Питър Уот
Черните гарвани (17)

16.

До командващия

Националната конна полиция

Участък Рокхамптън

22 февруари 1863

 

Сър,

Докладвам Ви…

Ръцете на Морт оставяха мазни петна по хартията и размазваха мастилото. Потта се стичаше на вадички под дебелата му униформа и той псуваше ядно лепкавия зной. В прилив на ярост захвърли перото по дървената стена. Мастилото потече по нея и образува тъмносиньо петно на пода. Това го вбеси още повече и с едно движение на ръката той помете листовете от рапорта от бюрото си.

Лейтенант Морисън Морт се чувстваше зле. Жегата, задушливата миризма от запалените тропически храсти и съществуването на Том Дъфи тровеха нощите и дните му и той проклинаше деня, в който реши да напусне колония Виктория, за да дойде в Националната конна полиция в Куинсланд.

След завръщането си от западната граница научи името на сина на Патрик Дъфи. Разбра, че съществува и друг син, някъде в Сидни. Информацията дойде след щателно проучване на всички източници по негово нареждане. Морт предпочиташе да събере данните и тогава да оформи рапорта. Така стигнаха до Соломон Коен, съдържателя на складовете, от които Дъфи бяха натоварили стоката за Тамбо. Евреинът им даде описанието на Том и полицията му направи портрет. Но това не помогна. Том Дъфи сякаш се беше изпарил.

Морт стана от стола и се разкърши. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Далечният храсталак тлееше с жълти меки отблясъци и той се загледа в отражението си на стъклото. Беше хубав мъж. Жените го харесваха. Освен това заемаше добър пост в полицията и умееше да води разговор.

— Тъпи кучки! Майната им! — изкряска той към отражението си. Усещаше пристъпа на треската. Болката вече пълзеше около слепоочията и скоро щеше да взриви мозъка му. Трябваше му жена! Само плътта на жена можеше да спре адския огън, който обземаше тялото и душата му по време на такива пристъпи. Къде ли се бавеше Мадгий?

Колко малко знаеха всички за неговата болка! Трийсет години вече я носеше в себе си. Трийсет години живееше с предателството на собствената си майка. Беше предаден още от първия ден на раждането си.

Морт се обърна и погледна към сабята, която висеше на стената зад бюрото му. Беше сабя на пехотинец, която спечели на карти от свой подчинен няколко дни преди атаката на лагера в Юрика. Взе я със себе си в битката при Баларат и оттогава не се разделяше с нея. Тя сякаш беше продължение на неговото собствено „аз“. Когато пронизваше с нея жертвите си, изпитваше особена наслада, сякаш притежаваше някаква страховита сила на велик екзекутор. Освен това му даваше възможност да ги гледа в очите, докато умират.

Морт се върна на бюрото си и отново се настани на стола зад него. Навъсено погледна към разпилените по пода листове. Може би утре щеше да опита да приключи с рапорта. Треската отнемаше волята му. Тя беше неговото проклятие. Владееше го още от детството, от тъмното му минало и щеше да го измъчва чак до гроба.

Морт израсна в „Скалите“. Майка му беше проститутка, както повечето жени там. Когато беше на шест години, тя го продаде на един пиян моряк за бутилка джин. Мръсникът го зарази със сифилис. О, как се смееше тя, докато той крещеше от болка и я молеше да му помогне, да накара огромният мъж да спре да го наранява. Но тя продължаваше да се смее в пиянския си ступор и подвикваше окуражително към оня изверг. Морякът идваше редовно във вонящата на гнило и алкохол стаичка и всеки път майка му прибираше парите и бутилката, и се забавляваше наравно с насилника. Понякога се присъединяваше към тях и тогава той трябваше да изтърпява такива неща, че за някои от тях съзнанието му още беше заключено. Кошмарите изскачаха оттам само нощем и той се будеше обезумял, без да може да си ги спомни.

Но дойде ден, в който повече не можеше да търпи. Онази вечер тя не престана да се смее. Кискаше се така, че цялата стая ехтеше. Когато морякът си отиде, той стана от мръсния под, отиде при нея и я накълца на кайма. Кръвта й заля смърдящата стая и нашари сивите стени с едри червени петна. Тя запищя, замоли за милост, но той продължаваше да мушка и да крещи, докато и двамата притихнаха.

Полицията приписа убийството на пиян клиент и въобще не обърна внимание на десетгодишното момче, което стоеше в ъгъла и наблюдаваше всичко с каменно лице. „Изключително жестоко убийство — отбеляза един от полицаите, които оглеждаха трупа. — Убиецът е използвал нещо много остро.“ Морт не чуваше какво се говори в стаята. Тържествуваше при мисълта, че майка му никога повече няма да му се смее. Нито пък някоя друга жена.

Той постъпи във флота. След няколко години се премести в полицейския участък на златоносните мини близо до Баларат. Натрупа цяло състояние от рушветите, които вземаше от златотърсачите и превозвачите. Познанията му за морето и пътя на златото бяха възнаградени и той беше повишен в чин. Началниците му го познаваха като умен и безкомпромисен служител, който умее да ръководи хората в трудни ситуации.

След касапницата в лагера „Юрика“ той се прехвърли във Виктория, а по-късно дойде в Куинсланд като лейтенант. Преместването се наложи от обстоятелствата. Трябваше да изчезне от Мелбърн, преди колегите му да открият обезобразеното тяло на момиченцето, което зарови набързо, след като си поигра с него.

Колебливо почукване на вратата го извади от мрачните му спомени.

— Влез — извика той и зад открехнатата врата се показаха полицай Мадгий и малко момиче от аборигените. Мъжът го блъсна навътре и то се оказа пред бюрото на лейтенанта. Беше облечено с мръсна памучна рокля, която висеше на мършавото му телце и едва покриваше коленете му. Не беше на повече от десет години.

— Намери момиче за теб, Махми — каза Мадгий и застана мирно.

— Много добре, полицай! — отвърна Морт, без да отмести очи от треперещото дете, навело главата си. — Ако си мълчиш за момичето, аз ти обещавам, че до една година ще заемеш мястото на ефрейтор Гидеон. Но ако чуя нещо, няма да остане здрава кожа по гърба ти. Разбра ли ме?

— Тъй, верно, Махми! Моя дума, полицай Мадгий няма каже нищо — кимна той отривисто. Наясно беше, че белият дявол можеше да го повиши, уволни или дори да го убие, ако поиска.

— Много добре, полицай! Свободен си!

Полицаят козирува, завъртя се и излезе от канцеларията.

Морт се надигна и пристъпи към изплашеното момиче. С отнесен поглед повдигна роклята му и я издърпа през главата му. Детето толкова беше изплашено, че не смееше да мръдне. Полицаят го беше предупредил за ужасяващия гняв, който обземаше Махми, ако му се противиш.

Роклята падна на пода до треперещото дете. Морт застана зад него и плъзна ръката си между краката му. То се опита да избегне допира на потните му ръце.

— Не мърдай! — изръмжа в ухото й Морт. — Нищожество!

Със свободната си ръка разкопча панталоните си и ги смъкна надолу. После прерови чекмеджето на бюрото си, за да намери парцал. Напипа го и под него видя два листа от рапорта си, които се бяха загубили и това беше му попречило да завърши задачата си. Морт се ухили диво. Всичко се нареждаше идеално.

Момичето продължаваше да трепери като лист. Той затъкна парцала в устата му и с отработени движения завърза китките с кожения си колан. Блъсна го да легне на бюрото с лице към плота. Несъзнателен милостив жест, който не му даде възможност да види, че се пресяга да свали сабята от стената.

Потта обля лицето на Морт. Той се вторачи между краката му и безумието нахлу в извратеното му съзнание. Успокоението щеше да дойде само след като утоли жаждата си за кръв. Той стисна сабята и острието й навлезе дълбоко в детската плът. Напъханият в гърлото парцал заглуши писъците.

Такова нещо досега не се беше случвало в казармите на Рокхамптън. Първо откриха, че един полицай е дезертирал, а после намериха труп на десетгодишно дете, захвърлен в храсталаците до реката.

Сержант Хенри Джеймс гледаше обезобразеното тяло на черното момиче и разбираше защо беше избягал полицай Мадгий. Това отвратително престъпление със сигурност нямаше да остане ненаказано. Туземецът щеше да увисне на въжето.

Ефрейтор Гидеон, който стоеше малко зад него, плю с отвращение.

— Лош кучи син, ще кажа, сержант! — извика той, като видя отворената уста на момичето, пълна със съсирена кръв.

— Изглежда, че е използвал нож — предположи Хенри и се опита да обърне окървавеното тяло. Рояк мухи зажужа сърдито около него.

— Божичко, виж това! — извика той.

Вагината на момичето беше обезобразена и нарязана с остър нож.

— Черен хванал бял дявол в себе — промърмори Гидеон.

— Прав си, Гидеон. Може би полицай Мадгий е бил твърде дълго около белите и е прихванал техния дявол — тъжно прошепна Хенри.

Според лейтенант Морт Мадгий бил последният, който е видял момичето живо. Като се прибави и изчезването му, като че ли нямаше съмнение кой е виновен за това ужасно престъпление. Трябваше да издадат заповед за арестуването му и да го издирят.

— Вземи няколко от жените и погребете тялото — нареди Хенри. — Тя е от момичетата, които докарахме от разселването миналата година, нали?

— Тя от друго клан, сър.

— Няма значение — сви рамене сержантът. — Просто я погребете достойно.

Лейтенант Морт остана доволен от доклада на Хенри за случая с убитото момиче. Беше кратък и ясно посочваше Мадгий като извършител на престъплението. Глупав туземец! Беше пиян като мотика, когато Морт го извика да изнесе тялото и да го хвърли на крокодилите в реката. Но той не свърши работата както трябва и затова щеше да си плати.

Но Мадгий не беше глупак. Не можа да хвърли трупа в реката, защото се уплаши да не се подхлъзне в тъмното и самият той да стане храна на крокодилите. Остави го наблизо и реши да довърши работата на другия ден. Когато обаче на сутринта една от жените намери убитото момиче, той си даде сметка, че лейтенантът щеше да си измие ръцете с него. И да разкажеше истината, кой щеше да повярва на прост полицай, и то абориген? Затова изчезна.

След като всичко се нареди така добре, Морт реши да се заеме с рапорта за разселването на майолите в Глен Вю. Седна зад бюрото, затананика някаква мелодия и започна да подрежда разпилените от снощи, вече изписани листа. Отвън сержант Хенри Джеймс провеждаше занятия с отряда. Любопитни черни деца се бяха скупчили около тях и закачаха полицаите, като им правеха смешни гримаси. Хенри следеше всяко движение на хората си. Никой не трябваше да излиза от строя дори и на милиметър. И момчетата се справяха отлично.

Гласът на Морт достигна до ушите на Хенри и изведнъж една ужасна и нелогична мисъл го накара да замръзне на мястото си. Полицаите бяха изпълнили „Мирно“ и чакаха по-нататъшните му команди. Но сержантът сякаш беше онемял. Не, не можеше да бъде. Не можеше началникът му да е убил момичето. Защо тогава полицай Мадгий ще бяга?

Той поклати объркано глава и се опита да прогони тези мисли. Издаде следващата команда и полицаите с готовност я изпълниха.