Питър Уот
Черните гарвани (54)

Епилог

До голямата река, която разделя Мексико от Съединените щати, се намира градчето Форт Блис, съвсем близо до Ел Пасо. Майор Алфред Лийс от американската армия яздеше по пътя от Форт Блис за града близнак на Ел Пасо, Ел Пасо дел Норте, който се намираше точно на отсрещния бряг на реката. Компания му правеше мъж, познат на всички като Черния Джак. Преоблечени като рибари, двамата прекосиха широката река под палещите лъчи на слънцето. Мисията, която трябваше да изпълнят в Мексико, беше от такова естество, че униформите им бяха неуместни. Не можеха да се явят с тях в бордея, където ги очакваше мъжът, разпознат от Черния Джак седмица по-рано. Но под ризите си носеха револвери. В място като това един гринго можеше да се прости с живота само заради новите си кожени ботуши. Сигурно нямаше да се намерят чак такива смелчаци. Видът на майор Лийс издаваше, че е военен, а белезите по лицето на якия мъжага до него недвусмислено показваха, че не се плаши от битки.

Когато стигнаха центъра на градчето, те завързаха конете пред местния бар и влязоха вътре. Мрачното, смрадливо място за миг ги накара да се поколебаят, но Черния Джак забеляза техния човек, който се подпираше на високата маса до бара и се оглеждаше за тях. Даде му знак и двамата с Лийс си запробиваха път към него:

— Ето ни, човече! Доведох ти майора. Той иска да говори нещо с тебе, дето не е моя работа — каза Черния Джак вместо поздрав и остана прав до дървената маса. Младият мъж кимна и хвърли преценяващ поглед към новите посетители с единственото си сиво око.

— Благодаря, Джак! — каза, без да става от стола си. — Поръчай си едно, докато ние с майора поговорим.

Извади един сребърен долар и го плъзна по масата към него. Джак се ухили и бързо покри монетата с дланта си.

— Що не! — сви рамене и се запъти към бара.

— Чух, че се казвате Майкъл Дъфи — приближи се майорът и седна до мъжа на масата — и търсите работа.

Майкъл кимна, плъзна една чиста чаша, явно приготвена от по-рано, към него и посочи бутилката.

— Има нещо такова — измърмори. Изчака събеседникът му да напълни чашата си и доля в своята. — Откакто избраха Пабло Хуарес за президент на Мексико, съм безработен.

Майорът отпи и отбеляза:

— Вие имате доста интересна история, господин Дъфи. — Очите му се насълзиха от силната местна напитка. Трябваше да преглътне няколко пъти, преди да продължи: — Отличихте се и във войната с маорите в Нова Зеландия под командването на граф Фердинанд фон Темпски, сражавахте се храбро на страната на янките в Америка. По-късно ви видяхме до Хуарес, когато прочистваха Мексико от французите… Вие сте мъж със забележителна военна кариера, като се имат предвид годините ви. Всъщност на колко години сте, господин Дъфи? Двайсет и пет? Трийсет?

— Двайсет и седем — сухо отвърна Майкъл. — Това има ли някакво значение за работата, която искате да ми възложите?

— Не пряко — подсмихна се Лийс. — Просто говори за вашите заложби. Черния Джак ми разказа за мнимата ви смърт в Нова Зеландия. Взехте медал за храброст и чин капитан, ако не се лъжа.

— Всичко това ми костваше едното око — измърмори младият мъж. — Честно да ви кажа, предпочитам да си бях останал с две очи, отколкото с медал. Външността ми ме издава, където и да отида…

— Но Джак ви откри именно по черната превръзка, и може би тази среща ще донесе късмет и на двама ни. Доколкото знам, вие с Джак сте служили заедно при Фон Темпски?

— За какво става дума, майоре? За каква работа говореше той онази вечер? — попита Майкъл и сивото му око проблесна любопитно. — Шпионаж?

Майор Лийс се намръщи и се приведе към него:

— Сега го наричаме разузнаване и е толкова важно, че една война зависи повече от него, отколкото от героични, но безсмислени военни битки.

— Такава работа ли имате предвид? — разочаровано попита Майк. — Сигурен ли сте, че аз съм човекът, който ви трябва?

— Сигурен съм в това, господин Дъфи! Веднага щом получа разрешение от Вашингтон да ви наема, ще получите работата. Ще можете да се приберете у дома, в Щатите, и да забравите тази мизерна страна — отвърна майорът и се огледа наоколо с лека погнуса.

— У дома? Майоре, за мен „у дома“ е на хиляди километри оттук, от другата страна на Тихия океан — тихо отвърна Майкъл.

— О, да! — Лийс храбро отпи от чашата си. — Вие сте ирландец.

Майкъл го изгледа и отвърна:

— Не, някога бях австралиец. Но сега съм човек, който се бие за всякакви каузи, стига да са добре платени.

— Може би един ден ще се приберете у дома. — Майорът стана и потърси с поглед Черния Джак. — Елате другата седмица в щаба на Форт Блис. Ще започнете работа в Южните щати. Джак ми каза, че знаете испански доста добре.

Майкъл кимна. Без повече приказки майор Лийс се отдалечи, подвикна на Черния Джак и двамата бързо напуснаха бара. Той остана да гледа след тях, а в главата му продължаваха да отекват думите на майора: „Може би един ден ще се приберете у дома.“ Дали наистина някога щеше да се върне у дома? Беше наясно, че ако това стане, ще отиде в Австралия под чуждо име. Но това нямаше да бъде толкова трудно. Сега изглеждаше така, че никой освен близките му не би го познал. Войните го бяха превърнали в друг човек. Той не беше вече възторжен младеж, който обичаше да рисува и да се шегува с приятелите си. Сега Майкъл Дъфи беше войник с каменно сърце и точен мерник. И ако един ден стъпеше на родна земя, щеше да потърси сметка на някои хора за разбития си живот.