Александър Белов
Последен изстрел (2)

2.

На масичката в просторния хол в дома на Белови имаше две изящни чашки и чинийки от фин порцелан, висок чайник с дълъг и тънък чучур, кристална купичка с бисквити и отворена кутия бонбони. Всичко стоеше недокоснато. Чаят в чашите отдавна беше изстинал и върху него дори се бе образувал мътен слой.

На ниско диванче край масата, опрели рамене, седяха Оля Белова и Тамара Филатова. Тамара плачеше и съдейки по всичко, това продължаваше от часове. Тя мачкаше в ръцете си подгизналата носна кърпичка, непрекъснато хлипаше и нареждаше:

— Ето на, аз седя, седя… и го гледам… Гледам го един час, гледам го два часа, а той не помръдва… Брадата му е пораснала… Боже мой, брадата му дори е побеляла! Моля Бога да се свести… Ако се оправи, ще му родя дете… — Не издържа и се разплака с глас. — Не остана никаква надежда… Никаква, Оля, никаква… Край…

— Не бързай, Тамара, ей сега ще дойде Саша — въздъхна Олга, галейки приятелката си по потръпващото рамо.

Тя нямаше представа какво би могла да й каже. Да я посъветва да се запаси с търпение и да чака? Ала вече бе минала повече от година, пък и Тома вече нямаше сили… Не се знае колко още би могла да издържи? Но какво щеше да стане с Валера? Наистина ли нямаше никаква надежда?!

— Знаеш ли, Оля… — поуспокоилата се Тамара простена: — Аз… аз вече не вярвам…

„Господи, къде се дяна този човек?…“ — притесняваше се Олга. Тя не се съмняваше, че мъжът й със сигурност щеше да намери нужните думи за Тамара и щеше да й каже онова, което би могло да й възвърне вярата и да й даде сили.

В този момент отдолу се чу гласът на Белов. Той се качваше по стълбите и говореше по телефона:

— Стигнах, стигнах, там такъв сняг е натрупал… Засега ще си бъда вкъщи. Това е, хайде!

Той влезе в хола и приветливо се усмихна на двете жени, сякаш не бе забелязал нито подпухналите от плач очи на Тамара, нито притеснения вид на жена си.

— Здравей, Томачка. Привет, Оля… — Наведе се към жена си и бегло докосна с устни страната й.

Целувката му беше формална. Краят на връзката му с артистката, който Олга толкова отдавна чакаше, почти с нищо не промени отношенията с мъжа й. Ситуацията беше странна: макар да напусна Ана, Белов на практика не се върна при жена си. Техният успешен на пръв поглед брак приличаше на съжителство на двама много коректни, но напълно равнодушни един към друг съседи в обща квартира.

Саша отиде до прозореца, дръпна завесите и едва след това попита:

— Е, Тома, какво става, как вървят нещата?

Тя свали длани от лицето си. Саша забеляза огромните тъмни кръгове под очите й. С тях тя приличаше на вампир от някой холивудски филм на ужасите.

— Саша, вече не зная… Разбираш ли, толкова съм уморена… — Тя го гледаше като пребито куче с някаква плашеща смесица от болка, вина и отчаяние. — Вече нищо не разбирам… Лекарите казват, че е безсмислено да се чака. Чудеса не стават.

Белов се измъчваше, докато я гледаше в очите, и затова отново се обърна към прозореца уж за да оправи дръпнатите пердета.

— И какво предлагат те? — попита той с равен глас.

— Те предлагат да се направи евтаназия… — рече много тихо Тамара.

— Как става това? — продължи играта си Белов.

— Изключват… изключват животоподдържащите системи…

Гласът й потрепна и безпомощно стихна. Олга покри ръката й с дланта си. И двете гледаха с очакване към Саша.

Той се обърна към тях, завъртя бавно глава и разхлаби вратовръзката си. Изглеждаше все така невъзмутим, но цялата му същност кипеше от негодувание. Как е могла Тамара да се остави да я придумат. Ех, жени, жени…

— Тома, ако искаш да знаеш моето мнение — аз съм против — полагайки огромни усилия да скрие гнева си, каза. — Повярвай ми, аз също се измъчвам от това, че приятелят ми е заприличал на растение. Но! Ако съществува шанс едно на хиляда… Дори много по-малко — едно на един милион, едно на един милиард! Ако този шанс съществува, трябва да се възползваме от него!

Жената понечи да каже нещо, но той я възпря:

— Всичко ще бъде наред, Томачка! Ще преместим Валера в друга болница, Пчелата ще събере всякакви специалисти по неврохирургия — немски, американски… От утре при него целодневно ще има болногледачка. Така на теб, Тома, ще ти стане по-леко…

Докато говореше, Белов се приближи до барчето и наля малко уиски в една чаша. Сетне погледна изпитателно Тамара и напълни чашата почти догоре.

— Чуй по-нататък. Ти трябва да си починеш. — Подаде чашата на Тамара, която беше свела ниско глава и плачеше. — Ето, вземи, изпий го и легни да спиш. Ще поживееш у нас, а още утре нашите хора ще се заемат да уредят нещата и ще те изпратим за известно време в топлите страни. Там ще си починеш и ще се съвземеш…

Тя не помръдваше. Саша клекна до нея и сложи чашата в отпуснатата й ръка. Тя вдигна към него зачервените си измъчени очи. Той й кимна насърчително.

— И ще молим Бога Валера да издрапа от това състояние. — Говореше й толкова убедено и прочувствено, че беше невъзможно да не му повярва. — А той ще издрапа, Томачка, аз вярвам в него! Та той е истински борец!

Най-неочаквано се усмихна и я хвана за ръката.

— И запомни едно: всичко, което се случи досега, е само рунд първи! — Той стисна дланта й в юмрука си. — Повярвай ми, Тома, повярвай ми…