Александър Белов
Последен изстрел (52)

52.

— Мамо, къде е тати? — за кой ли път повтори Ваня.

Олга напрегнато огледа залата и не отговори. Тя вече безброй пъти си бе задала същия въпрос. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня.

— Оля… — разнесе се от апарата гласът на мъжа й.

— Саша, къде си? — ядосано, но и с облекчение възкликна тя. — Няма време!

— Далеч съм — отвърна й Белов. Стоеше на терасата над залата за чакащи и много добре виждаше жена си и сина си. Разделяше ги само една стъклена стена и разстоянието от някакви си трийсет-четирийсет метра. — Слушай ме внимателно, Оленка. Вие с Ваня трябва да заминете…

— Мамо, кой е? — дръпна ръкава на майка си детето.

— Какво е станало? — напрегна се тя.

— Много те моля, направи това, което ти казвам — говореше тихо Саша, но влагаше всички сили, стараейки се да бъде убедителен. — Аз не бива да идвам с вас, това е много опасно. И изхвърли мобилния си телефон, могат да ви проследят по него. А мен при всички случаи ще ме търсят, така че вие заминавайте.

— Ами ти?

— Оля, скъпа моя, послушай ме! Много те обичам… — изрече Саша и бързо зашепна: — Обичам те безумно! Безумно! Повярвай ми, скъпа! Аз ще дойда. След месец или след два, но непременно ще дойда!

— Никъде няма да тръгнем без теб! — извика Оля. — Чуваш ли?

— Оленка, вие сте най-скъпото нещо, което ми е останало. Моля те, заминете… Много те моля!

— Никъде няма да замина! — решително повтори жена му, но той вече беше прекъснал връзката.

Към обърканата и озадачена Олга се приближи един мъж в лятна униформа.

— Вашите билети, ако обичате…

Тя машинално му подаде билетите. Мъжът бегло ги погледна и поклати глава с укор:

— И защо постъпвате така, госпожо? Самолетът вече ще излети, само вас чакат! Да вървим…

Той деликатно хвана разсеяната пътничка за лакътя и я изпрати до изхода за качване в самолета. На вратата Оля се обърна с надежда все пак да види мъжа си. Залата беше пуста. Тя захвърли мобилния си телефон в кошчето за смет, сведе глава и тръгна по ръкава, който водеше към самолета.

Без да забелязва нищо наоколо, крачеше и плачеше.

— Мамо, не плачи, ти не бива да се вълнуваш! — притеснено я молеше и заничаше в лицето нейният син.

— Не плача… — промърмори тя. — Не плача…

— Аха, а защо имаш сълзи? — не преставаше Ваня. — Моля те… Ти все пак си голям човек! Прости на тати…

Стюардесата заведе последните, закъснели по неизвестни причини пътници до местата им. Вратата на самолета се затвори, стълбичката се сгъна като хармоника и тръгна назад.

След минута огромният самолет бавно потегли.

— Мамо, а ние ще се върнем ли вкъщи?

Олга, която вече беше престанала да плаче, се надвеси над сина си и докосна с устни косите му.

— Трудно е да се каже, синко — прошепна. — Ще поживеем и ще видим…

— А тати кога ще дойде? Толкова ми е мъчно…

Олга въздъхна.

— Тати… тати е в командировка — опита се да се усмихне. — Сигурно дълго няма да бъде при нас. Но ние ще го чакаме и тогава той ще дойде по-рано. Той ни обича.

Ваня също въздъхна, прехапа устни и се обърна към илюминатора.

Белов напусна летището, без да бърза. Сега вече нямаше закъде да бърза. Всичко, което трябваше да направи, беше изпълнено. Саша нито за миг не се замисляше за своето бъдеще, сякаш то не съществуваше. Сякаш вече беше сложил черта на живота си.

Стоеше на автомобилната естакада, която водеше към сградата на летището, и наблюдаваше пистите. Много добре видя как една пилотна кола водеше тумбестия ИЛ-86 към пистата за рулиране. Сетне колата се отклони, двигателите на самолета изреваха, огромният лайнер стремително набра скорост и започна да се издига. След секунди се скри от погледа му.

„Това беше всичко… — помисли си Саша. — Всичко…“

Той се извърна от пистата за излитане, вдигна ръка и закрачи към улицата. И в този миг изтрещя изстрел. Страшният изгарящ удар в гърдите го отхвърли върху парапета. Той се опита да се хване за него и да се задържи, но краката му се подкосиха, Саша се свлече на колене, а сетне тежко падна по очи. Гърдите му се раздираха от непоносима болка, съзнанието му помръкваше, а пред очите му се разстилаше кървава пелена. Силите бързо го напускаха. И в този момент безпомощно блуждаещият му поглед се спря на две птици, които се рееха в небето.

Те явно се бяха изплашили от изстрела и сега кръжаха над него, без да снижават височината си и без да се отдалечават, сякаш чакаха нещо…

Две птици — един черен като сажди гарван и един снежнобял гълъб.

И изведнъж като взрив, като озарение, като единствен изход от объркания лабиринт на живота Саша осъзна какво означава това — те чакаха него! Забравил за всичко, той се опитваше да разбере коя от птиците щеше да отнесе в неведомата далечина неговата безсмъртна душа? Какъв път й беше отреден? Какво я чакаше във вечността?

Болката изчезна. Изчезна всичко — жена му, синът му, приятелите му… Останаха само двете птици в небето и мъчителното търсене на отговора на този вечен и неизбежен въпрос…

Саша с последни сили се опитваше да задържи неумолимо изплъзващото се съзнание. Струваше му се, че му трябва още миг, дори по-малко от миг и пред него ще се разкрие най-важното, най-съкровеното нещо на земята…

Но в този момент се разнесе втори изстрел и настъпи мрак…