Питър Уот
Черните гарвани (35)

34.

Колкото и да й беше досадно, Пенелопе не можеше да откаже поканата на леля си за празненството, тъй като тя самата беше формалният повод за него. Инид използва предстоящото й заминаване за Европа в началото на новата година, за да покани висшето общество още веднъж за сезона.

През последните четири години русокосата красавица рядко посещаваше семейство Макинтош. Фиона и Гренвил сега живееха в друга къща и Пенелопе загуби интерес към следобедния чай на Инид. Но и с Фиона не се виждаха често. Присъствието на Гренвил в живота на братовчедка й беше променило отношенията им. Фиона прие ролята на матрона и компанията й беше голямо отегчение за волната и жадна за живот Пенелопе. По време на редките сутрешни визити двете сякаш нямаха какво да си кажат. Пенелопе все още мечтаеше за красивата си приятелка. Но, изглежда, любовта й щеше да си остане само една мечта. Единствената й надежда беше нещо между Гренвил и Фиона да се обърка. Тя щеше да се притече на помощ и тогава братовчедка й щеше да разбере кой наистина я обича.

Пенелопе отдавна планираше да направи една обиколка из Европа. Майка й почина преди година в Лондон и й остави прилична сума, която щеше да направи приятно пътуването й. Тя реши да пътува през Индия. После искаше да се отбие в Прусия и да се види със семейство Фелман, някакви далечни роднини на майка й. Когато беше младо момиче, тя се влюби в сина им Манфред. Сега немският братовчед беше вдовец и Пенелопе беше нетърпелива да разбере дали детската любов щеше да пламне отново.

Тя беше наясно защо Инид организира тази пищна вечеря в чест на нейното заминаване. Години наред леля й мърмореше, че Пенелопе е тласнала Фиона в прегръдките на онзи ирландец, като й е дала лош пример с неморалното си поведение. Тази вечер тя искаше да покаже на племенницата си, че би могла да й прости. Но Пенелопе не беше особено поласкана. Нямаше да позволи някой да й размахва назидателно пръст. Нарочно закъсня за вечерята, като намек за презрението, което изпитваше към Инид.

Слезе от каретата и забеляза Дейвид Макинтош да се приближава към нея. Пенелопе искрено се зарадва. Харесваше своя тих и малко отнесен братовчед, който скоро си беше дошъл от Оксфорд. Той не се занимаваше вече с управлението на клоновете на компанията в Сидни и това му се отразяваше добре. Целият семеен бизнес сега беше в ръцете на Гренвил, който с всеки изминал ден доказваше, че изборът на Инид е правилен. Богатството на фамилията продължаваше да нараства под вещото му ръководство.

В живота на Дейвид имаше две нови страсти: госпожица Шарлот Фрост и фотографията. С фотографията го запозна професор Смит от наскоро открития университет в Сидни. Правенето на снимки беше новото занимание на аристократичното общество в Австралия и Дейвид не правеше изключение. Беше решил да издаде фотоалбум на Австралия и прилежащите й острови и гореше от нетърпение да го осъществи.

Другата му любов, хубавата и скромна Шарлот, принадлежеше към лондонския клон на богатата предприемаческа фамилия Фрост, чиито интереси в колониите бяха нараснали неимоверно напоследък. Беше много добра партия за Дейвид и Пенелопе с удоволствие забеляза, че двамата стават все по-близки. Тя хвана двамата годеници под ръка и влезе в пищно украсения салон. Огледа се за познати лица. Видя Гренвил и съпругата му. Изпита ревност. Не можеше да отрече, че двамата са прекрасна двойка. Но когато Фиона се обърна, лицето й беше бледо и измъчено. Раждането на втората им дъщеря едва не я уби и въпреки че бяха минали три месеца оттогава, тя още не се бе възстановила. Тя помаха на братовчедка си и очите й блеснаха радостно, но досадата отново я обзе, когато майка й се приближи към нея.

Инид величествено пристъпваше между внимателно подбраните си гости и деликатно си пробиваше път към семейството. Пенелопе не можеше да не се възхити на царствената й осанка, на великолепната обстановка и изисканите напитки и закуски. Не знаеше точно по какъв признак бяха подбрани присъстващите, но с удоволствие забеляза впечатляващата фигура на капитан Морисън Морт.

Беше слушала много за подвизите на капитана в Южните морета и знаеше колко го цени брат й. Но досега нямаше възможност да се запознае лично с него. Някои го намираха за много интересен, смел, но малко груб мъж. Носеха се слухове за тъмното му минало, свързано с някакви жестоки престъпления. Споменаваха, че напускането на полицията било свързано с някакво убийство. Всичко това интригуваше младата жена и тя с любопитство огледа красивия капитан.

Той стоеше в другия край на салона и разговаряше със съпругата на известен банкер. Дамата флиртуваше безсрамно с него, докато мъжът й пристъпяше неловко от крак на крак зад нея. Докато го гледаше, Пенелопе почувства добре познатото й присвиване в стомаха. Морт притежаваше чар и сексуално излъчване, което я завладя и тя пожела да го има в леглото си. Не можеше да откъсне поглед от него. Ядоса се, когато я наобиколиха гости, за да й пожелаят приятно прекарване в Европа, и закриха гледката й.

По време на вечерята той седна далеч от нея. Нейното място се оказа до Фиона и тя беше принудена да слуша нескончаемото й дърдорене за двете й дъщери Хелън и Дороти. Напоследък това беше единствената тема, която вълнуваше братовчедка й. Пенелопе бързо се отегчи. Нямаше ги вече задушевните разговори за мъже и за забранените удоволствия на любовта. Нямаше споделяне на романтични истории. Сега Фиона говореше само за детски болести, никнене на зъбки и за мечтата на Гренвил да има син. Но докато слушаше любезно, ахкаше и кимаше, усети някакво безпокойство у братовчедка си, което не можа да си обясни. Нямаше как да я попита за тревогите й, докато се хранеха. Трябваше да потърси подходящ момент и да поговори с нея насаме. И тя пак насочи вниманието си към Морт. Той обясняваше нещо на брат й и тя отново почувства как желанието се надига в нея. Капитанът беше красив мъж и тя щеше да го има.

Скучната вечеря най-сетне свърши и мъжете се отправиха към библиотеката за цигара и чаша порто, а жените се оттеглиха в гостната за чай или кафе.

Пенелопе се извини на братовчедка си и се опита да пресече пътя на Морт, но той беше сред група мъже, които бързо се скриха зад вратата на библиотеката. Тя въздъхна разочаровано и се върна в гостната, където продължи да приема пожелания за приятно пътешествие из Европа. Безсмислените брътвежи на дамите я измориха и едва сдържайки досадата си, потърси с поглед Фиона. Видя, че братовчедка й също е обсадена от затлъстяващи благовъзпитани лелки, и се опита да привлече вниманието й. Фиона я забеляза и й направи знак към верандата. Двете дискретно се придвижиха натам и скоро се наслаждаваха на свежия бриз, който идваше от пристанището.

Останали сами, двете приятелки почувстваха същата близост, каквато съществуваше между тях преди женитбата на Фиона. Пенелопе се приближи и видя, че очите на братовчедка й са пълни със сълзи. Тя я притисна в прегръдките си и нежно попита:

— Какво става, Фи? Какво не е наред?

— Не искам повече деца, Пени! — бързо заговори тя, като се мъчеше да сдържи сълзите си. — Гренвил е решен да продължи, докато не се роди момче. Но аз се страхувам, че още едно раждане ще ме убие.

Пенелопе прегърна нещастната жена:

— Успокой се, скъпа! Ще постъпиш така, както е по-добре за теб! — решително каза тя. — Твоят живот струва повече от амбициите на брат ми.

Фиона се притисна до приятелката си и промълви с благодарност:

— Знаех си, че ще ме разбереш! Ти си единственият човек, на когото мога да се доверя.

Усмихна се плахо и я погледна с големите си тъжни очи. Сърцето на Пенелопе се изпълни с жал. Фиона беше започнала живота си с Гренвил, изпълнена с детински мечти за романтична любов, а се беше превърнала в кобила за разплод. Дали Майкъл Дъфи не беше по-подходящ за нея, отколкото брат й? Ирландецът може и да не беше подходяща партия, но поне беше истински мъж и обичаше от сърце братовчедка й.

— Не искам да заминаваш за Европа, Пени! — дълбоко въздъхна Фиона. — Единственото ми развлечение до края на годината ще бъде завръщането на татко за Коледа. Това значи, че ще трябва да си правим мили очи с майка, докато той е тук.

— Баща ти ще бъде много щастлив да те види! — каза бодро Пенелопе, за да повдигне духа на младата жена. — Той те обича много!

Фиона се усмихна горчиво и поклати глава:

— Не мисля, че държи на мен повече, отколкото на някой от неговите коне.

— Не е така, Фи, той наистина те обича! — меко възрази братовчедка й и с радост видя, че на лицето на Фиона разцъфна бледа усмивка.

— Ще ми липсваш много, много, Пени! — каза тя и погали бузата й.

Уединението им беше нарушено от Гренвил, който видя, че съпругата му се оттегля с Пенелопе, и се обезпокои. Нямаше доверие на сестра си. Беше забелязал, че след редките й посещения в новия им дом съпругата му се затваряше още повече в себе си. Усещаше силната връзка между двете жени и това не му харесваше. Затова побърза да я намери и да я повика да се присъединят към гостите, които очакваха изпълнението на някаква велика оперна певица. Инид я покани от Европа специално за своите гости и беше проява на лошо възпитание да пропуснат изпълнението й.

Фиона се извини на братовчедка си и безропотно тръгна след Гренвил. Знаеше колко е важно за него да представи красивата си и богата съпруга на цвета на австралийското общество и влезе, за да изпълни дълга си.

Пенелопе остана сама. Бавно слезе по стълбите към градината да поеме глътка свеж въздух. Близостта на тялото на братовчедка й събуди старата страст у нея. Четирите години, през които се опитваше да я забрави и да потисне чувствата си, както и желанието да отмъсти на брат си, бяха изчезнали още с първото докосване до Фиона. Нейните сълзи, треперещият глас и тъжният поглед — всичко й говореше, че тя става от ден на ден все по-слаба и податлива. Дали не беше време за Пенелопе да се намеси?

Тъкмо мислеше да се присъедини към гостите, когато забеляза, че капитан Морт излиза на верандата. Изтънчената красота на класическата музика явно не беше по вкуса на човек, израснал в „Скалите“. Пенелопе излезе от сенките, които градинските храсти хвърляха, и тихо го повика:

— Защо не се присъедините към мен, капитан Морт? Тук ветрецът се усеща по-добре.

Морт кимна, слезе и приседна до нея на малката градинска пейка.

— Госпожица Уайт, ако не се лъжа. Толкова години работя за брат ви, но още не съм имал удоволствието да се запозная с вас — каза и запали една от хаванските пури, които бяха на мода сред австралийците в момента. — Работата отнема цялото ми време и ме принуждава да пропускам толкова приятни неща.

Пенелопе усети, че капитанът откровено оглежда чувственото й тяло, и остана доволна от желанието, което прочете в погледа му. Бледосините му очи сякаш я приканваха към едно дълго, спиращо дъха пътуване. В тях се таеше нещо, което я обезпокои, но също така я накара да изпита силна възбуда. Напомниха й очите на хищен самец.

— Чух много интересни истории за пътуванията ви по островите, капитане — каза тя и с изненада забеляза, че изражението му се промени.

Той попита предпазливо:

— Какво точно сте чули, госпожице Уайт?

— За срещите ви с дивите племена, които ядели човешко месо и се кичели с главите на враговете си — по детски развълнувано отвърна тя и Морт си отдъхна.

— Истина е! — изрече с гордост. — Често се налагаше да се изправяме срещу подобни чудовища. Но екипажът ми се състои от смели мъже и ви уверявам, че никой не успя да победи „Морски орел“.

Морт се хвалеше, но погледът му не пропусна глезена, който съблазнително се подаваше изпод роклята на Пенелопе. По дяволите, тя флиртуваше с него! Той се опита да не обръща внимание на това, въпреки че я намираше за изключително привлекателна. Безсрамното й държание му харесваше. Беше сигурен, че с нея няма да е нужно да се прави на джентълмен и да играе досадната игра на ухажване, която беше задължителна за мършавите богати госпожички. Тя определено му допадаше, но имаше една непреодолима пречка. Беше сестра на неговия работодател и той не беше сигурен дали няма да загуби „Морски орел“, ако тя сподели нещо с брат си. Но защо пък да споделя? Нещо му говореше, че тя не беше от този тип жени.

— Предполагам, че по време на странстванията си сте се сблъсквали с непознати и… как да го кажа, „екзотични“ местни обичаи? — попита Пенелопе дрезгаво и така изрече думата „екзотични“, че Морт ясно разбра, че тя има предвид „еротични“.

— Вярно е, госпожице. Но не знам как да разкажа за тези страстни ритуали пред една изискана дама като вас — отвърна с натежал от желание глас.

Пенелопе се приведе напред и небрежно докосна коляното му. Морт се напрегна. Това не беше жест на изискана дама.

„Моля те, не позволявай да ме нараняват!“

Пенелопе се обади и прогони гласовете от главата му:

— Разкажете ми всичко, капитан Морт! Аз се интересувам от човешкото поведение и чувствам, че има какво да науча от вас.

Той се взря в нея с нарастващ интерес. Нямаше нужда от повече думи. Знаеше, че я е спечелил. Докосна леко пръстите й и попита:

— Имате ли карета, госпожице Уайт?

— Да, имам — отвърна тя.

Двамата се изгледаха. Всичко беше ясно. Той й се усмихна и каза:

— Ще ми бъде много приятно, ако ме закарате до кораба, когато вечерта свърши. В каютата ми има нещо, което ще заинтригува всеки, който се интересува от човешкото поведение.

Изправи се и я остави в очакване на вулкан от удоволствия.

 

 

Каютата на Морт беше малка и тясна. Голяма част от свободното пространство беше заета от дървената скамейка, която заемаше почетно място в средата. Пенелопе веднага разбра за какво служи тя. Обзе я непреодолим стремеж да прокара ръка по полираната повърхност. Едновременно уплашена и възхитена, погали лъскавото дърво и усети, че кожата й настръхва от желание. Мисълта, че някога скамейката е използвана за човешки жертвоприношения, я изпълни с някакво извратено еротично удоволствие. Представи си, че се намира пред някакъв езически олтар, който може би е използван от друидите в гъстите гори на Северна Европа, и пръстите й потръпнаха.

Морт стоеше зад нея и се наслаждаваше на красивата жена, която галеше блестящата повърхност на пейката под слабата светлина на фенера. Сякаш не искаше да се отдели от гладката коприна на старото дърво.

— Това е скамейка за жертвоприношения, госпожице Уайт — промърмори.

— Знам това — отвърна тя унесено.

— Искате ли ром?

— Не! — Тя огледа тясната кабина. После се обърна към Морт, който стоеше зад нея с бутилката ром в ръце, и бавно започна да се съблича. Дрехите падаха една по една, докато не остана само по долните панталони, разделени на две в основата си, за да не затрудняват естествените нужди на жените. После бавно вдигна ръцете си и освободи косата от иглите, които я прикрепяха на тила й. Раменете й се скриха под водопад от златиста коприна. Тя бавно се обърна и легна по корем върху скамейката. Плъзна ръце по масивните дървени крака и ги обви с дългите си пръсти. Краката й се разтвориха и предоставиха на Морт изкусителна гледка.

— Трябва да ти завържа китките! — изрече дрезгаво той с глас, изпълнен с похот. Остави бутилката с рома до една ракла и извади оттам специални кожени каишки. Здраво завърза китките й за краката на скамейката. Пенелопе притвори очи и се отпусна, предвкусвайки удоволствието. Сега тя беше абсолютно безпомощна пред безумството на мъжа зад нея и това силно я възбуждаше. Представи си, че е туземка, прикована на скамейката, за да бъде наказана за неподчинение на волята на капитана. Застина в сладострастно очакване на наказанието с изострени сетива. Не видя, че Морт се пресяга към стената за сабята си, но ясно чу свистенето на излизащото от ножницата острие. Добре поддържаното сребърно оръжие беше в ръцете на жестокия си повелител. Той застана зад нея и се вторачи в мястото между добре оформените й, стегнати бедра: „Откъде знае?“

Демонът в него взе контрол над разума и волята. Лицето му блесна, обляно в трескава пот. Липсата на страх у голата жена пред него го накара да пламне от желание.

„Откъде знае?“

Острият връх на сабята бавно погали млечнобялата кожа, която се подаваше от мястото, където панталоните се разделяха. Хладната целувка на метала наелектризира тялото на Пенелопе и тя потрепери. Морт долепи плоската страна на острието към кожата й и без да бърза го разходи из вътрешността на бедрата й, докато достигна най-интимното място. Тялото й се разтресе в екстаз и тя застена от удоволствие.

„Откъде знае?“

„Морски орел“ отново беше в открито море и безпомощното момиче го молеше да го прониже със своята мъжественост.

— Ще напълня тялото ти със сабята си, черна кучко! — изсъска Морт и сребърният връх се завъртя леко около входа между краката й.

— Да! — простена тя, изпълнена със страх и очакване. — Направи го!

Желанието за смърт и за любов нахлу едновременно в кръвта й.

Острият връх заплашително натисна поддаващата се плът между краката й и бавно и нежно навлезе на милиметри във влажното отверстие. Морт се разтресе в мощен спазъм и се отпусна на колене пред нея с възгласи на облекчение. Откъде можеше да знае тя за непреодолимото му желание да ги наранява, да държи живота им в ръцете си с жестокостта на малко момче?

— Целуни ме там! — заповяда му тя, а гласът й все още носеше белезите на преживяния възторг — Целувай ме, капитане, пий от тялото ми!

Той се наведе да изпълни заповедта й и притисна устни до нея. Пое жадно топлия сок на тялото й. Двамата потънаха във вълните на удоволствието.

 

 

Докато Пенелопе изпитваше неподозирани удоволствия в каютата на Морт, семейство Гренвил и Фиона Уайт спряха с каретата пред дома си, сватбен подарък от Доналд Макинтош. Къщата беше по-малка от тази на родителите на Фиона, но беше нова и луксозна и Гренвил й се радваше, независимо че беше на името на съпругата му.

Фиона пожела на кочияша лека вечер и забърза след мъжа си, който нямаше време за такива любезности със служителите си. Двамата мълчаливо се отправиха към входа. Мълчанието отдавна не ги притесняваше. От години общуването между тях се свеждаше до уточняване на някои неща, свързани с прислугата, и банални разговори между хора, които не се интересуват един от друг. И тази вечер пътят им премина във вяло обсъждане на прекрасната вечеря, която беше поднесла Инид, и новата прическа на Пенелопе. Фиона тайно се прозяваше.

Точно пред входната врата един мъж излезе от сянката на градината и тя подскочи от уплаха. Гренвил я прихвана за лакътя и извика към мъжа да излезе на светло. Непознатият се подчини и двамата с облекчение разпознаха Харис, бившия градинар.

— Харис, какво, по дяволите, правиш тук? Уплаши жена ми! — грубо извика Гренвил и огледа стария човек. Дори и на тази мъждива светлина се виждаше, че туберкулозата, от която страдаше отдавна, го съсипваше.

— Трябва да говоря с вас, господин Уайт! — смутено отговори болният и погледна към Фиона. — Насаме, ако не възразявате.

Гренвил се смути. Ясно му беше за какво ще говорят, защото имаше само едно нещо, което го свързваше със стария градинар. Той се обърна към съпругата си и тихо й каза:

— Иди при децата. Аз ще дойда след малко.

Тя погледна със съчувствие болния човек, макар че не можеше да разбере какво може да иска от мъжа й. Реши, че това си е тяхна работа, сви рамене и послушно влезе в къщата.

На вратата я посрещна необятната фигура на бавачката. Тя хвърли презрителен поглед към градинаря, за да покаже неодобрението си към такива скитници, които безпокоят почтените християни по нощите, и пропусна господарката си в преддверието.

— Дойде още по светло — започна да обяснява, докато затваряше вратата след Фиона. — Казах му, че ви няма, но той рече, че трябвало на всяка цена да говори с господин Уайт…

Гренвил изчака жена му да се прибере и се обърна гневно към Харис:

— Казах ти, че не искам да идваш тук и да ме безпокоиш!

Градинарят го погледна право в очите и изрече:

— Джени роди днес, господин Уайт. Роди от вас. Имате момченце.

Сякаш стоманено менгеме стегна гърдите на Гренвил. Глупачката беше забременяла! Това беше удар, който не очакваше.

— Лъжеш! — извика той и пристъпи заплашително към Харис. — Махай се оттук или ще извикам полиция!

Немощният старец отказа да се подчини. Съдбата вече го беше наказала със смъртоносна болест заради злото, което беше причинил на дъщеря си, и нищо не можеше да го уплаши. Силна кашлица разтърси тялото му. Той се задави, изхълца и едва си пое дъх. Обърса устата си с ръкава на ризата и Гренвил видя кръвта по плата.

— Детето е ваше, господине — заяви старецът с твърдост, която Гренвил не очакваше, — и ако не ме изслушате, ще кажа на тъща ви.

Гренвил усети, че мъжът не се шегува. Освен това знаеше, че не лъже. Дженифър вече беше на дванайсет. Тялото й беше започнало да се оформя, но той отказваше да види признаците на съзряването и пренебрегна риска от забременяване.

Беше уволнил градинаря преди сватбата, както искаше Инид, но им купи малка къща и продължи да навестява момичето допреди шест месеца, когато те просто изчезнаха. Той се ядоса, продаде къщата и забрави за тях. А сега се оказваше, че Дженифър има дете от него. Представи си ужасните последици, ако Инид разбереше, и паниката запълзя по вените му.

— Чакай, Харис! — Миролюбиво пристъпи към градинаря. — Мисля, че мога да направя нещо за теб.

— Не за мен, господин Уайт — с треперещ глас отвърна мъжът, — а за Джени и момченцето. Когато човек си отива от този свят, той трябва да се погрижи за някои неща.

— Добре — съгласи се Гренвил, сигурен, че парите ще оправят работата. — Щом става дума за дъщеря ти, сигурен съм, че една подходяща сума ще й осигури приличен живот. Колко ти трябват, Харис?

Сълзящите очи на Харис блеснаха победоносно. През всичките тези години се мразеше за сделката, която беше сключил с господаря си. Мъчеше се да се оправдае, че прави това за доброто на поразеното от грозния белег дете, което така или иначе нямаше да си намери съпруг. Давеше вината си с алкохол. Но сега, пред прага на смъртта, страхът, че трябва да отговаря пред Създателя за своите постъпки, не му даваше мира. Трябваше да изкупи вината си и да се погрижи за Дженифър.

— Петстотин лири стерлинги — каза бавно и с удовлетворение видя как долната челюст на надутото конте увисна.

— Мога да поръчам убийството на някой изнудвач за по-малко, Харис — заплашително просъска Гренвил.

— Можете, господине, но ако аз не получа тези пари — тихо отвърна градинарят, — госпожа Макинтош ще поръча вашето убийство.

Гренвил не можеше да не се съгласи с това. Чакаше го или смърт, или скандал, което беше същото. В крайна сметка петстотин лири стерлинги не бяха чак толкова голяма сума, за да разкара градинаря и дъщеря му. Малката щеше да му липсва, но Сидни беше пълен с малки гладни момиченца.

— Ще получиш парите — просъска, — но при условие, че ще заминеш с дъщеря си някъде из Нов Южен Уелс и никога няма да се върнеш тук.

Харис се ухили:

— Съгласен съм. Там е топло и сухо, ще повлияе добре на болестта ми. Дай ми парите, и ти обещавам, че няма да ни видиш повече.

 

 

Горе, от прозореца на спалнята Фиона наблюдаваше градинаря и съпруга й. Успокоена, че болният човек не може да е заплаха за Гренвил, тя се зачуди за какво си говорят в този късен час на нощта. Когато най-сетне съпругът й се прибра, тя не го попита нищо. Гренвил обаче сам подхвана темата. Градинарят се оплаквал, че не му била изплатена сумата за последния месец, в който бил работил за него. Фиона усети, че мъжът й я лъже, но си замълча. В крайна сметка това не я засягаше.

Когато загасиха лампата, той се приближи към нея. Грубо я облада, изпъшка облекчено и се отдръпна така бързо, както беше дошъл.

Фиона изчака да заспи и горещо се замоли да не е забременяла. В тялото й се надигнаха дълго потискани, забранени желания. Мислите й зовяха Пенелопе, единствената, която знаеше как да я утеши и да слее духа си с нейния. Но сега желаеше и да слее и тялото си с това на братовчедка си, да почувства уюта на ръцете и гърдите й, както беше преди много години, когато бяха малки деца.

 

 

В една мизерна стаичка в задния двор на работилница за щавене на кожи младо момиче люлееше в ръцете си бебе и тихо ридаеше. Бебето се разплака и тя бързо му подаде гърдата си, за да го успокои. Но то обърна лицето си на другата страна и заплака още по-силно. Уплашена и отчаяна, тя го залюля и зарови лице в рядката му косица. През сълзи зашепна нежни, объркани думи:

— Дядо скоро ще си дойде, Уили! Дядо ще дойде и ще ни помогне.

Восъчната свещ припламна и Дженифър Харис видя, че фитилът догаря. Скоро мръсната стаичка, в която имаше само един сламеник, потъна в мрак. Но това нямаше значение за момичето. Тук беше в безопасност. Тук той не можеше да я открие, да измъчва тялото й и да я кара да прави отвратителни неща.

— Когато пораснеш — продължи тя да шепне на детето, — ще станеш моя малък мъж и ще се грижиш за мен и за дядо.

Бебето продължаваше да реве, изнервено от бълхите, които бяха нахапали нежната му кожа.

Дженифър продължаваше през сълзи:

— И когато пораснеш, ти ще направиш така, че господин Уайт да го заболи.

Прегърна силно детето, което беше спряло да плаче, изтощено от усилието.

— Когато пораснеш — продължи с настървение, — ще убиеш господин Уайт, за да не може да наранява вече никого!