледна Саша въпросително. Той допря пръст до устните си. Тя моментално се скри.

— А какво ще стане, ако не изпълня условията ви? — попита Белов в слушалката.

Шейхът засумтя:

— Не ви съветвам го правите, господин Белов. С вашия син може да се случи нещастие. За него се грижи един човек. Сигурно сте чували за него, неотдавна се прояви в Красносибирск. Научихте ли вече за взривяването на приюта? Та същият този Садик е ужасно раздразнителен. За съжаление аз невинаги съм в състояние да го държа под контрол. Сега той се грижи за детето, но всичко е възможно… Разбира се, не бих искал да ви плаша. Но ще е жалко за момчето. То е много талантливо. Съчинява музика.

— Значи вашият Садик е преследвал сестра ми и Алексей из тайгата, така ли? — уточни Белов.

— Да, представете си, той беше — потвърди със задоволство шейхът. — Но ние не успяхме да ги заловим и бяхме принудени да предприемем крайни стъпки. Имам предвид отвличането на вашия син. Не мислете, че ми харесва.

Саша реши да говори конкретно, за да не дразни шейха без нужда, тъй като никой не знаеше какво си е наумил. Все пак Иван беше в ръцете му. Но за момент не издържа и изруга тихичко на руски:

— Дяволите да те вземат, шибан роднина такъв.

— Извинете, какво казахте? — попита шейхът.

— Нищо, просто така, говоря си сам — изсумтя Белов. — А какво ви е направил Шамил, защо го отвлякохте?

— Шамил е мой кръвен враг — възкликна гневно шейхът. — Ако си спомняте, моят син Омар загина в Чечения, в Хасанюрт. Трупът му остана да лежи в зандана, който камъните затрупаха след взрива. Заповядах на Садик да докара праха на скъпия ми и горещо обичан мой син в родината му. Но и Садик, и бойците, които нае, не знаеха мястото, на което загина Омар. А както ви е известно, Шамил е от Хасанюрт. И затова на Садик му се наложи да го вземе за водач.

— Какво стана с Шамил?

Шейхът въздъхна с престорено съжаление:

— Вече не е при нас. Когато видял да измъкват разкъсаното тяло на сина ми от зандана, Садик не се сдържал и наказал Шамил за участието му в убийството.

Разтреперан от гняв, Белов стисна зъби и каза:

— Не дай си боже някога да срещна вашия Садик.

— А пък той да срещне вас — подхвана шейхът. — Както и да е, господин Белов. Смятам нашият разговор за приключен. Ще ви посоча мястото, на което да предадете Али на моите хора, а в замяна да получите Иван.

Мислите на Саша се объркаха. Изобщо не можеше да намери изход от създалото се положение и не знаеше какво да предприеме за спасяването на сина си. Оставаше му само да печели време.

— Всичко това е много неочаквано — въздъхна примирено. — Трябва да помисля.

— Добре — съгласи се охотно шейхът. — Мислете. Ще ви се обадя след два дни.

— Ей, ей! — викна Белов в слушалката, преди шейхът да затвори. — А момчето ми наистина ли е добре?

— О, не се безпокойте! Садик го гледа както трябва — изсмя се шейхът. — Следващия път задължително ще поговорите със сина си.

И преди Белов да успее да добави каквото и да е, шейхът прекъсна връзката.