Александър Белов
Последен изстрел (39)

39.

На Фил не му се спеше. Той лежеше с отворени очи и гледаше ту към жена си, ту към разкошния букет рози, ту хвърляше по един поглед към телевизора. Тамара вече знаеше какво означава това негово поведение.

„Поговори си с мен — молеше мъжът й, — разкажи ми за изборите, за победата на Сашка… А от кого са цветята?“

Вече се съмваше, на Тамара ужасно й се спеше, но тя винаги се покоряваше на волята на мъжа си и сега дори и през ум не й минаваше да си легне. Какво можеше да се направи, след като денят беше толкова напрегнат — избори… Тя оправи свежите рози във вазата, приседна на леглото до Фил и го погали по косата.

— Всичко е толкова хубаво, нали? И Сашка спечели… А пък тези цветя ги изпратиха момчетата… Знаеш ли какво, Валера, преди малко задрямах и сънувах, че ние с теб вървим през една топла вода, която стига до глезените ни, и водим за ръка малко момиченце. Нашата дъщеря…

Фил завъртя очи насам-натам.

— Но ти сигурно искаш момченце?

Той утвърдително притвори клепачи. Тамара се усмихна, надвеси се над него и нежно целуна живите му очи.

По пустия коридор се чуха стъпки. Стъпките, които стихнаха пред вратата на болничната стая. Тамара стана и тръгна към вратата. В този миг тя се отвори и в стаята влезе раздърпаният Макс.

— Макс? — учуди се жената. — Какво е ста…

Последва мигновен замах и силният удар с ножа в гърдите на жената прекъсна въпроса й. Тома тихо изохка и падна на пода. Макс я прекрачи и се приближи до леглото на Фил. Погледите им се срещнаха. Очите бяха единственото нещо, с което Фил можеше да се защити. И той се бори докрай.

Скърцайки тихо, вратата се отвори още веднъж. Каверин влезе в болничната стая. Той хвърли бегъл поглед към жената на пода и се приближи до Макс.

— Е, защо се бавиш? — злобно прошепна Каверин.

Макс сякаш се сепна, премести мътния си поглед към него, кимна и закрачи като сомнамбул напред.

— Чакай малко — възпря го внезапно Каверин. — Аз ще го направя…

Той намъкна със зъби една ръкавица върху единствената си ръка, взе ножа от Макс и отиде до леглото.

— Такива ми ти работи, Валера — озъби се Каверин. — Наистина най-добре се смее този, който се смее последен…

Той смъкна от лицето на Фил дихателната маска, намести ножа в ръката си и го заби в гърлото на неподвижния и безпомощен човек.

Кръвта бликна като фонтан от раната, Каверин се отдръпна и му нанесе още два удара в гърдите.

— Да вървим — обърна се той към уплашения Макс. — Макар че… Я чакай малко…

Каверин напъха пръст в разрязаното гърло на Фил и изписа с кръв над леглото: „Яж, гадино…“

Дворът пред офиса на Белов беше претъпкан с коли. В оградения с оранжева лента квадрат сновяха със загрижен вид милиционери и лекари. Едни оглеждаха труповете, други търсеха веществени доказателства, трети пишеха безкрайни протоколи…

Сред тази суетня бродеше смазаният и вцепенен от мъка Белов, неотклонно следван от Шмит.

Медицинските експерти завършиха огледа на труповете и оставиха убитите на мира. Към тях бързо се приближиха дузина санитари. Блед като тебешир, Саша наблюдаваше как слагат на носилки безжизнените тела на приятелите му. След като ги покриха с чаршафи, санитарите хванаха носилките, но той ги спря.

Клекна до Космос и прокара ръка по меките му гъсти коси. Сетне се приближи до Пчелата, затвори очите му и покри лицето му с крайчеца на чаршафа. Санитарите вдигнаха носилките и ги понесоха към колата. Саша се извърна и по страните му се затъркаляха сълзи.

— Изпратете хора при Фил… Предупредете… всички…

— Вече го направих — кимна Шмит.

Саша гледаше с невиждащ поглед някъде встрани.

— Дойде един майор… — въздъхна Шмит. — Трябва да дадем показания…

— Не, по-късно… — поклати глава той.

Олга се приближи до него. Саша я прегърна, притисна студените си устни до страната й и прошепна:

— Ей сега ще си тръгнем, Оленка… Ей сега ще си тръгнем, влез в колата…

Той отвори вратата на ролс-ройса пред жена си, настани я вътре и се обърна към Шмит.

— Къде е Макс? — разсеяно попита.

— Вече му звънях — мрачно отвърна Шмит, — но не отговаря на мобилния си телефон.

— Намери го. — Саша измъкна от джоба си ръкавицата на Макс, която бе намерил до Пчелата, и я показа на охранителя.

Шмит разбра всичко. Той сведе бръснатата си глава:

— Добре, ще го направим…

— Аха… — кимна Саша и хвана дръжката на вратата на лимузината.

— Александър Николаевич! — От офиса изскочи един човек с мобилен телефон в ръка и хукна през двора към него.

— Александър Николаевич… — изплашено повтаряше той, протягайки към него телефона. — Беда!

— Да… — каза Белов в слушалката.

Няколко секунди слуша мълчаливо, сетне ръката му с мобифона се отпусна безпомощно, пръстите му се разтвориха и апаратът падна на асфалта.

Саша повдигна изкривеното си от мъка лице към мръсносивото небе. Очите му бяха пълни със сълзи, а устните му или потръпваха, или шептяха нещо…

— Валера ли? — прошепна Шмит.

Той кимна, закри лицето си с ръце и зарида горчиво и безутешно като малко дете.