Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (14)
Оригинално заглавие
Поклонение огню, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Сянката на победата

Руска, първо издание

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2006 г.

ISBN: 954-9395-32-4

История

  1. — Добавяне

7.

Елитното училище с пансион за изключително надарени деца се намираше в Нерлоу в замъка на лордовете Чарлууд. Още в началото на осемнайсети век един от тях бе основал училище за децата на арендаторите. С течение на времето то се бе превърнало в учебно заведение с прекрасна репутация, а когато след Втората световна война родът Чарлууд изчезнал, то се преместило в неговия замък, както гласяло завещанието на последния лорд. В наши дни училището бе станало едно от най-престижните в Англия.

Днешните му собственици се бяха постарали да запазят в него духа и обстановката от времето, когато лорд Чарлууд събирал под крилото си децата на обикновените англичани и започвал да ги обучава в наука и изкуство по нова, прогресивна за времето си методика. Разбира се, тази методика вече отдавна беше остаряла, педагогиката като наука бе отишла далеч напред, но наследниците и последователите на Чарлууд бяха успели да съхранят духа на здравия консерватизъм и изисканост, царящи през онези далечни времена.

Сегашните собственици на замъка в лицето на госпожа Уинстън и сина й господин Харбърт бяха запазили, доколкото това е възможно, елементите от епохата на лорд Чарлууд и във вътрешното обзавеждане, и в обстановката на замъка. Естествено, съществуваха комфортът и уютът, без които не можеше да мине нито един съвременен цивилизован човек, но постиженията на цивилизацията и прогреса не се набиваха на очи. Отоплителната система беше скрита, а оборудването, компютрите и битовата техника бяха стилизирани като старинни предмети.

Учениците живееха по двама в стая, обучаваха се по общата програма на малки групи, а по специалните предмети — индивидуално. Вероятно не си струва да споменаваме, че там преподаваха най-талантливите и високоплатени учители в Англия.

Русначето не можа веднага да се нагоди към чуждата му английска среда. Ала Иван осъзнаваше, че колкото и да му е чуждо всичко западно, а в този случай — всичко английско, точно тук, в Англия, между стените на това елитно учебно заведение ще може да получи необходимите му знания и навици за по-нататъшната му кариера на цигулар.

Пътят, по който Иван Белов се самоутвърждаваше в новите условия, не беше лесен. Още на втория ден от пребиваването му в училището трима юноши го причакаха в тоалетната. Бяха с една година по-големи от него и съответно учеха в по-горния клас.

— Ти руснак ли си? — попита набито момче с едра глава на име Джон, след като спря Иван.

— Руснак съм! — отвърна предизвикателно той.

Едроглавият презрително сви устни:

— Не обичам руснаците. Всички сте сталинисти.

— Твоя работа си е дали ще ги обичаш, или няма да ги обичаш. Можеш ли да ми обясниш с какво вашият Кромуел е по-добър от Сталин? — подхвърли Белов и се опита да продължи нататък, но Джон и двамата му приятели препречиха пътя на момчето.

— Ей, руснако, недей да се перчиш! — заяви Джон и потупа фамилиарно Иван по бузата.

В отговор, без много да му мисли, Белов заби юмрук в челюстта му и без да се интересува какво е предизвикал ударът му, се обърна и тръгна към изхода.

— И таз добра! — възмути се Джон. Той не очакваше такъв обрат на събитията и направи знак на приятелите си. — Джентълмени, я го хванете за малко!

Двете момчета сграбчиха Белов. Те бяха много по-силни от него и той колкото и да се съпротивляваше, хлапаците му извиха ръцете. По време на схватката от джобовете на Иван се изсипаха разни дреболии — парче колофон за смазване на лъка, дребни монети и снимка, на която той бе застанал заедно с родителите си на фона на пирамидите.

— Тези изроди пък какви са? — попита Джон, макар да се досещаше, че са родителите на Иван.

Белов беше готов да се разплаче от обида и безсилие. Сдържайки сълзите си, отвърна:

— Ти си изрод, а това са моите родители!

Джон вирна глава и се изсмя злобно и подигравателно.

— Значи затова са пръкнали на белия свят такъв идиот като теб.

Иван не можеше да търпи повече подигравките. Той издебна сгоден момент и ритна силно оскърбителя си по крака. Ударът не беше за подценяване. Джон зави и цапардоса Белов в тила. Иван залитна напред, но момчетата го държаха здраво. Джон отново го удари, но този път по бузата. Побоят бе прекратен от възпитателя, който влезе в тоалетната.

— Какво става, джентълмени? — попита той учудено хлапаците, които се отдръпнаха от новака. Момчетата бяха разрошени като врабци след битка. — Какво ти направиха, биха ли те? — обърна се той към Иван.

— Извинявайте, мистър Джонатан — отвърна Белов и изтупа раздърпаните си дрехи. — Просто си играехме!

Джон и приятелите му се изнизаха набързо от тоалетната. Иван не разказа на възпитателя за конфликта, макар той да се опитваше да измъкне от него подробностите за начина, по който се е запознал с компанията на Джон. Може би в Америка и в Англия доносничеството се възприемаше като обичайно явление, но това си беше техен проблем. Ала в Русия доносникът се смяташе за презряна твар. Така казваше баща му. И затова Иван не накисна новите си познати.

Ала Джон и компанията му възприеха мълчанието му другояче. Те решиха, че това е „мълчанието на агнетата“ и толкова много са изплашили новака, че той просто не смее да се оплаче от тях. И продължиха да се заяждат с него. Ту му подлагаха крак в коридора, ту го блъскаха, ту подхвърляха по някоя обидна дума след него. В крайна сметка след серията нападки от страна на Джон Иван не издържа.

— Ей, сър! — извика му той и вложи в думата „сър“ цялата ирония, на която беше способен. После добави на руски: — Шибан! Щом си толкова печен, хайде да се срещнем и да си поговорим насаме. Или се страхуваш?

Разговорът протече в присъствието на няколко момичета, дошли да посетят роднините си, и като се заяждаше с Белов, Джон всъщност се перчеше точно пред тях. На хлапака не му оставаше нищо друго, освен да приеме предизвикателството на Иван.

— Аз ли се страхувам? — просъска със злобна усмивка главчото. — С най-голямо удоволствие ще се срещна с теб и ще ти отвинтя главата.

— Ако ти позволя да го направиш. Защото аз съм този, който ще ти отвинти тиквата! — не му остана длъжен Белов. — Та да не ти пречи да минаваш през вратата.

Този намек или по-точно, тази директна декларация за непропорционално голямата му глава окончателно изкара Джон от кожата.

Той понечи да дръпне Иван настрани, но приятелите му го възпряха:

— Успокой се, Джон! Нали не искаш да се биеш с него пред прозорците на директорския кабинет.

Те се разбраха да си премерят силите на другия ден след часовете в парка, който се намираше на територията на училището.

 

 

Вечерта съученикът и съсед по стая на Ваня — страхливият очилатко Уилям, подхвана разговор с Белов за насрочения на другия ден сблъсък.

Слухът, че руснакът ще се бие със заядливия Джон, вече бе стигнал до ушите му. И Били искрено се тревожеше за лекомисления си съученик, тъй като двамата се бяха сприятелили.

— Виж какво, Айвън — умоляваше го, — най-добре е да се откажеш от дуела.

— Че защо да се отказвам? — обърна се към съседа си Иван, който до този момент лежеше с лице към стената.

— Джони ще те пребие — промълви Уилям, изненадан от недосетливостта на съседа си. — Та ти го обиди пред момичетата. Сега те му се присмиват. А той не прощава обидите.

На свой ред Иван също искрено се изненада от тъпотата на Уилям, защото освен от болката човек трябваше да се страхува и от срама. При това на първо място беше срамът, а болката — на последно.

— Да не би да ми предлагаш да застана пред Джон на колене и да го помоля за прошка?

— Няма нужда да заставаш на колене, разбира се — опита се да вразуми приятеля си Били. — Можеш да му се извиниш. Навярно Джони ще ти прости и дори ще се сприятелите.

Иван погледна снизходително съседа си по стая. Не, това момче не разбираше елементарни неща.

— Това се нарича страхливост! — възмути се той.

— Дори и да е така — призна Уилям. — Но пък за сметка на това няма да имаш проблеми. Ти не трябва да се биеш, а да учиш. И това е най-важното. Ние с теб сме музиканти. — Уилям също се учеше да свири, но в класа по пиано.

Белов поклати глава.

— Не, Уилям, няма да му поискам извинение. Защото ще престана да уважавам себе си.

Обърна се към стената и се зави през глава…

На другия ден в определения за дуела час Иван отиде в гората, която започваше още от оградата на интерната. Там се бяха събрали петнайсет души, които искаха да видят как Джон ще отвинти главата на руснака. Сред тях имаше момчета, които бяха и по-големи, и по-малки от Иван. Джон стоеше встрани, заобиколен от приятелите си, и предизвикателно се усмихваше.

Белов спря на малката полянка и зачака по-нататъшния развой на събитията. Но Джон не бързаше да се бие. Той обсъждаше на висок глас с приятелите си някакви глупости и хвърляше свирепи погледи към Иван. Най-сетне едно от по-големите момчета викна:

— Ей, Джони, стига си протакал, че току-виж възпитателите дошли.

— Хайде, Джони, хайде! — разнесоха се от няколко страни гласове, които насърчаваха момчето. — Научи този руснак на правилата на добрия тон.

Иван бе попаднал сред врагове. Той осъзнаваше, че никой няма да се застъпи за него дори и да го убиеха. Но и през ум не му минаваше да побегне или да поиска извинение. Стоеше стиснал зъби и свил юмруци, настроен само за победа.

Най-сетне Джон се отдели от компанията си, приближи се и спря пред Иван с предизвикателен вид.

— Е, какво? Няма ли да помолиш за извинение? — попита той с пресекващ от напрежение глас.

— За какво, заради Сталин ли? А може би да ти поискам извинение и заради Калун? Или за окупацията на Европа? Не ти се отваря парашутът. А ти ще отговаряш дори за разстрела на пленените сипаи, колонизатор такъв.

Иван не започна пръв, а изчакваше противникът му да го нападне. Но Джон продължаваше да се бави. Стоеше, поклащайки се напред-назад с вдигнати юмруци, сякаш се прицелваше къде да го удари, но не удряше. И в този миг Иван осъзна, че той се страхува! Страхуваше се отчаяно! Джон, същият онзи Джон, който от толкова време го тероризираше, без своите приятели беше кръгла нула, а цялото му перчене не бе нищо друго освен изхвърляне на слаб, несигурен в себе си човек, който е принуден да доказва и пред себе си, и пред околните, че е изключително значима личност.

На Джон изобщо не му се щеше да се бие. В този момент той с удоволствие би се обърнал и избягал оттук, единствено мисълта, че в такъв случай завинаги ще изгуби уважението на приятелите си, го задържаше.

И ето че от отчаяние посегна да нанесе първия си удар. Иван се извърна. Джон замахна отново и отново, но улучваше празното пространство. Хвърляше се напред и размахваше ръце. Джон не можеше да се бие добре, за разлика от Иван, който бе живял като скитник и бе преминал добра школа по оцеляване.

Джон отново се метна към Белов, разчитайки на преимуществото си в теглото. Уцели го с юмрука си веднъж, сетне — втори път. Иван премина във фронтална атака. Притисна изпънатите си ръце в противника и започна да го бута с всички сили назад, сякаш беше боец по сумо. Напорът му бе толкова силен, че Джон започна да отстъпва назад, закачи крака си в един клон и се свлече по гръб. Иван падна върху неприятеля си.

Макар и трудно, Джон все пак успя да го отблъсне от себе си. Момчетата се затъркаляха по земята със сумтене и ръмжене, всеки се опитваше да се озове върху другия. Въпреки хилавото си телосложение Иван се оказа по-силен. Той за пореден път се озова отгоре и с всички сили започна да налага Джон с юмруци. В крайна сметка англичанинът не издържа и помоли за милост.

Това беше достатъчно. Иван стана, изтупа панталоните си и напусна арената, съпроводен от одобрителните погледи на присъстващите…

Уилям сякаш бе гледал в кристална топка, когато каза, че музикантът не бива да се бие. По време на сблъсъка Иван нарани пръста си толкова лошо, че няколко дни не можеше да свири на цигулката, за което получи мъмрене от преподавателя. След два дни Белов отиде при треньор по източни бойни изкуства и поиска да се запознае с него.

— Искам да ви помоля нещо… — започна той леко притеснен. — Можете ли да ме научите на такива хватки, при които ударите не трябва да се нанасят с юмруци?

Треньорът погледна тънките капризни пръсти на музиканта и разбра всичко.

— Добре, ела утре — усмихна се той. — Съветвам те да тренираш айкидо. Ще се опитаме да усвоим техниката за нанасяне на удари с лакът. Само че боецът, който иска да овладее такава техника, трябва да бъде смел и нападателен. Защото трябва да се приближава плътно до противника си.

— Съгласен съм на всичко! — отсече Белов.

Така заедно с музиката Иван се сдоби с още едно увлечение — източните бойни изкуства.

Но Иван имаше търкания не само със съучениците си, а и с учителите. Не, той не беше хулиган, просто имаше характера на баща си — непокорен, горд, независим, силен, и когато трябваше да се самоутвърждава, той го проявяваше.

Веднъж в час по етика дребният и плешив учител провеждаше семинар на тема „Церемониалът на кралския двор“ или нещо от този сорт. Учениците седяха край дългата, застлана с покривка маса, върху която бяха сервирани всевъзможни ястия. Вече беше време за обяд, всички бяха страшно гладни, но учителят бавно и досадно им разказваше какво и в каква последователност да се яде и какви прибори трябва да се използват за целта.

— Ясно ли е? — попита накрая педагогът и плъзна строг поглед по всички.

— Ясно е — оживиха се учениците, тъй като решиха, че най-сетне е настъпил моментът да се захванат с яденето.

— А сега за напитките — заяви педагогът и в течение на следващите безкрайни четирийсет минути разказва на децата кога, колко и какви напитки трябва да се пият в кралския двор, ако, разбира се, най-ненадейно вземат, че ги поканят на гости там.

Иван прецени, че това е почти невъзможно, а сериозността, с която всички попиваха думите на учителя, му се видя смешна и театрална. Той искаше да се озове на свобода и беше готов да даде всичко на света, само и само да се измъкне от този зандан на добрия тон и да избяга накъдето му видят очите. А щеше да е още по-хубаво, ако се качеше на масата и се развикаше колкото му глас държи: „Квас, ряпа, чорба, зеле!“ — или нещо друго в този дух.

И когато училищният възпитател, който се правеше на слуга, наля напитките по чашите на учениците, които, разбира се, бяха безалкохолни, а педагогът им разреши да опитат ястията, Иван пренебрегна етикета, отмести всички прибори за хранене пред себе си, бръкна с ръка в ястието с месо, измъкна най-голямото парче, постели салфетката пред себе си и започна да яде месото над нея, като с изключително възпитан вид си отхапваше по малко от парчето. И не обръщаше никакво внимание на околните.

Всички присъстващи на семинара зяпнаха. Учителят и помощникът му — от изненада, някои от питомците — от възмущение, а други — от завист. Никой от тях никога и при никакви обстоятелства не би си позволи да скандализира така публиката.

„Не, тези руснаци просто нямат никакви задръжки“ — отсъдиха всичките му съученици, докато обсъждаха събитието след часа.

Заради това поведение Белов беше извикан при директора и след мъмренето получи строго наказание. Цял месец нямаше право да напуска стаята си след часовете. Ала още на втория ден наказанието беше отменено. След няколко дни на младия талант му предстоеше да изнесе първия си концерт, за който трябваше да се подготви…