Питър Уот
Черните гарвани (25)

24.

Голи до кръста, полицаите седяха под дебелата сянка на каучуковото дърво и чистеха карабините си. Когато непознатият влезе в казармата, всички спряха работа, за да го огледат. Тук не идваше никой, освен по работа.

Белият мъж яздеше с лекота, сякаш беше прекарал по-голямата част от живота си на кон. Спря наблизо и попита за сержант Хенри Джеймс. Упътиха го и той прекоси плаца, слезе от коня и се запъти към квартирата на Хенри. Полицаите наведоха отново глави над оръжията си. За каквото и да идваше този бушмен, то си беше работа между бели. Те си имаха достатъчно свои проблеми.

Люк почука на вратата и в отговор чу гърмящия глас на сержанта:

— Влез!

Отвори вратата и застана пред едър мъж в синя униформа, който седеше пред отрупано с документи бюро и разглеждаше някаква карта.

— Сержант Джеймс, надявам се — попита и смъкна прашната шапка от главата си.

Мъжът сгъна картата и погледна към посетителя. Американският акцент събуди интереса му:

— Същият. А вие сте янки, както чувам.

Люк се ухили и се представи:

— Люк Трейси, златотърсач от Калифорния. Засега без особен късмет.

Хенри хареса американеца и топло попита:

— С какво мога да ви услужа, господин Трейси? Предполагам, че търсите някаква помощ. При нас никой не се отбива за чаша чай.

— Прав сте, господин Джеймс. Чух, че сте участвали в разселването през ноември миналата година в района на Глен Вю — каза Люк и забеляза, че лицето на сержанта стана мрачно. — Имало е инцидент с двама приятели — Патрик Дъфи, пътуващ търговец, и неговия туземен помощник. Пронизани са от копие на някакъв майол. Дали можете да ми помогнете да намеря гробовете им?

— Защо се интересувате от тях, господине?

Люк се учуди на необичайния въпрос:

— Пат Дъфи ми беше приятел. Бяхме заедно в окопите при Балаклава през петдесет и четвърта. Пътувам на запад и реших да се отбия на гроба му.

Хенри бавно се надигна и закуцука към прозореца. Загледа се в насрещната страна на плаца, където полицаите лъскаха всяка част от разглобеното си оръжие.

— Ако знаех къде са погребани, щях да ви кажа — отвърна. — Бившият ни командир беше последният, който ги е видял живи. Но той напусна преди седмица и никой не знае къде е сега.

— Може би имате някаква представа — не се предаваше Люк. — Може би някой от полицаите ви… все някой ги е погребал, нали?

— Надявам се господин Дъфи да е получил християнско погребение. Предвид обстоятелствата…

— Какво искате да кажете с тези думи, сержант?

— Нищо, което да ви засяга пряко — отговори Хенри с официален тон, — но обясненията на бившия командир не отговаряха много на фактите.

Люк усети, че има нещо нередно, и реши да изкопчи още информация:

— Чух, че убил един от полицаите… заподозрян в убийства на туземки.

Сержантът се навъси и отсече:

— Не мога да ви помогна с нищо повече, господин Трейси. Не знам къде е погребан този Дъфи и… дали е погребан изобщо. Така че…

Люк усети, че е повдигнал болезнена за сержанта тема, и се отказа от повече въпроси. Оттегли се и бързо напусна казармите под любопитните погледи на полицаите. Скоро беше при Кейт, която го чакаше в магазина на Коен. Предаде й разговора си със сержант Джеймс и си призна, че е ударил на камък. Но тя не се предаде. Въпреки че не разбраха нищо конкретно, продължи да се готви за пътуването.

 

 

Ден преди да заминат от Рокхамптън, един неочакван гост почука на вратата на магазина. Крайно озадачен, Соломон го покани вътре. Още повече се учуди, когато разбра при кого е дошъл.

— Кейт, сержант Хенри Джеймс от конната полиция иска да разговаря с теб — извика към младата жена, която сгъваше две одеяла за пътуването и се чудеше как да побере всичко, което беше приготвила за път.

— Нека да влезе — каза тя и инстинктивно оправи роклята си. Люк, който се суетеше около багажа заедно с нея, я изгледа накриво за проявеното кокетство. Защо не се гласеше и за него така?

— Чух, че се отправяте на запад, госпожо О’Кийф — каза Хенри, след като се представи. — Разбрах, че сте сестра на Том Дъфи.

Кейт го погледна недоверчиво. Както целият род Дъфи, и тя нямаше доверие в полицията:

— Откъде научихте това, сержант Джеймс?

Той се усмихна и отвърна:

— Аз съм полицай, госпожо. Имате ли нещо против да поседна. Кракът ми…

Кейт му посочи натрупаните бали със сено и той тежко се отпусна върху една от тях:

— Господин Трейси ме посети, за да ме пита дали знам къде е погребан баща ви. Казах му истината. Не знам нищо, но начертах карта на местността около Глен Вю, доколкото мога да се осланям на паметта си.

Той подаде картата на Люк и двамата се загледаха в нея. Хенри му показа лагера на аборигените, реката и хълмистата верига. Посочи и просеката.

Люк сгъна картата и я прибра в малка метална кутия от шоколад, в която беше сложил някои важни неща за пътуването им: игли, конци, стъкленица с приспивателно и компас.

Недоверието в погледа на Кейт изчезна и тя меко каза:

— Благодаря ви, сержант! Но не мога да не ви попитам защо ни помагате, след като сигурно имате заповед за арестуването на брат ми?

Хенри наведе глава и отвърна:

— Имам подозрения за това, което се случи с баща ви. Сигурно никога няма да мога да ги докажа. Лейтенант Морт избяга и най-вероятно вече е извън Куинсланд. Разказът му за убийството на баща ви е пълен с несъответствия. От документите личи, че брат ви не е бил с баща ви и туземеца и затова аз мисля, че трябва да се изключи от подозрение. А относно този полицай, който беше набеден, че е убил момичетата — обърна се той към Люк, — мога да ви уверя, че ефрейтор Гидеон е толкова невинен, колкото и Том Дъфи. — Надигна се от балите със сено и се обърна към Кейт: — Госпожо, искрено се надявам да намерите брат си преди нас. И още нещо… — погледна колебливо към Кейт и тя видя благородния блясък в тъжните му очи, — съветвам ви да стоите далеч от господин Макинтош, собственика на Глен Вю. Той ненавижда името Дъфи. Вашият брат е обвинен в убийството на трима негови служители и вие може да се превърнете в изкупителна жертва. Страхувам се за живота ви, госпожо О’Кийф!

— Благодаря за предупреждението, сержанте. Ще внимавам.

— Надявам се, за ваше добро. От всичко, което чух за вас, мога да твърдя, че сте една достойна жена. Съжалявам за загубата на детето ви… И пожелавам и на двама ви лек път.

Люк му подаде ръка. Полицаят се изненада, но той му се усмихна топло и каза:

— Аз също ви благодаря, сержанте! Надявам се някой ден да се срещнем като приятели.

— И аз, господин Трейси!

Хенри пое протегнатата ръка. После се обърна и напусна магазина.

 

 

На другия ден Кейт и Люк напуснаха Рокхамптън. В продължение на две седмици, докато пътуваха на запад, тя се увери, че без познанията на американеца за живота във вътрешността и уменията му да направи живота им поносим в тази суха и негостоприемна земя нямаше да оцелеят.

За Люк най-голямата изненада в това приключение беше самата Кейт. Сутринта, в която заминаха, тя се яви облечена в мъжки дрехи и възседнала коня си по мъжки. Той я погледна учудено и предизвика буйния й смях.

— Ти можеш да яздиш!? — промърмори той, все още изненадан от вида й.

— Не още — отговори му безгрижно, — но ти ще ме научиш.

И Люк я научи да язди, да води товарен кон и да разчита компаса. Не мина много време и той дотолкова свикна да я гледа как язди, че реши, че е напълно естествено жена да може да се придвижва свободно на кон и да носи удобни дрехи, както всеки мъж.

Кейт свикна бързо с живота във вътрешността. Люк беше добър и търпелив учител и тя скоро можеше да се промъква като котка из бодливите храсталаци, без да оставя никакви следи, откриваше вода и без оплакване издържаше на безкрайните преходи из равнината.

Вечер, когато спираха за почивка, той свикна да седи около лагерния огън с чаша чай и да я наблюдава как приготвя вечерята. Често си мислеше колко би бил щастлив, ако има такава съпруга, и се чудеше какъв глупак е този Кевин О’Кийф да изостави най-прекрасната жена на света.

Но той внимаваше да не издаде чувствата си. Според него Кейт го приемаше като приятел и водач в опасното пътуване и Люк не искаше да я нарани, като й натрапи любовта си. Не желаеше тя да си мисли, че той се възползва от положението, в което се намираха.

 

 

До този момент от пътуването бяха срещали само овчари. Един ден се натъкнаха на волска кола, която пренасяше стока от вътрешността към Рокхамптън. Колата беше пълна с бали вълна. Водачът беше с дълга коса и брада, която не беше виждала вода и гребен цяла вечност. Изглеждаше напълно подивял, като кучето, което водеше със себе си. То ръмжеше и се спускаше към краката на воловете, а после хукваше напред и лаеше неистово. Явно беше, че и двамата отдавна не бяха виждали хора.

Търговецът се представи като Хари Хюбнър и с удоволствие ги покани да се настанят край огъня. Приготвиха животните за през нощта и седнаха да хапнат. Кучето се нареди до тях като четвърти член на компанията. То се примъкна до Кейт и с очи, изпълнени с обожание, започна да лиже ръцете и краката й. Може би за пръв път виждаше човешко същество, което говореше толкова нежно и ръцете му бяха така меки и приятни.

— Проклет помияр! — изръмжа стопанинът му, като наля още чай в канчето на Кейт. — Аз го храня и го гледам, а той е готов да ме зареже заради първата женска, която се изпречи на пътя ни.

Кучето наостри уши и погледна към господаря си. После положи главата си на крака на Кейт и се облиза доволно.

Хари скришом огледа Кейт. Американецът беше късметлия с такава хубава и изискана жена. Как един бушмен като него се беше докопал до такова съкровище? Че беше бушмен, за това си слагаше ръката в огъня. Той самият живееше в пустинята и познаваше този род хора. „Хубава двойка са“ — помисли си. Не че имаше значение за него. Каквито и да бяха, щяха да разнообразят обичайната му компания — кучето.

— Още чай, господин Трейси? — приятелски предложи той.

— Не, благодаря — усмихна се любезно Люк. — Ако дядо ми можеше да види колко чай пия, щеше да се обърне в гроба. У нас не се пие чай още от времето на Голямото пиене на чай в Бостън.

Люк говореше за бунта на американците срещу Британската корона по времето на Джордж III, но другият мъж не разбра шегата. Той не се интересуваше от история. Единственото, което знаеше, беше, че някога янките са били врагове на Британия. Сега те бяха пръснати из всички австралийски колонии. Търговци, фермери и търсачи на силни усещания, като господин Трейси. Бяха добри момчета, но в главите им се въртяха безумни идеи за нещо, което наричаха „република“.

— Срещнахте ли някой друг по пътя? — Хари подхвана разговор и напълни за трети път очуканото си канче.

— Само няколко овчари. Бягат от Балаклава.

— Трябва да са били от хората на стария Били Босток. Бягат от Том Дъфи и черния му приятел, които тия дни са посетили фермата на Босток.

Кейт се стресна и потърси погледа на Люк. Опита се да прикрие вълнението си и се обърна към Хари:

— Познавате ли Том Дъфи?

— Да — отговори той и отпи от чая. — Познавах и баща му. Засичали сме се из пътищата. И двамата са добри момчета. Не мога да повярвам, че Пат е убит, а синът му преследва овчари из храсталаците. Том си имал за компания един майол. Казват, че той бил убил Ангъс Макинтош, сина на най-богатия фермер в околността. Така разправяха момчетата от Глен Вю. Всъщност тая вълна я натоварих от там.

— А знаете ли къде можем да намерим този Том Дъфи?

Хари усети вълнението в гласа на Кейт и застана нащрек:

— Не, госпожо, но дори и да знаех, не бих ви казал.

— А на сестрата на Том Дъфи щеше ли да кажеш? — попита Люк и погледна търговеца право в очите.

Хари се вгледа внимателно в Кейт:

— Дяволите да ме вземат. — Плесна се по бедрата. — Ти ли си сестрата на Том? — Тя кимна утвърдително и той се засмя. — Как не се сетих по-рано! Имаш същите очи като него. Знаех къде се крие брат ти, но нямам представа къде е сега. Той живееше с майолите в земите зад границата на колонията. Заприличал е на тях. — Замисли се и заклати глава. — Не, няма да можете да го намерите. По-скоро той ще ви намери.

След като вече беше разкрила коя е, на Кейт не й оставаше нищо друго, освен да разпита по-подробно търговеца. Хари с готовност им разказа всичко, което знаеше за двамата Дъфи. Накрая разговорът се завъртя около Макинтош. Човекът сподели с тях, че един офицер от полицията, същият, който ръководел акцията по разселването на майолите, сега бил отседнал в Глен Вю. Щастлив, че може с нещо да услужи на сестрата на Том, той ги посъветва да стоят далече от този човек, който бил главният преследвач на Том.

Звездите бяха образували блестяща арка над главата на Кейт. Пращенето на сухите съчки в огъня я унесе и тя се загледа в тревожните сенки, които трептяха около тях и сякаш й нашепваха древни заклинания в нощта. „Кои сте вие? Какво искате от мен?“ Но въпросите, които я преследваха, отново не получиха отговор.

Кейт разтърси глава и стана. Пожела на мъжете лека нощ и отиде на мястото, което Люк беше определил за спане. Постла одеяло и легна, като се зави добре, за да се предпази от нощния хлад. Макар да познаваше вече звуците на тропика, тази вечер сънят й беше неспокоен и изпълнен с тревожни образи и гласове.

Люк продължи разговора си с търговеца. Зададе му безброй въпроси за голите скали наоколо, за реката, която бяха прекосили, за други източници на вода наоколо. Но нищо от това, което чу, не даваше надежда, че наблизо може да има злато. Накрая Хари сложи още две сурови дървета, които щяха да поддържат огъня до сутринта, и двамата си пожелаха лека нощ.

Люк се отби първо при Кейт, за да провери дали е завита добре. Знаеше, че студът ще става все по-остър през нощта. Придърпа одеялото до брадичката й и се загледа тревожно в нея. Тя се мяташе в съня си и стенеше. Кошмарите се бяха върнали отново. Или това беше нов пристъп на треска? Сложи ръка на челото й и въздъхна с облекчение. Нямаше температура. Хари му беше казал, че са много близо до мястото, където майолите са били избити. Може би техните духове тревожеха съня й. „О, Кейт, ако знаеше колко много те обичам!“ — прошепна той и легна наблизо, за да пази съня й.