Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последний выстрел, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Предан враг
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“ 2004 г.
Издание:
Автор: Александър Белов
Заглавие: Предан враг
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Експреспринт ООД
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7672
История
- — Добавяне
14.
Те се настаниха край бюрото на Никитин в тясната милиционерска будка. Всички документи на участъковия бяха натъпкани по чекмеджетата, а на тяхно място се разположи почти целият асортимент на селското магазинче.
— Е, хайде, за нашата среща! — вдигна чаша Белов, който бе заел стола на домакина.
Те се чукнаха и пресушиха чашите. Лейтенантът посегна към тенекиената кутия, опитвайки се да набучи с вилица една маслина.
— Защо се мъчиш така! — добродушно изсумтя Белов. — Вземи я с пръсти!
Никитин покорно остави вилицата и взе маслината с ръка.
— Слушай, а ти защо си само лейтенант? — попита го Саша. — Началството не те ли харесва?
— Абе, след онзи случай с вас ме изхвърлиха от органите на реда… — малко смутено се усмихна милиционерът. — Четири месеца бях без работа, карах само на хляб и вода.
— Мамка ми! А тогава защо отказа да вземеш парите, чудако?! — изненада се Белов. — Нали при теб дойде един човек да ти донесе пари?
Никитин извади още една маслина от тенекиената кутия и махна с ръка.
— Е, отказах и толкова… Какъв смисъл има да го обсъждаме сега?
— Не, ама наистина — възрази Белов. — Можеше да ни потърсиш, ние щяхме да ти помогнем, дяволите да го вземат…
Телефонът на бюрото иззвъня и Саша механично вдигна слушалката:
— Да… Никитин ли? Това ти ли си? — попита той, закривайки слушалката с ръка. — Няма го, потърсете го утре! — отсече и затръшна слушалката.
— И тогава аз се опитах да завъртя търговия — продължи разказа си лейтенантът. — Мотах се из Полша и Турция, продавах кожени якета. Не беше зле, дори се ожених… почти. А после ме обраха, строшиха ми главата и половин година лежах в болница. Когато ме изписаха, в държавата вече бяха настанали други времена, пък то май и държава нямаше вече. Опитах се да подхвана някакъв бизнес и така се закопах, мамка му, че оле мале! Всичко ми взеха за дългове — апартамента, колата. Явно не ставам за бизнесмен… Естествено, жена ми ме напусна…
— Е, това от само себе си се подразбира — съгласи се Саша и вдигна чашата си.
Те изпиха по още едно и замезиха.
— После се бих в Сърбия — продължи спомените си Никитин.
— Сериозно ли говориш! А на чия страна?
— На нашата — простичко отвърна лейтенантът. — А след Сърбия една московска клечка — мой другар от армията, ми помогна да се върна в милицията. Първо бях в Москва, а после написах молба да ме върнат на старото място. Че какво пък, тук е спокойно…
„Ама, че го е очукал животът…“ — помисли си Саша.
Почувства се зле от разказа на лейтенанта, защото самият той имаше пръст в съдбата му. Саша извади една цигара, като се опитваше да не гледа към Никитин, и започна да се потупва по джобовете, търсейки запалка. Изведнъж лейтенантът измъкна пистолета си и го тикна право в лицето на Белов.
— Никога не насочвай оръжие срещу човек! — хладнокръвно отмести настрани ръката му Саша.
— Ама, това е запалка! — засмя се Никитин. Той натисна спусъчето и от дулото изскочи миниатюрното езиче на пламъчето. — Взех го от едни пубери, виждаш ли с какво си играят децата?…
На вратата се появи Макс.
— Саша, извинявай. Момчетата от Подол се обадиха да докладват… — Погледна напрегнато към милиционера, но Белов едва забележимо му кимна в знак на това, че спокойно може да говори пред него. — Намерили са онзи шибан банкер. Да им изпратя ли мерцедеса, та да могат да се измъкнат оттам?
— Изпрати им го…
— Прилича на Глигана — посочи с пръст една от снимките на „Почетната дъска“ Макс, докато крачеше към вратата.
— Ами, че това е той, Макс! — подсмихна се подире му Саша.
— А какъв е този банкер? — полюбопитства лейтенантът.
— Няма значение… — смръщи се Саша и вдигна чашата си. — Хайде, за теб!
Както би могло да се предположи, след около два часа веселбата беше в разгара си. Отнякъде се появи китара и Саша, който бе нахлупил милиционерска ушанка на главата си и се бе излегнал в креслото, започна да блъска по струните.
Покрай пътя гъсти дебри,
пълни с кикимори,
а накрая пък ни дебне
сух дръвник с топори!
Той се дереше с цяло гърло.
— Ех, раз, и още раз, и още много, много раз! — напъваше се срещу него и пийналият Никитин. — Саша! Я дай онази! — извика. — „Къде е мойта младост? На «Голяма каретна»!“
Белов завъртя глава през смях и замаха към лейтенанта с две ръце:
— Не, не, не, само не тази! Я по-добре да изпеем тая:
Де да можех днес да превъртя
като филм живота си отминал,
ти отново да си весела мома —
чиста като пролетна градина.
Никитин веднага подхвана песента, сграбчи в едната си ръка пистолета-запалка като естрадна звезда, а в другата — служебния си „Макаров“, и започна да потропва насред стаята.
В кабинета влезе Макс. Той седна до масата и започна да вади от една обемиста чанта нови бутилки и консерви. Саша остави китарата, наля водка в една чаша и я подаде на охранителя.
— Макс, ще пийнеш ли?
— Саша, нали знаеш, че не пия.
— Виждаш ли, Витя, каква охрана имам! — възкликна Белов. — Не пият, не пушат, разбра ли?! Е, Макс, какво ново?
— Момчетата се обадиха да докладват, че с банкера всичко е наред — доложи делово той. — И Виктор Петрович звъня три пъти… Саша, на него поне какво да кажа?
Белов се намръщи:
— Ох, кажи му, че ме няма, отишъл съм на Луната. Това е, днес празнувам Деня на граничаря! — чукна се той с Никитин и изпразни чашата.
— Саша, Денят на граничаря е през лятото… — възрази охранителят.
Саша завъртя глава и примирено разпери ръце:
— Е, какво можем да направим?! Тази година лятото е много гадно, Макс!
— Да, обади се и онова момче, режисьорът от „Мосфилм“ — сети се Макс.
— Какво иска?
— Пари за някакъв филм, какво друго може да иска?
— Ще му дадем, какъв е проблемът? — кимна Саша. — На творците трябва да се помага… Това ли е всичко?
— Аха… Добре, аз съм в колата. — Охранителят стана и огледа опушената стая. — Да ви отворя ли прозореца?
— Не, и така можем да се задушим — ухили се Белов.
Макс излезе. Саша замислено се загледа във вратата. Помълча, размишлявайки мрачно за нещо, после се обърна към пияния до козирката Никитин:
— Лейтенанте, спомняш ли си Валери Филатов? Би трябвало да го помниш. А?! Боксьорът, актьорът, каскадьорът… Снимал се е в много филми?!
— Н-н-не… — бавно поклати глава Никитин. — Защо питаш?
— Просто така… — сви рамене Саша. — Разбираш ли, всичко би могло да бъде съвсем другояче, лейтенанте! Можеше да има и световен ринг, и вулкани, а пък стана… Стана така, както стана. Обидно ми е…
— Е, не можеш да върнеш времето назад… — тъжно промърмори милиционерът.
Белов отново взе китарата и запя много тихо:
Не тъгувам, не зова, не страдам.
Всичко отминава в този свят,
чезне като вишнев цвят опадал,
а аз…
Изведнъж гласът му затрепери и секна, той млъкна и сведе глава.
— Саня, половината ни живот вече е минал… Половината ни живот… — едва чуто промълви Никитин.
— Извинявай, братко… Аз… — подсмръкна Саша и подаде ръка на лейтенанта. — Излиза, че заради мен животът ти е тръгнал с главата надолу. Прости ми, братко, прости ми…
— Ама, аз не ти се сърдя, Саня… — отвърна му със силно ръкостискане Никитин. — Какви ги дрънкаш, всичко е наред с живота ми…
— Край! По всяко време! — с пиянска разпаленост му обеща Белов. — Ще ти оставя мобифона си, за да ми се обаждаш… По всяко време! Всичко ще направя за теб! Ще дойда и ще откъснем главата на всеки, който те закачи! Вярваш ли ми?
Никитин кимна и най-неочаквано лукаво се усмихна:
— Саня, а пък аз имам изненада за теб…
— Наистина ли? Покажи ми я!
Милиционерът стана и отиде в междинната стаичка. След малко се върна с някакъв смачкан лист в ръка. Разстла го пред Белов с тържествуваща усмивка.
— Познаваш ли го, а?
Саша се вгледа и ахна, защото това беше една листовка от серията „Милицията издирва“ с неговия портрет. Същата онази от осемдесет и девета година.
— Майчице! — възкликна той и се ухили. — Ама, че мутра! Мамка му-у-у… Витя, подари ми я.
— Не-е-е… — Поклати глава изключително доволният Никитин. — Не мога, тя ми е спомен!
— Тогава ми я дай за малко, ще си направя ксерокопие и ще ти я върна.
— Тук има ксерокс… — Лейтенантът се върна в междинната стаичка. — Ей сега…
— Направи повечко. — Тръгна подире му Саша. — Пет бройки… Или шест…
Той влезе в стаичката, където се намираше ксероксът, и се закова на място. Точно срещу входа висеше предизборен плакат. На фона на някакъв строеж се виждаше един мъж с бяла строителна каска на главата. Усмихнатото му лице беше досущ същото като това на загиналия в Чечения оперативен работник Володя. На всичкото отгоре, сякаш нарочно и с цел да разсее всички съмнения на Белов, върху плаката с едри печатни букви беше написано:
Той е бил на фронта. Сега е строител. Гласувайте за КАВЕРИН!
— Колко екземпляра искаш? — Никитин се обърна към Саша и забеляза израза на лицето му. — Какво ти става?
— За пръв път в живота си виждам призрак — промърмори той стъписан.
Лейтенантът проследи погледа му и се обърна към плаката.
— Какво, познаваш ли го? — попита.
— Трудно е да се каже… А за какво ще се гласува?
— Има допълнителни избори за Думата, провеждат се в нашия окръг. Че какво толкова? Той е достоен мъж, има сериозна биография — сви рамене Никитин. — Работил е в милицията, после е бил в Чечения, ранили са го, попаднал е в плен, после — в болница… Колко екземпляра каза, че искаш?
Без да откъсва очи от плаката, Белия поклати глава:
— Николко.