Питър Уот
Черните гарвани (30)

29.

„Морски орел“ едва се движеше между огромните назъбени коралови рифове. Острите им върхове можеха да разбият на парченца всеки кораб, дръзнал да се приближи до тях. Мощните океански вълни се разбиваха с грохот в стърчащите скали и караха цветнокожите моряци да настръхват от ужас. Дъските на корпуса зловещо скърцаха, докато корабът се бореше да премине през естествената преграда от камъни, подводни вълнения и водовъртежи.

След дълга борба корабът въздъхна тежко и се плъзна сред усмирените вълни на лагуната до малкия остров. Котвите изтракаха и коритото се залюля върху крайбрежните вълни. Присъствието на „Морски орел“ беше някак неестествено и злокобно на фона на спокойните кристалночисти води наоколо, които с тих шепот бързаха за среща с белия каменист бряг на стотина метра пред тях.

Капитан Морисън Морт стоеше до първия помощник Джак Хортън и навъсено гледаше как хората от екипажа, всички до един цветнокожи островитяни, тичат към въжетата и чевръсто прибират платната. Те знаеха какво предстои и в своята неосъзната поквара с нетърпение очакваха акцията. Морт си играеше със сабята, така както правеше винаги преди нападение.

Четири години вече управляваше кораба и нещата се подреждаха добре за него. Изглеждаше подмладен. Дългата му руса коса беше вързана на опашка, която достигаше до яката на синята му куртка. Лицето му беше загоряло от постоянното излагане на тропическото слънце, а за разлика от бледите салонни кавалери от него се излъчваха сила и здраве. Бледосините му очи говореха за едно особено вътрешно напрежение, което едновременно плашеше и привличаше.

Компанията на Макинтош плащаше добре за стоката, която редовно доставяха на пазара в Бризбейн и Морт успяваше да заделя по нещо в една банка в Сидни. Ако вървеше така, след пет години би могъл да се сдобие с приличен имот в Пенрит, селище близо до Сидни, в което цените все още бяха приемливи. Може би щеше да успее да си купи разрешително за съдържател на хотел или поне на гостилница. Пък кой знае, можеше да събере дори за малка ферма, която щеше да му отвори вратите към обществото на богатите. И току-виж някоя овдовяла аристократка го хареса и му осигури титла на благородник, какъвто винаги бе искал да бъде. Жените бяха безмозъчни създания. С няколко подходящи думи можеш така да ги оплетеш в мрежите си, че дори ще те молят да ти дадат ръката и парите си.

— Спуснете лодките! — нареди той и Хортън се зае с организацията на хората. Деветимата тъмнокожи с готовност се заловиха за работа и след малко две лодки бяха във водата. Те разгониха сребристия пасаж от малки рибки, който кръжеше около кораба. Огненочервеното кълбо на слънцето бавно потъваше под западната линия на хоризонта. Бързо настъпващата тропическа нощ обещаваше да бъде прохладна и приятна. Океанският бриз щеше да навлезе навътре в душната зеленина на джунглата и да донесе свежест и облекчение за хора и животни.

— Можеш да раздадеш оръжието — обърна се Морт към помощника си и се присъедини към нетърпеливите моряци, които се трупаха около подвижното мостче, готови да скочат в лодките. Те се смееха като деца, говореха възбудено и чакаха по-нататъшни указания.

Хортън измъкна дълъг железен ключ от широкия си колан и отвори голям сандък. Нетърпеливи ръце се протегнаха да поемат определеното им оръжие — къса едноцевна пушка или малка остра брадва.

През останалото време оръжието се пазеше в каютата на Морт. Той нямаше доверие на екипажа си. Близо до родните си острови те се чувстваха неспокойни и мисълта за бързо и жестоко нападение над белите началници не им беше чужда. Корабът беше пълен с ценни стоки: тютюн, платове, а сега имаше и сандък, пълен с новите карабини „Уестли Ричард“. Имаше какво да ги изкуши, въпреки че „Морски орел“ не беше търговски кораб в истинския смисъл на думата. Той сновеше из южната част на Тихия океан и търсеше силни чернокожи, способни да издържат на къртовската работа в тръстиковите и памучните плантации на Куинсланд.

След като капитан Робърт Таунс нае първите островитяни, работата се оказа печеливша и хора от най-различни националности се впуснаха да търгуват с аборигени. Набирането на наемници от островите ставаше по няколко начина. От ухажване на местните и обещания за богатство в замяна на работата им в плантациите до отвличане на набелязаните и дори до показен разстрел на тези, които отказваха да напуснат домовете си. Това се правеше за назидание на останалите, които се колебаеха да подпишат договорите си за работа в Куинсланд.

Акцията тази вечер щеше да бъде проведена по безцеремонния начин, тъй като проклетите мисионери, които обикаляха околните острови, бяха предупредили хората за какви договори става дума. Морт беше в конфликт с мисията на презвитерианците и по-точно, с нейния служител, преподобния Джон Макалистър.

Сприхав и безстрашен, Макалистър настояваше пред правителствените и законовите органи в Сидни, че набирането на наемници е скрита форма на заробване на туземците. Надзирателите в плантациите яздеха коне, носеха пушки и камшици и жестоко експлоатираха работниците. Отношението към тях беше същото, каквото е било към робите в южните плантации в Америка преди Гражданската война. Макалистър заплашваше, че ще подаде оплакване чак до Лондон.

Затова Морт беше решил да нападне и да изчезне, преди мисионерите да разберат какво е станало. Тактиката му не се отличаваше от тази, която прилагаше някога при полицейските акции по разселването. Избиваше повечето туземци. Оставаха най-силните, които отиваха на пазара за наемници в Бризбейн. Живата стока беше основна разменна монета и при търговията с някои от островите, където разменяха хора за скъпи подправки или злато. Системата беше отработена и ефикасна. Да нападнат селото, което се намираше от другата страна на малкия остров, беше, като да хвърлят мрежа за риба в морето. След удара се оттегляха на кораба и сортираха улова си — едни за продажба, други под ножа.

Оръжията бяха раздадени и Морт издаде последни заповеди към тромавия Хортън, единствения човек, на когото имаше доверие. Не го харесваше, но уважаваше жестоките методи, с които въдворяваше ред сред хората си. Уважението беше взаимно.

Хортън беше свидетел на пристъпите на ярост, които обземаха шефа му от време на време. Тогава Морт изваждаше сабята си, докато Джак предпочиташе да използва юмруци или камшик. Двамата взаимно уважаваха насилническата си натура, но имаше и още нещо. Свързваше ги убийството, което извършиха заедно.

Това беше през шейсет и пета, когато първото местно момиче загуби живота си на кораба. Морт го вкара в каютата си и скоро оттам се разнесоха смразяващи кръвта писъци. Хората му се правеха, че не чуват, и се свиваха в задната част на палубата под заплашителния поглед на Хортън.

Първият помощник-капитан беше инструктиран да осигури мълчанието на екипажа. В замяна Морт щеше да му отстъпи момичето, след като му се насити. „Нищо сериозно“ — помисли си Хортън, нетърпелив да дочака своя ред. Сигурно капитанът стискаше гърдите на момичето малко по-силно.

Когато писъците преминаха в жално скимтене, Морт го повика. Със затварянето на вратата зад гърба си Джак Хортън сключи завинаги кървава сделка с дявола.

Момичето беше голо и завързано на старата скамейка за изтезания с главата надолу. Капитанът стоеше зад него чисто гол и опръскан с кръвта на умиращото създание. Очите му блестяха с нездрава светлина, сякаш бяха два адски пламъка, горящи от празните дупки на оголен череп.

Момичето беше в шок. Очите му бяха обърнати навътре и Хортън виждаше само бялото по тях, докато Морт бавно пробождаше меките части на бедрата му със сабята си. Здраво завързана за скамейката, нещастницата напрягаше всичките си сили, за да избегне острия връх, но не успяваше. През натикания в устата парцал се чуваха приглушени викове. Със същото садистично удоволствие капитанът изтегляше сабята от плътта и кръвта шурваше от раните. Покрай скамейката се образуваше червена локва. Виждаха се следи от такива убождания по цялото тяло на момичето.

Морт отстъпи назад и огледа с маниакална усмивка това, което беше сътворил. После с великодушен жест покани Хортън да заеме мястото му. Той се поколеба, но преодоля ужаса и погнусата си и застана зад момичето. Свали панталоните, сграбчи мършавите й хълбоци и бързо влезе в нея. Загрухтя като прасе над умиращото дете, докато го блъскаше ритмично с бедрата си. По едно време му се счу, че Морт говори някакви странни неща на жертвата, как нямало повече да се смее на малките момчета, когато те плачели от болка и търсели само обич, и други неща, които приличаха на брътвежи на луд човек.

Когато приключи и вдигна панталоните, Морт отново зае мястото отзад. Острата сабя се плъзна между бедрата на момичето и даже закоравял престъпник като Хортън изпита жал, когато видя как шефът му с мощен тласък заби сабята до дръжката. Бог милостиво прекрати мъките на жертвата и тя се просна като мръсен парцал върху скамейката.

Оттогава Хортън присъства на още няколко ритуални убийства. Всеки път му беше по-лесно да гледа трагедията на жертвите, докато кръвта не го настърви дотолкова, че той започна тайно да се възхищава на своя шеф.

Лодките забиха нос в белия коралов бряг. Слънчевият диск беше отстъпил мястото си на голямата жълта луна, която освети безбройните звезди на тропическото небе. Лунната светлина даде възможност на екипажа да слезе на брега и да се придвижи лесно до позициите си.

Морт огледа брега и прецени, че е безсмислено да крият лодките в джунглата. Нямаше кой да ги види от тази страна на острова. Туземците облекчено закимаха в знак на съгласие. Тежките лодки трудно се вадеха от водата. Той остави двама души на пост и продължи с останалите към вътрешността на мастиленотъмната тропическа гора. Моряците потеглиха в колона по един, за да си пробият по-лесно път през оплетените в лиани дървета. Близо до селото щяха да се прегрупират и да се наредят С-образно около него. При нападението трябваше само да затворят кръга и спящите хора щяха да се събудят в плен. Ако всичко вървеше по план, с първите лъчи на слънцето вече щяха да са обратно на кораба с пленниците — най-младите и силни мъже и жени на селото. Този, който се съпротивява, щеше да бъде убит. Останалите щяха да подпишат договори за работа.

Екипажът достигна до другия край на гората и зае позиция зад най-близките до лагера дървета. Нападението трябваше да започне с първите утринни лъчи. Дотогава се налагаше да чакат, скрити в джунглата.

Потта на Морт се стичаше на вадички под дебелата риза. Той се чешеше по гърдите и проклинаше влажната плетеница от дървета, храсти и лиани, в която трябваше да прекарат нощта. Останалите също се чешеха, но не изпускаха от поглед сламените колиби, струпани на оголения участък, близо до морето. Селцето наброяваше около петдесет глави, ако съдеха по броя на колибите, покрити с палмови листа и издигнати на колове, за да избегнат наводняването от приливните вълни. Очевидно всички спяха спокойно; не очакваха неприятности. Идването на мисионерите по тези места беше донесло спокойствие, необяснимо за капитана. Диваците повярваха, че белите идват с добро при тях, че техният християнски бог, който ги учи на доброта и справедливост, няма да им позволи да извършат нещо лошо. Така те улесниха задачата на търговците на наемници.

Най-сетне звездите над тях избледняха. Морт извади сабята от ножницата и тихо даде команда за атака. Кръвта му кипна както в добрите стари времена на разселването.

Както винаги първи ги усетиха кучетата и се разлаяха. След тях панически заквичаха мършавите прасета. Но беше късно. Докато туземците се разсънят, пушките и брадвите бяха вече пред тях. Оглушителният трясък на куршумите и бойните викове им отнеха всяка възможност за организиране на отбрана. Те се притискаха един до друг и въртяха безпомощно очи. Малцина успяха да избягат в джунглата. Още по-малко бяха тези, които дръзнаха да се защитят със смешните си копия. Те бяха убити първи. Куршумите повалиха по-голямата част. Останалото свършиха брадвите. Остриетата им сечаха глави и нападателите бързо ги събираха. Главите бяха скъпа стока по островите.

Нападението продължи не повече от няколко минути. Писъците на ужасените островитяни преминаха в жален вой, когато осъзнаха, че са се превърнали в пленници и нападателите ги подкараха като стадо към срещуположния бряг при лодките.

С кървясали очи Морт въртеше сабята и наблюдаваше действията на хората си. Усмихна се, доволен от прецизната им работа. Момчетата бяха научили урока си.

Двама от екипажа се спуснаха да съберат от колибите това, което би могло да представлява някаква ценност. Внимателно отделиха отсечените глави от телата и ги прибраха. После съсякоха няколко прасета, за да осигурят прясно месо за следващите дни. Най-сетне плячката беше отделена. Оставаше само да подпалят колибите.

Пламъкът се надигна и бавно обхвана сухата слама и тънките палмови стебла. Изведнъж всичко лумна и пламъците подеха лудешкия си танц нагоре към все още тъмнеещото небе. Огнените езици погълнаха селото.

Морт даде знак за тръгване и пропусна пленниците един по един покрай себе си. Търсеше подходяща жертва. Трескавият му поглед се спря на младо момиче, което вървеше до възрастна жена. Току-що напъпилите й голи гърди го възбудиха. Християнските забрани още не бяха познати по тези места и момичето беше напълно голо, като се изключи плетеният от тръстика набедреник. То усети настоятелния поглед върху себе си и вдигна поглед. Животинският блясък в очите на мъжа го накара да се свие и да наведе глава. В тях то разпозна дяволския огън на ада, за който им бяха разказвали мисионерите.

— Добър улов — ухили се Морт на помощника си, който ги посрещна на борда на „Морски орел“. — Шестнайсет мъже в разцвета на силите си. Девет жени, само три млади.

Пленниците се скупчиха един до друг в задния край на палубата, още замаяни от това, което им се случваше.

— Шъ задържиш ли старите?

Хортън знаеше, че възрастните жени бяха непродаваеми в Куинсланд, но за всяка една от младите можеха да вземат най-малко по двайсет паунда. Те бяха търсена стока от фермерите.

— По-добре да ги разкараме. Да освободим място за чернилките от другия остров — каза той, като продължаваше да изпива с поглед младата туземка. — Сигурен съм, че Кюри с удоволствие ще се заеме с тая работа.

Хортън козирува и кимна към отговорника на цветнокожите. Той беше силен мъж, в родината си се е славел като смел воин. Дълъг синкав белег прорязваше гърдите му като доказателство за храбростта му.

— Кюри, ти трябва вземеш глави на стари баби — каза Хортън на диалекта на островитянина и видя как мъжът се ухили по детски щастливо, сякаш му беше предложил да поиграят на сляпа баба.

Кюри се зае с работата. Завлече първата жертва в средата на кръга, който бяха образували моряците, и я блъсна на земята. Трябваше да бъде много внимателен. Едно погрешно движение можеше да отреже собствената му ръка. Той се съсредоточи и с един удар на томахавката отряза главата. Хвана я за скалпа и я повдигна гордо. Екипажът го възнагради с аплодисменти за сръчността.

Той избърса внимателно кръвта от дървения под. Знаеше, че капитанът държи палубата да блести от чистота. После с горда усмивка потърси началството за одобрение. Морт му кимна и Кюри продължи работата си пред ужасените погледи на пленниците.

„Морски орел“ се запъти към следващата си задача. Трябваше да посетят още няколко острова, но Морт не очакваше неприятности. Купчината отрязани глави щеше да свърши работа. Вождовете на племената сами щяха да намерят наемници, за да откупят зловещите трофеи, които толкова много впечатляваха жените им и засилваха уважението на поданиците. Морт очакваше да се завърне в Бризбейн с пълен кораб. Но едно от младите момичета нямаше да достигне до брега.

Привечер мълвата за нападението достигна до презвитерианската мисия. Джон Макалистър изпадна в безсилна ярост. Непривично за него, той засипа убийците с ругатни, без да поиска разрешение от Бог. Преподобният знаеше, че извършва прегрешение, но той обичаше паството си, както овчарят милееше за своето стадо, и се надяваше Всевишният да му прости.

Какво друго можеше да направи, освен да напише още едно оплакване до Сидни за безчинствата на наемническите кораби по островите. И още едно оплакване щеше да потъне в чекмеджетата на някой бюрократ заради интересите на богатите собственици на тези кораби. Работата изискваше незабавна намеса на кралския флот, който трябваше да дойде на място и да прекрати незаконната търговия.

Дребният шотландски мисионер влезе в колибата, за да напише оплакването. Знаеше, че опожаряването на острова е причинено от екипажа на кораба „Морски орел“. Ако британското правителство и този път не обърнеше внимание на сигнала, то поне вестниците в Сидни и активистите от движението срещу робството може би щяха да обърнат внимание. Щяха да го изслушат.

И те наистина го изслушаха. Сред съюзниците на преподобния Макалистър имаше един, който беше особено заинтересован да види капитана на кораба увиснал на въжето. Това беше младият адвокат Даниъл Дъфи.