Александър Белов
Последен изстрел (15)

15.

Владимир Евгениевич Каверин се избръсна, сложи си одеколон и с наслада се плесна по бузата с единствената си лява длан. Просторната баня се напълни с тръпчивия аромат на „Хуго Бос“. Каверин се усмихна и намигна на отражението си.

Да, той ненапразно се беше мъчил толкова време в планините на Чечения. Ненапразно беше обикалял с всевъзможната бандитска паплач. Неслучайно бе коленичил по време на всекидневните мюсюлмански молитви и бе мърморил чуждите думи. Всичко това не бе отишло напразно. Ако го нямаше всичко това, той не би могъл да се върне от небитието в Москва, но вече като солиден бизнесмен.

Нямаше да го има и този луксозен апартамент, нямаше да ги има солидните връзки и внушителната банкова сметка. И всемогъщата Кантора не би заложила на него и не би го издигнала за депутат.

Последното обстоятелство му доставяше най-голямо удоволствие. И не би могло да бъде другояче, тъй като Федералната служба за безопасност му назначи за помощник подполковник Веденски. Ситуацията отпреди три години се обърна: сега неговият бивш наставник се бе превърнал в момче за всичко. Володя изпитваше огромна наслада да му дава нареждания, да го нарича Леонидич и покровителствено да го потупва по рамото.

Всъщност какво значение имаше Веденски! Досадното предизборно суетене и всичко, което се случваше, беше само началото! Каверин гледаше много по-надалеч, но първо трябваше на всяка цена да седне на депутатското кресло.

Още веднъж намигна на отражението си и започна да намъква върху протезата си черна велурена ръкавица. Протезата наистина беше изключителна, металните й пръсти дори можеха да се движат, но въпреки това всеки път, когато погледнеше изкуствения механизъм, побесняваше от яд. Каверин все още не беше отмъстил за изгубената си в Чечения ръка, която му навяваше спомена за предателството на Белов.

От кухнята се разнесе прекалено нежният глас на жена му Светлана:

— Володя, чисто кафе ли искаш или с мляко?!

„Кучка — без злоба си помисли Каверин. — Търкаляла се е тук по чуждите кревати, докато аз се гърчех в онази шибана Чечения!“

Облече един луксозен копринен халат, излезе от банята и сухо й отвърна:

— Чисто.

В трапезарията вече бе сервирано. Света наливаше димящото кафе в една засукана порцеланова чашка. Каверин седна на масата, без да поглежда към жена си.

— Доста си се променил — предпазливо изрече жена му. — Нито ме прегръщаш, нито ме целуваш, нито „добро утро“ ми казваш…

— Добро утро — все така сухо каза Каверин.

Той разгърна сутрешния вестник и започна да разбърква кафето си. Света застана зад гърба му и се зае внимателно да масажира врата му.

— Знам — мрачно се усмихна тя. — Ти не можеш да ми простиш, нали така? Володя, но нали през тези години и ти си бил с разни жени?!

— Не, бях само мъже — отвърна той; невъзможно беше да се разбере дали говори сериозно, или се шегува.

Света седна срещу него и дълбоко въздъхна:

— Знаеш ли какво, хайде да заминем! Да попътуваме малко. Искаш ли?

— Стига ми толкова, аз се напътувах, всичко едва сега започва — едва забележимо се подсмихна Каверин. Отпи глътка кафе и заповяда: — Дай ми захарта.

Жена му му подаде захарницата, опитвайки се да срещне погледа му.

— Володя, защо ти е всичко това? Не те виждам в политиката, изобщо не мога да си представя какво ще правиш там. Какво се опитваш да направиш, малко ли те блъска животът?

— Точно така, блъска ме. — Най-сетне вдигна очи към нея Каверин и сурово изрече: — А сега е време да ми се отплати.

Леденият му поглед смути Света, тя сведе глава и бързо заговори:

— Володенка, забрави за този Белов… Моля те, в името на Бога, забрави… Той ще те убие…

— Не се знае кой кого ще убие! — прекъсна я Каверин. Погледна към протезата си и широко се усмихна: — Нали така, черна моя ръко?!

После внезапно зарева като звяр и насочи ръката си към лицето на Света. Тя изплашено се отдръпна, а Каверин доволно се засмя и обясни:

— Това беше шега…

Да, сега шегите му бяха такива…