Александър Белов
Последен изстрел (8)

8.

В автобуса Пчелата и Космос се опитаха да разберат кой ги беше задържал. Но никой не пожела да отговори на въпросите им. А когато Пчелата набра малко смелост и понечи да си търси правата, боецът, който седеше до него, с един бърз и силен удар му разби носа. През останалия път в автобуса цареше гробна тишина.

На прозорците имаше пердета, затова задържаните не виждаха накъде ги водят. Но те пътуваха дълго. Първо минаха по московските улици, спираха на светофарите и непрекъснато завиваха. Сетне явно поеха по някакво шосе, защото се движеха с равномерна скорост и по права линия. А накрая автобусът започна ужасно да се тресе и те разбраха, че са свърнали по някакъв междуселски път.

Най-сетне друсането престана, автобусът спря и един от бойците излезе навън. След няколко минути се върна и доложи:

— Чисто е.

Бойците изблъскаха Космос, Пчелата и Шмит от автобуса. Наоколо се ширеше тиха, затрупана със сняг гора. В пълната тишина се чуваше само протяжният вой на вятъра в голите клони на дърветата и сухият пукот на търкащи се клони. Бойците подхванаха пленниците си под мишниците и ги помъкнаха през снежните преспи навътре в гората. При това нито един от бойците не произнасяше нито дума. Накрая на процесията вървеше як младеж, понесъл на рамо три лопати.

Леките им градски обувки веднага се напълниха със сняг. Краката им замръзнаха, но на пленниците не им беше до това. Те се страхуваха. И тримата. Космос и Шмит крачеха мълчаливо, ала Пчелата непрекъснато се въртеше, опитвайки се да улови през маските погледите на помъкналите ги неизвестно накъде бойци, и доста жално нареждаше:

— Момчета, какви ги вършите? Да бяхме отишли в нашия офис, да бяхме си поговорили, щяхме да решим всички проблеми… Косе, защо мълчиш? Момчета, стига вече, ама, наистина, защо не престанете, а?

Един от бойците силно го сръга с автомата в ребрата и ядосано нареди:

— Хайде, мърдай, юнако…

Спряха до малък, обрасъл с храсти дол. Свалиха белезниците от ръцете на пленниците и един по един ги блъснаха долу. Пчелата отново се завъртя, опита се да се съпротивлява и получи още един в лицето. След това той се изтърколи като топка в дола, а след него полетя и откъснатият ръкав на елегантното му кашмирено палто. Шмит се наведе да му помогне и в същия миг в отъпкания сняг до него една след друга се забиха трите лопати.

— Момчета, какво ви става, да не сте откачили? — размазвайки кръвта по лицето с мръсната си ръка, измърмори Пчелата. — Хайде, стига вече, престанете…

— Копайте — заповяда набит мъж с пистолет в ръка, който явно беше старшият.

Пчелата изплашено гледаше към лопатите и не вдигаше очи.

— Момчета, какво ви става? — попита и Космос.

— Копай, измет такава! — изкрещя му старшият и насочи пистолета към него.

Внезапно отгоре се разнесе някакъв шум. Излетяха ято врани, изплашени от силния крясък на офицера. Черните птици с тревожна врява се виеха над главите на хората.

Пчелата потръпна, спогледа се с Космос и се наведе да вземе лопатата. Навъсеният Шмит непрекъснато наблюдаваше бойците, които се бяха строили в редица по края на дола. Космос посегна към лопатата, но щом погледна Шмит, рязко отдръпна ръката си като опарен.

В този миг затворите на автоматите студено и сухо изщракаха.

— Да не сте глухи?! — яростно изрева онзи, който носеше лопатите. — Веднага започвайте да копаете! Два метра на метър и половина и два метра дълбочина.

— И един метър им стига — махна с ръка старшият. — Копайте.

Шмит тихо изпсува и взе лопатата, а Космос го последва.

Лопатите удариха в замръзналата земя. Отначало работата вървеше трудно. Но почвата не беше замръзнала дълбоко и скоро дори започна да джвака под краката им. Оказа се, че са в замръзналото блато.

Тинята напълни обувките им, сетне стигна до кокалчетата на краката им и колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-нагоре се вдигаше ледената кал. Тримата не усещаха студа, напротив — от тях направо се лееше пот. Всеки се стараеше да не мисли, че най-вероятно сега копае гроба си. Искаше им се да вярват, че всичко това не е наистина и че в момента просто се опитват да ги сплашат.

Горе бойците се бяха събрали в кръг и убиваха времето си, пушейки бавно цигари.

След около четирийсетина минути тримата започнаха да се уморяват. Запъхтян, Пчелата смъкна от врата си копринената тюркоазна вратовръзка марка „Версаче“, избърса мокрото си лице с нея и захвърли вече ненужната вещ в калта. Мокрият от пот Шмит ту се миеше със сняг, ту го пъхаше с шепи в устата си. Все по-често спираше и Космос, който бързо се умори, подпираше се на лопатата и хвърляше пълни с омраза погледи към своите мъчители.

Началникът на бойците от конвоя забеляза, че пленниците се умориха. В същото време дълбочината на ямата едва бе стигнала до гърдите им.

— А пък ти им каза два метра — обърна се офицерът към съседа си и кимна по посока на ямата. — Ще се туткат тука до среднощ.

Погледна часовника си, захвърли фаса и се обърна с решителен вид към дола.

— Ей! — извика на пленниците. — Спрете, стига толкова!

Тримата в ямата се изправиха и изплашено се спогледаха.

— Дай лопатите горе — изкомандва офицерът.

— Командире, какво ви става, сериозно ли говорите? — с треперещ глас попита Пчелата.

— Не, бе, шегуваме се — мрачно изсумтя старшият и ядосано извика: — Дай лопатите, бързо!

Останалите бойци също захвърлиха фасовете и се строиха по края на дола. Пребледнелият Космос бавно остави лопатата на края на ямата. Пчелата и Шмит постояха малко и направиха същото.

— Момчета, какво правите, какво ви става?! Е, постреснахте ни малко и стига толкова… Стига, де, разбрахме… — примоли им се Пчелата. — Ние вече всичко разбрахме…

Изведнъж Космос започна да се тресе. Той сведе глава и болезнено стисна зъби. Шмит навъсено се взираше в процепа на маската върху лицето на офицера.

Пчелата не издържа и пързаляйки се, запълзя към ръба на ямата точно срещу бойците от конвоя. Те моментално вдигнаха автоматите си. Шмит сграбчи Пчелата за яката и го смъкна обратно:

— Витя, къде си тръгнал?! Те не се шегуват!

— Готови! — изкомандва старшият.

Автоматите се вдигнаха и бойците се прицелиха в хората в ямата. Над дола надвисна трескава тягостна тишина. Вятърът стихна, птиците излетяха, в гората не се чуваше никакъв шум.

— Това е същинско безчинство, изобщо… — прошепна Пчелата с побелели устни.

— Братко, прости ми, ако има нещо… — глухо рече Космос. Той напипа ръката на приятеля си и силно я стисна.

Пчелата се вкопчи с две ръце в дланта му, примижа и завря лице в рамото му. Люшкаше се като от треска…

Космос бързо се прекръсти, вдигна очи към небето и зашепна някаква молитва…

Шмит беззвучно изпсува. Той гледаше като омагьосан с нетрепващ поглед право в черната точка на цевта на автомата, който държеше застаналият най-близо до него боец…

Горе се разнесе краткото:

— Огън!

И в същия миг горската тишина се взриви от оглушителния трясък на автоматите. Калашниците яростно се тресяха в ръцете на бойците и покриваха дола с олово, горещите гилзи се сипеха върху снега, а над камъша се понесе сивкавият дим от изгорелия барут.

Вкаменени от ужас, Пчелата, Космос и Шмит очакваха своите куршуми. Този кошмар като че ли нямаше край и никой от тримата не можеше да разбере дали е жив, или вече е…

Стрелбата внезапно спря. Офицерът се обърна с гръб към дола, махна с ръка на бойците и тръгна към пътя.

— Това е, да вървим — небрежно подхвърли. — Вземете лопатите.

Изпадналите в пълно вцепенение полумъртви от страх пленници наблюдаваха как долу слезе един чевръст младеж, как подхвана лопатите и бързо изпълзя горе, за да догони другарите си. Ехото от изстрелите още се носеше из гората, когато покрай дола не остана нито един боец…

Космос и Пчелата вдигнаха ръцете си, чиито пръсти бяха сплетени в мъртва хватка и те просто не можеха да ги разделят. И двамата мълчаха и дишаха тежко. А пребледнелият Шмит издаде някакъв странен звук, който приличаше колкото на въздишка, толкова и на хлипане.

Космос бавно се огледа и видя, че няколко метра от голия храсталак липсваха, защото той беше отсечен като с бръснач на нивото на главите им.

Те дълго се съвземаха, почти толкова дълго, колкото копаха и гроба си. Първо седяха в снега, като избягваха да се поглеждат в очите, и мълчаха. Кой знае защо им се струваше, че само да погледнат нагоре, и отново ще срещнат дулата на автоматите. Пък и нямаха сили да се движат.

Но скоро студът им напомни за себе си. Мокрите до кости от потта и блатната тиня приятели започнаха да замръзват. Пръв се изправи Шмит.

— Момчета, трябва да вървим… — тихо каза той.

Космос и Пчелата се спогледаха и мъчително се надигнаха. Настръхнали и потръпващи, тримата се помъкнаха един след друг по следите на своите мъчители.

Страхът постепенно отстъпваше, те започнаха да си подхвърлят по някоя дума, но най-важното, което ги занимаваше в момента, не беше това кой и защо бе организирал тази чудовищна гавра, а мисълта как да се измъкнат от гората и да стигнат до Москва.

Горската пътечка изведе измъчените младежи на един пуст извънградски път. Те изпратиха Космос да спре някоя кола, тъй като външно той беше пострадал най-малко (лицето му беше почти недокоснато, а освен това калта не се забелязваше чак толкова върху черното му палто). Той излезе на асфалта и зачака. Скоро в далечината се появи кола. Космос излезе напред и вдигна ръка.

Старият оранжев москвич намали скоростта и кривна към крайпътната канавка. В същия миг, щом забелязаха, че колата спира, Пчелата и Шмит излязоха от храстите на пътя. Шофьорът явно се изплаши и бързо потегли.

— Къде хукна, козел такъв?! — ритна с крак Космос след отдалечаващия се москвич и ядосано се обърна към приятелите си: — А вие защо се показахте, кретени такива?!

Пчелата и Шмит не отговориха. Той махна с ръка към тях и огледа пустото шосе.

Откъснатият ръкав от палтото на Пчелата за пореден път се смъкна надолу и падна на земята. Той го вдигна и замислено го повъртя в ръцете си:

— Абе, Косе, ти как мислиш, това може ли да се зашие, а?

— Хвърли го най-сетне! — грабна ръкава от ръцете му Космос и го захвърли. — Ще ти купя десет такива палта!

Пчелата тъжно огледа съсипаното си палто и потръпна от студ.

— Ще трябва да вървим пеша — каза. — Никой няма да ни вземе в този вид.

— Пеша ли?! — попита Космос. — А накъде ще вървим?! В коя посока е Москва, знаеш ли?!

Пчелата сви рамене, а сетне посочи неуверено надясно:

— Натам…

— А защо да не е натам?! — посочи наляво Космос.

Пчелата не възрази, зиморничаво потръпна и примирено предложи:

— Един дявол знае… Хайде поне да тръгнем нанякъде, Косе, замръзнах от студ!

Шмит внимателно опипа ударения си нос и несигурно предложи:

— Да се ориентираме по слънцето…

И тримата едновременно вирнаха глави нагоре. Там нямаше никакво слънце, а само сиво, покрито с ниски гъсти облаци небе.