Питър Уот
Черните гарвани (22)

21.

Сержант Хенри Джеймс се препъваше из гъстите мангрови храсти, като се стремеше да не изостава от стария бушмен. След него ефрейтор Гидеон успешно лавираше из блатистата местност и се подсмихваше на ругатните, които сипеше началникът му.

Тримата мъже достигнаха края на лагуната и бушменът зашари с очи да не би някъде да дебне крокодил.

— Ей там — посочи той тялото, закрито наполовина от висящите храсти. — Аз и Хари намери тази сутрин. Чудо, алигатори не дошли!

Хенри излезе напред и прецапа през водата. Наведе се над трупа на момичето. Беше на същите години като останалите два трупа, които намериха преди време. И също като тях беше страдала дълго преди да умре.

Когато един местен от бараките в лагера „Дървото“ намери второто момиче, той изключи Мадгий като заподозрян. В участъка беше пристигнал доклад, който удостоверяваше, че бившият полицай е намерен мъртъв около Порт Денисън само две седмици след първото убийство. Нямаше как да е виновен за смъртта на следващите две момичета.

Обърна тялото и го огледа внимателно. Двамата с Гидеон се спогледаха. Раните и на трите жертви бяха сходни. Не смъртоносни, но толкова много, че кръвта бавно се е изцеждала от тях, докато тялото напълно пресъхне.

Коравият сержант едва потисна чувствата си. Не можеше да разбере психиката на убиеца. Какъв беше мотивът му да измъчва тези деца до смърт по един и същ начин, сякаш отслужва някакъв ритуал? И защо туземки? Това всъщност беше ясно. Те бяха лесни жертви. Полицията нямаше да се заинтересува от няколко трупа на цветнокожи и той щеше да се измъкне безнаказано. Но ако му се удадеше възможност, дали нямаше да посегне и на бяла жена?

Тази идея му даде основание да настоява пред Морт да обърне повече внимание на случая.

— Мислил, по-добре каже вас, не на полицаи в Рокхамптън — прекъсна мислите му старият бушмен. — Вие свърши работа.

Той любопитно огледа трупа и зяпна, като видя обезобразената уста и нарязаната с нож вагина.

— Проклети майол никога не прави това — промърмори. — Могат цапардосат с тояга, но това — не!

Хенри беше съгласен със стареца. Това беше работа на побъркан бял мъж. Изправи се и протегна болния си крак. Старата рана отново се обаждаше. Благодари на бушмена за помощта и човекът забърза към лагуната. Когато двамата с Гидеон останаха сами, той се обърна към ефрейтора:

— Предишните две жертви бяха от бараките. Тази знаеш ли я?

— Не, сержант. Не от наши хора.

— Дали не е някой от нашите полицаи, Гидеон?

Туземецът поклати глава.

— Не може такова нещо, сър! Щях да знам.

Но той беше чул за какво си шепнат жените от техния лагер. Името на убиеца се предаваше от уста на уста, но никой не смееше да го изрече. Гидеон не беше такъв глупак да го сподели с някого. Дори и със сержанта.

Хенри загреба в шепите си вода и пясък и се опита да отмие лепкавата кал от ръкава си.

— Искам да научиш повече за момичетата, които намерихме. Ще започнеш да задаваш въпроси на хората, когато се върнат от акцията. Ако научиш нещо, рапортувай ми незабавно! — нареди той. Почувства гняв към началника си, който не се интересуваше от случая. „Диваци избиват диваци, какво общо имат тука белите?“ — нехайно беше казал Морт. Но Хенри не беше сигурен, че това е работа на дивак. Спомни си странните мисли, които го споходиха на плаца, когато предаде рапорта по случая с първата жертва. „Не, това е невъзможно“ — поклати глава, уплашен от собствените си подозрения.

 

 

Слънцето вече се криеше зад близките възвишения, когато конният отряд се прибра в казармите. Главите на конете клюмаха от умора, а хълбоците им блестяха от пот. Развълнувани жени и деца се трупаха да посрещнат своите хора, потънали в прах от дългото препускане към дома.

Полицаите начело с лейтенант Морт влязоха в двора. Хенри поздрави началника си, но той не му обърна внимание. Настроението му беше мрачно.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита Хенри.

— Нищо не е наред, сержанте! — отговори той и викна към един туземен полицай: — Разкарай тия проклети жени от двора! И се погрижи за коня ми, ако не искаш да опиташ камшика!

Изплашеният полицай хукна да изпълнява заповедта.

— Нищо ли не можахте да откриете? — попита Хенри. Той не знаеше много за акцията. Морт му каза, че отиват в Глен Вю по настояване на Доналд Макинтош да търсят двама разбойници, единият от които бил убиецът на Ангъс.

— Нито следа, мамицата му! Колонията е много голяма. Трябват ни още мъже. Тъпите управници в Бризбейн нищо не знаят за проблемите тук. Да вземат да си размърдат дебелите задници и да дойдат да видят как я караме!

Хенри кимна с разбиране. Полицаите по границата не достигаха. Но политиците не искаха да увеличават броя на полицаите туземци, които съставяха деветдесет процента от конната полиция. Затваряха си очите за сигналите на извращения и жестокости, които стигаха до ушите им чрез пресата или като поверителна информация. Единственото им изискване беше да се поддържа мирът по границата на колонията, като нехаеха за методите на действие на офицерите в различните участъци.

Двамата мъже стигнаха до бараката, която служеше за канцелария на лейтенанта. Хенри реши отново да повдигне въпроса за убийствата на черните момичета:

— Сър, докато ви нямаше, двамата с ефрейтор Гидеон намерихме още едно убито момиче.

Морт седна на стъпалата и уморено изпъшка:

— Ще ми помогнете ли с ботушите, сержант?

Хенри хвана ботуша му, дръпна силно и упорито продължи:

— Мисля, че проблемът е сериозен, сър! Убиецът може да посегне и на бяла жена.

— Кой спечели състезанието между Пърсел и Дженкинс?

Хенри скръцна със зъби, но нямаше какво да прави, трябваше да отговори:

— Малкият Пърсел. Беше много по-бърз от Хари Дженкинс.

Ставаше дума за дългоочакваното надбягване между местния бегач Хари Дженкинс и новопристигналия в града Уили Пърсел. Състезанието привлече много публика и залозите бяха огромни.

— Браво! Бях заложил на Пърсел — засмя се Морт за пръв път, откакто беше слязъл от коня си. — А колкото до тези убийства, сержант. Ако някакъв побъркан негър е решил да избива черните дивачки, това не ме интересува. Тъкмо ще понамалеят. Забравете за случая и си вършете работата! Това е всичко! — с равен тон изрече той и даде да се разбере, че разговорът им е приключил.

Хенри се отдръпна благоразумно и отдаде чест, но кипеше от гняв. „Почакай да видиш, като започнем да намираме трупове на бели момичета“ — помисли си той и закуцука към плаца да намери ефрейтор Гидеон.

 

 

Морт проследи с поглед сержанта и видя, че се спря при Гидеон. Зачуди се какво ли си говорят тези двамата. Доколкото знаеше, ефрейторът не беше казал нищо за инцидента с Патрик Дъфи по време на разселването, но докога щеше да мълчи?

Запрати ботуша си по един помияр, който се увърташе наоколо за къшей хляб. Псето заскимтя и побягна с подвита опашка.

„По дяволите“ — изруга Морт. Животът му се беше превърнал в кошмар. Изпусна убиеца на Ангъс. Провали се и с Том Дъфи. Подчинените му скоро щяха да започнат да заговорничат зад гърба му…

Някой трябваше да умре… И то много скоро!

 

 

— Том!

Джудит почувства необясним студ в тялото си и се прекръсти суеверно.

Две седмици вече Кейт се люшкаше между живота и смъртта. Джудит бдеше над нея и със свито сърце гледаше как младата жена изгаря в огъня на треската, бършеше челото й с мокра кърпа и се молеше за душата й. Изведнъж Кейт се опъна и после бавно се отпусна в леглото. Лежеше съвсем тихо, чертите на измъченото й лице се смекчиха и изражението й придоби смирен вид, сякаш някой я благославяше.

Тя разговаряше с някого. Гласът й беше изтощен, но ясен:

— Татко си отиде, Кати. Няма да го намериш на този свят.

— Мъртва ли съм, Том? — Кейт лежеше и чуваше собствения си глас.

— Не, скъпа, жива си, но трябва да се бориш. Не се предавай! Ти си избрана от сили, които аз не разбирам, за важна мисия. Животът ти е част от велик, божествен план.

— А ти жив ли си, Том?

— Да. Заспал съм дълбоко на едно специално място в пустинята. И докато спя, мога да ви виждам, теб и Майкъл.

— Как умря татко? Къде е неговият гроб?

Но образът на Том избледня и изчезна, преди да й отговори. Лицето му, което кръжеше като пеперуда около нея и нежно докосваше косата й, я остави и тя почувства реалния допир на студената кърпа, която Джудит държеше на челото й. После се унесе и заспа дълбоко и спокойно, без сънища и кошмари.

Джудит усети, че кожата й настръхва от безплътния шепот, който изпълни стаята. Тя изчака, за да се увери, че всичко е наред с момичето, после се надигна тихо и излезе на пръсти. Отиде в трапезарията при Люк и съпруга си. Обикновено семейството нямаше много гости и малката стая беше достатъчна за двамата, но гостът им я правеше да изглежда миниатюрна.

— Как е тя? — попита Соломон.

— Спи. — Джудит се отпусна уморено на стола и скръсти ръце. — Но треската не я напуска.

Безсънните нощи край леглото на Кейт бяха изтощили добрата жена, но тя не се оплакваше. Приемаше го като свой човешки дълг.

— Тя говореше с някакъв си Том за смъртта на баща си.

— Да не си й казала нещо?

— Не, Соломон — раздразнено отговори жена му, — но мисля, че тя знае. Има пътища на съзнанието, които ние не разбираме, но тя знае!

— Сигурно е дочула нещо от разговора ни с Люк — замисли се Соломон. Той не приемаше женските приказки на Джудит и тя не настоя. Мъжете не разбираха нещата, които съществуваха извън материалния свят. Бяха прекалено заети да правят пари, къщи и деца, за да се вслушват в приказки за безплътни гласове, които нашепват в тъмното.

Тя стана и отиде до кухнята. Скоро се върна с три чинии. Беше сготвила пиле със зеленчуци. Ароматът на подправките се разнесе из цялата трапезария и устата на Люк се напълни със слюнка.

— Ах, как те глези! — шеговито се оплака Соломон. — На мен никога не ми предлага от нейните специалитети.

Джудит сложи в средата на масата чиния с топъл домашен хляб и нежно го укори:

— Готвя ти това ястие поне два пъти в годината, Сол. — Зачака мъжът й да каже молитвата.

Соломон привърши и наля по чаша червено вино.

— Е, Люк, как върви подготовката за заминаването ти на запад? — обърна се той към приятеля си. — Намери ли пари за коне?

— Няма да стигнат за два хубави коня — отговори той, като дъвчеше с удоволствие крехкото пилешко месо. — Ще имам нужда и от товарен кон, за да пътувам спокойно. Може би ще поработя един-два месеца, да посъбера някой долар и тогава ще тръгна.

— Мога да ти дам назаем. Това е най-малкото, с което мога да ти се отблагодаря за помощта, която получих от теб навремето, когато дойдохме в града с Джудит.

— Благодаря ти, Сол — меко отвърна Люк, — но не мога да гарантирам резултати в работата, с която съм се заловил, затова ще ти откажа.

— Ще успееш, приятелю! Ако в тази колония има и едно зрънце злато, знам, че ти ще го откриеш. И когато станеш много богат, ще ми върнеш заема… с подобаваща лихва, разбира се.

Двамата се засмяха на модерния напоследък европейски начин за печелене на пари чрез лихварство.

— Доверието ти ме радва. Не се безпокой. Знаеш, че ще се оправя.

Мъжете продължиха да бъбрят. Джудит хвърли тревожен поглед към часовника. Ставаше късно, а Кевин О’Кийф още го нямаше. Всяка вечер излизаше, отиваше да играе комар и да пие с леките жени по кръчмите, докато съпругата му се бореше за живота си. Прибираше се след полунощ и спеше до обяд. Веднъж тя му спомена, че трябва да проявява повече внимание към съпругата си, но той смотолеви нещо от рода, че не издържал да гледа чуждата мъка. Едва сдържайки гнева си, тя го остави да прави каквото иска. Познаваше този тип мъже и се чудеше как такава мила девойка се беше подлъгала по този егоист. В града вече се носеха слухове за неговите любовни истории и Джудит се молеше да се окажат лъжа заради бременната жена, която береше душа в малката стаичка зад магазина.

— Този нехранимайко! — избухна тя и двамата мъже изненадано се обърнаха към нея.

— Кой?

— Господин О’Кийф — горчиво поясни Джудит. — Сега трябваше да е до бедното момиче, а не по кръчмите!

— О’Кийф не я заслужава! — тропна Люк по масата. — Какво момиче е тя само…

— Тя не е момиче, Люк — опита се да го успокои Джудит. — Тя очаква дете и това я прави жена.

— И все пак е много млада за работата, с която се захваща! — настоя той.

— А на колко години беше ти през четирийсет и девета, когато отиде да търсиш злато в Калифорния? — сопна му се Джудит.

— Ъ-ъ… шестнайсет. Но аз бях узрял за това. Катлийн е още дете.

— Въобразяваш си, че да гледаш дете е по-лесно, отколкото да копаеш за злато, нали, господинчо! Вие, мъжете нищо не знаете за живота!

— Аз не мисля така, мила. — Соломон се опита да успокои Джудит и да спаси приятеля си от гнева й. — Ти отдавна си ми доказала, че без жена мъжът е кръгла нула.

Изражението й се смекчи. Тя се поуспокои и съжали, че нападна така остро Люк. Той нямаше никаква вина за безотговорността на О’Кийф.

Люк притихна. Уютната обстановка му напомни за неговото семейство, което жестоката съдба му беше отнела. Споменът му отне удоволствието от вкусната вечеря.

Той срещна Джейн в Бризбейн. Беше миловидно момиче на осемнайсет години и след една година му стана жена. Роди му най-прекрасната дъщеря на света. Но двете се заразиха от тиф и починаха, преди детето да навърши една година.

Съсипан от загубата, се запиля из вътрешността на колонията и рядко се появяваше в градовете. Но запознанството му с Кейт О’Кийф му подсказа, че е време да се завърне при хората.

Когато приключиха с вечерята и Джудит почисти масата, Соломон донесе кутия с цигари, които пазеше за специални случаи. Тъкмо я отваряше, когато някой заудря по външната врата.

— Господин Коен, вкъщи ли сте? Трябва да говоря с вас! Господин Коен!

— Това е Уилсън — промърмори евреинът. — Държи туристически хотел в града.

— Искаш ли да дойда с теб? Струва ми се, че носи неприятни вести — предложи Люк.

— Господин Уилсън е добър човек. Ще се оправя и сам — успокои го приятелят му и излезе.

Люк и Джудит се ослушаха, за да разберат какво става. Уилсън крещеше истерично, но те не можаха да чуят нищо конкретно. Най-сетне вратата се затръшна и Соломон се върна при тях със зачервено лице.

— Да не се е случило нещо с господин О’Кийф?

Евреинът седна, напълни чашата си с вино и я изпи на един дъх.

— Той сигурно е много добре! — нервно отговори и избърса устните си с ръкава си. — Избягал е с жената на Уилсън. Двамата са задигнали дневния оборот на хотела.

— Подлец! — скочи Люк. — Дано гори в ада!

— Това е чудесно! — възкликна Джудит и двамата мъже я изгледаха изненадано. — Кейт ще постигне много повече без него. Мисля, че Господ й е отредил специална съдба. И ще е по-добре никога повече да не се среща с този негодник.

Соломон кимна в знак на съгласие. Винаги се беше осланял на интуицията на жена си и рядко беше грешал.

 

 

През нощта Кейт усети първите признаци на преждевременното раждане. Джудит и Соломон бдяха над гърчещата се от болка родилка. Кейт стенеше и зовеше мъжа си, търсеше го из стаята, но виждаше само непознати лица около себе си. Акушерката дойде и няколко часа след това тя роди момченце. Но не му беше писано да живее. На разсъмване то умря в ръцете на майка си.

Соломон и съпругата му намериха кураж да съобщят на Кейт, че мъжът й е избягал с друга жена.