Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Последний выстрел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Предан враг

Руска, първо издание

 

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“ 2004 г.

 

 

Издание:

Автор: Александър Белов

Заглавие: Предан враг

Преводач: Ива Николова

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7672

История

  1. — Добавяне

19.

Снегът в Москва отдавна се бе разтопил, а тук, в подмосковската горичка още се бяха запазили островчета от набраздени, синкаво-сивкави преспи. Усърдният и словоохотлив фотограф се разпореди да изкопаят яма на фона на един от тях.

Докато двама мрачни работници чоплеха земята с лопати, Каверин се подготвяше за снимките. Издокараха го в непромокаем армейски комбинезон и военен шинел, целият в кал. След това една миловидна млада гримьорка се зае с лицето му. Залепиха му едноседмична брада и му нарисуваха синини, кръвоизливи и тъмни кръгове под очите. Физиономията му стана доста страховита, но фотографът, който командваше всичко на снимачната площадка, остана доволен.

— Добре, Юленка! Сега се заеми с кавказкия бунтовник, котенце…

Малко встрани, до микробуса, стояха петима мъже, облечени със зимни маскировъчни якета, със зелени превръзки на главите и с автомати в ръце. Някакво друго момиче им залепяше черни мустаци и бради. Осветителите подреждаха апаратурата си край ямата, а фотографът непрекъснато притичваше от едната до другата група и пришпорваше всички.

Застанал горе на огряното от априлското слънце хълмче, подполковник Веденски наблюдаваше суетнята. Общо взето, идеята да се направи серия от снимки за страданията на Каверин, докато е бил в плен при чеченските бунтовници, беше негова. Той смяташе, че публикуването им в пресата ще прибави към вота на неговия подчинен гласовете на доста милозливи възрастни избирателки.

И въпреки това тази фалшификация не се харесваше особено на Игор Леонидович. Мишата тупурдия долу го отвращаваше, въпреки че лицето му не изразяваше никакви чувства.

В това време фотографът започна да подготвя мизансцена. Той подреди брадатите мъже с автоматите покрай ямата и накара Каверин да слезе долу, като подробно го инструктира какво трябва да прави. Кандидатът за депутатското кресло с недоволен вид се спусна в ямата, но се оказа, че тя едва стигаше до кръста му. Това, естествено, не беше достатъчно.

— Идиоти! — нахвърли се фотографът върху копачите. — Нали ви казах, че трябва да стига до гърдите! Според вас това какво е, гърди ли са? — Той посочи с пръст към Каверин, който се въртеше из ямата, и го забоде точно в закръгленото му коремче.

— Ами то… Там има вода… — оправдаваха се работниците. — Как ще стои във водата?

На дъното на ямата наистина имаше вода. Краката на Каверин, който беше обут само с обувки и гумени галоши, започнаха да замръзват.

— Вижте какво, как ви беше името? — раздразнено подвикна той на фотографа. — Хайде да побързате малко, ще се вкочаня тук!

Той веднага забрави за копачите и се втурна към клиента си.

— Владимир Евгениевич! — занарежда фотографът, размахвайки отчаяно ръце. — Ама не можем да снимаме така! Разбирате ли, ракурсът е много несполучлив, пък и общата композиция… Владимир Евгениевич, вие трябва да стоите по-ниско… А защо не застанете на колене?! — хрумна му изведнъж.

— Какво?! — възмути се Каверин.

— Само за една минутка, Владимир Евгениевич, само за минутка! — примоли се фотографът.

Володя разкриви гримираното си лице и неохотно се съгласи:

— Добре, само че по-бързо… И ми пригответе коняк!

Подпря се на ръба на ямата и се свлече на колене. Фотографът се хвърли към статива, притисна лице до апарата и се развика:

— Владимир Евгениевич, скрийте протезата си, тук вие все още имате ръка! И моля ви, погледнете по-твърдо и мъжествено. Като Брус Уилис в „Умирай трудно“. Точно така! Отлично! Бунтовниците, придайте си по-суров вид! Озъбете се като зверове! Автоматите — по-близо! Така!

Единият от брадатите мъже опря дулото на автомата до главата на Каверин. „Пленникът“ впери поглед в него и си придаде вид на благороден и непоколебим човек. Светкавицата на фотоапарата засвятка.

— Така! Отлично! Готово! — възкликна радостно фотографът.

Брадатият мъж веднага прибра автомата си, подаде ръка на Каверин и го измъкна от ямата.

— Ох, замръзнах, по дяволите! — ядосано измърмори „пленникът“.

— Няма нищо, Владимир Евгениевич, сега ще ударите едно коняче! — Фотографът енергично помаха на някого, извини се и изчезна.

Осветителите започнаха да намотават кабелите и да прибират апаратурата по калъфите. Бунтовниците разговаряха помежду си, докато отлепяха фалшивите си бради. После поеха към автобуса.

Младата гримьорка дотича при Каверин с пластмасова чаша коняк в ръка. Щом Володя гаврътна питието наведнъж, започна да му сваля грима. След четвърт час, измит и благоухаещ, Каверин се изкачи при колата на Веденски, която го очакваше.

— Едва не се вкочаних, мамка му! — оплака се.

Игор Леонидович му кимна със съчувствие и му подаде няколко изписани на машина листове.

— Владимир Евгениевич, ето ви вашата героична биография. Трябва да я научите като „Отче наш“.

Каверин разсеяно плъзна очи по текста, крачейки бавно към колата.

— Всъщност това е една истинска история на офицер от войската — обясни Игор Леонидович. — През януари той е попаднал в плен край Курчала, а после са го разстреляли.

— Курчала ли?! — оживи се Каверин. — Там съм бил на една сватба. Имам и приятели.

— Никакви сватби — категорично поклати глава Веденски. — Там сте били в една яма. Забравете за приятелите си. Не споменавайте никакви имена и названия. Не е необходимо да изпадате в подробности.

— Не, Леонидич, ама така също не може — с известна наглост възрази Володя. — Какво значи „забравете“? През всички тези години аз съм пропътувал цялата Чечения и там имам много приятели, които са страш-ш-но уважавани хора…

— Владимир Евгениевич, действителността не ни интересува — търпеливо му обясни подполковникът. — Ако разкажете на хората онова, с което всъщност сте се занимавали, не само че няма да влезете в Думата, ами ще отидете в затвора в Колима. Но ние сме длъжни да използваме вашия чеченски опит в тази кампания.

Стигнаха до колата и Каверин се настани на задната седалка. Той ту гледаше разсеяно Веденски, който продължаваше да говори, ту свеждаше очи към текста с новата си биография. Изобщо не можеше да се разбере дали чува онова, което му говореха. Игор Леонидович направо се вбесяваше от този негов маниер, но той стоеше прав пред седналия Володя и невъзмутимо продължаваше да го инструктира:

— Моята задача е да ви вкарам в Думата. Вашата задача е да ми помогнете за това. Вие имате един изключително опасен конкурент. Нека си имаме взаимно доверие и да действаме съгласувано. Утре вие ще се запознаете със своя имиджмейкър — ама, че отвратителна дума. Той е много добър специалист и е наш човек. Трябва да го слушате за всичко. Разбрахме ли се?

Веденски млъкна. Каверин за пореден път вдигна глава и погледна подполковника. Лицето му не изразяваше абсолютно нищо — нито мисъл, нито гняв, нито одобрение. Той отвори уста и каза:

— Хайде да отрежем езика на Белов, да го изпържим и да го изядем.

Каверин произнесе тази фраза с равен като на робот глас.

От думите му по гърба на невъзмутимия Веденски пробягаха тръпки. „Това пък що за шегичка е?“ — смутено си помисли той.

А Каверин се изкашля и отново се задълбочи в текста, сякаш нищо не се бе случило.