Питър Уот
Черните гарвани (32)

31.

Маларията изтощаваше Люк. Той трепереше неконтролируемо върху седлото на коня си в поредния пристъп на треска. Времето сега беше понятие без съдържание. Слънцето се издигаше и бележеше деня, той се олюляваше на седлото и напрягаше всичките си сили да остане в съзнание като единственото доказателство, че все още е жив. После падаше нощта и всичко се повтаряше. Пристъпите на треската ставаха все по-жестоки и всеки един заплашваше да е фатален.

Запасите му от хинин привършиха. Двата товарни коня с екипировката и хранителните запаси отдавна изчезнаха из сухите дерета на каменистите планини. Но той успя да се измъкне от зеления ад на джунглата и сега яздеше из полупустинните места.

Когато успя да види стрелките на компаса, изчисли, че се намира някъде в южната част на полуостров Кейп Йорк, сред море от ниски, жилави дървовидни растения, обезцветени от дългия сух период. Ако в района имаше злато, то трябваше да се намира между сегашното му местоположение и брега на реката.

Но кобилата също губеше сили. Движеше се все по-бавно, обречена от безумния човешки стремеж към жълтия метал. Двамата редом преминаха през джунгли, труднопроходими храсталаци и жестоки племена. Връзката между тях беше скрепена от взаимната грижа един за друг и борбата за оцеляване. Конят носеше стара рана от копие на хълбока си като свидетелство за храбростта си, а също и множество охлузвания и драскотини от тропическите лиани.

Люк също имаше белег от дълбока рана. Преди година едно туземно копие разкъса рамото му в блатата около Бъркланд. Тъкмо спираха за нощувка, когато усети сладникавия мирис на запалена трева и характерния пращящ звук. Огледа се и видя оранжевите езици на пламъците да напредват към него от север. Огнената стена освети група голи аборигени с копия в ръце. Той мълниеносно насочи пистолета си към тях и изпразни пълнителя. Но изстрелите само отложиха неизбежното. Миг по-късно върху него се посипа дъжд от копия с остри върхове. Едно от тях уцели рамото му и го свали на земята. Болката го прониза и той разбра, че това е краят. Револверът беше празен и тежката рана не му позволяваше да презареди. Беше напълно безпомощен пред напредващите към него диваци. Отпусна се и зачака неизбежното. Но това, което се случи, изпълни атеиста Люк Трейси с преклонение пред Божественото начало, за чието съществуване през целия си трийсет и три годишен живот не даваше и пукната пара.

От черното небе между него и аборигените се спусна огромна светкавица. Изпаднал в шок, той гледаше невярващо как диваците изчезват в нощта, изплашени, че са разгневили някакъв незнаен за него бог. Лекият ветрец обърна посоката на огъня и го отнесе далеч от него. Люк бавно се свлече на червената земя.

Цяла нощ се мяташе. В редките случаи, когато се събуждаше, го връхлиташе болката. Беше толкова непоносима, че губеше съзнание. На сутринта отново дойде на себе си. Червената мъгла пред очите му се разсея за малко и пред него изплуваха двама брадати мъже. Люк разбра, че още е жив.

Хората, които го спасиха, се оказаха златотърсачи. Видели пожара от техния лагер, на километър по-нагоре, и предположили, че това е клопка на аборигените. Решили, че техният приятел, който се бил отделил за малко от тях, е в беда, и хукнали да му помогнат. Тогава видели Люк, който лежал в безсъзнание.

Операцията по отстраняването на заседналия в рамото му връх едва не го уби. Единият от мъжете беше служил в Африка и имаше опит с такива рани. Той наточи тънкото острие на ножа си и го стерилизира на огъня. Завързаха Люк, запушиха устата му с парцал и непознатият зачовърка из раната. Болката отново го хвърли в ада, но човекът се оказа сръчен хирург и в крайна сметка всичко мина благополучно. Раната остана чиста и след две седмици Люк се почувства готов да напусне компанията на златотърсачите и да продължи напред.

Разделиха се без сантименталности. Момчетата бяха направили това, което очакваха и от другите, ако нещо се случеше с тях. След няколко думи на благодарност Люк пришпори кобилата си и изчезна.

Оттогава често си спомняше за светкавицата, която беше спасила живота му. Тя беше дошла от север. И ако има провидение, разсъждаваше той, то му даваше знак да продължи на север. Там някъде беше неговото злато. Продължи упорито напред. Но маларичните пристъпи го нападаха все по-често. Запасите от храна и муниции свършиха и упорството му трябваше да отстъпи пред разума. Да продължава напред означаваше гладна смърт, а ако случайно намереше нещо за храна, маларията щеше да го довърши. По-разумно беше да се върне назад до челните постове на цивилизацията и да събере сили, за да се възстанови. Обаче изгуби посоката и продължи да язди на север. Зъбите му тракаха и треперещата му ръка не успяваше да напипа компаса. Конят се спъна и той се смъкна на земята от изтощение. Топлите лъчи на слънцето не успяваха да пробият ледената обвивка на тялото му. Той лежеше на студената земя и си мислеше колко самотно място му беше отредил Бог за вечния му сън.

Колко време беше минало? И къде се намираше сега? Кризата беше преминала и Люк намери сили да се надигне. Като по някакъв знак кобилата пое на север, без да го изчака. Той скочи на крака и скоро хвана поводите:

— Това не е нашият път, момичето ми! — нежно каза. — Време е да се връщаме.

Дръпна поводите, но кобилата не промени посоката. Наостри уши и започна да рие с копито в земята. Нещо беше привлякло вниманието й.

Люк пусна поводите и напипа пушката, която беше закачена отстрани на седлото. С трепереща ръка я постави на рамото си. Кобилата изпръхтя и задуши към храстите. Той насочи вниманието си в същата посока и се вторачи тревожно в сенките. Треската беше отнела всичките му сили и той разбра, че при една планирана атака с него е свършено. Взря се напрегнато, но нищо не видя. И все пак там имаше нещо. Още веднъж огледа всяко храстче и се спря на купчина дрехи. Имаха вид на европейски. Купчината бавно помръдна.

Люк пусна седлото и приклекна, за да разгледа по-добре проснатия в тръните бял мъж. Видя, че е тежко ранен, и без да мисли повече, се спусна да му помогне. Мъжът размаха отбранително ръце и остра воня на разложена плът удари носа на американеца. Под парцаливите останки от панталоните на крака на непознатия се виждаше гангренясала рана. От нея стърчеше счупена дръжка на копие. Човекът умираше. Люк го прихвана за раменете, обърна го по гръб и той бавно отвори треперещите си клепачи.

— Бял човек ли си? — изхриптя немощно непознатият и примигна.

— Бял човек съм — успокои го Люк. — Казвам се Люк Трейси от Калифорния.

— А, янки — изпъшка раненият и се опита да седне. — Помогни ми, янки!

Люк внимателно повдигна главата му. Беше очевидно, че непознатият береше душа. Кожата му беше гореща на пипане. Раненият силно изохка, когато Люк докосна крака му.

— Опитах се да измъкна проклетото копие — простена той, — но то се счупи, мамицата му. Не можах да го извадя. Дон и Чарли предадоха богу дух. Майолите им видяха сметката. И моята също… Според мен ние бяхме първите бели хора, които виждаха. Както и да е… — Мъчително пое въздух и погледна Люк. — Ти какъв си?

— Златотърсач — каза Люк и умиращият се задави от горчив смях. Това отне много от вече напускащата го енергия.

— Още един глупак! — прошепна той.

Люк стана и донесе манерката си. Отвори я и притисна устните на умиращия до гърлото й. Той отпи и лицето му се сгърчи от неприятния вкус на водата. Но това го освежи. Очите му се проясниха и той потърси ръката на Люк.

— Благодаря ти, приятелю! Почти толкова хубаво, колкото студена бира в горещ ден.

Люк му помогна да седне и внимателно го подпря на един хилав храст. Това даде възможност на ранения да огледа крака си. Месото около раната гниеше. Над него кръжаха тлъсти мухи и търсеха къде да снесат яйцата си. „Живот в смъртта“ — помисли си той.

— Късно е да се реже кракът — установи и Люк кимна със съчувствие.

— Е, това беше — продължи умиращият с горчивина. — Ще си ида точно когато открихме Златната река. Аз, Дон и Чарли я намерихме. А майолите намериха нас. Дон и Чарли нямаха никакъв шанс. Копията на ония диваци ги заковаха моментално. Аз свалих двама от тях, преди да ме улучат. Тичах… не знам колко време. Два дни… или три…

Люк търпеливо слушаше разказа на умиращия мъж.

— Не ми вярваш, нали? — Мъжът събра сили и бръкна в джоба на панталоните си. Победоносно извади къс самородно злато, голям колкото яйце, и гордо погледна към онемелия от изненада събеседник. — Избрах го наслука. Има и по-големи — каза и се опита да бръкне отново в джоба, но Люк го спря. Сега всяко негово движение беше крачка към смъртта.

— Вярвам ти! Успокой се, не бива да се движиш. Ще потърся нещо да хапнеш.

— Пази си храната, друже. Не си струва да хабиш храна за мъртъв човек.

Люк не обърна внимание на протеста му и затършува из торбата, закачена на седлото. Извади няколко ивици изсушено говеждо. Протестите на непознатия бързо стихнаха при вида на храната и той с благодарност задъвка, наслаждавайки се на аромата на месото.

Люк приседна до него, доволен, че може да помогне с нещо на умиращия. По негова преценка двамата бяха връстници. Сигурно е бил много силен мъж, за да оцелее толкова дълго ранен, без вода и храна.

— Ужасно нещо е да умреш сам, приятелю — с натежал глас се обади златотърсачът. — Цялото злато на света не може да ти купи приятел. То просто се случва.

Раненият се свлече на земята и затвори очи. Сълзите му бавно напоиха браздите на изсушеното от вятъра и слънцето лице. Плачеше за злощастната си съдба, която сам си беше избрал. Изгуби всичко, заради което си заслужаваше да живее. Загуби се сред сухите равнини и скалистите планини в търсене на една мечта, която, вместо да му донесе щастие, го уби.

Люк се обърна с гръб към непознатия. Не искаше да го притеснява.

Скоро риданието утихна, раненият се успокои и потъна в трескав сън. Люк подложи торбата си под главата му и се отпусна до него. Съдбата на този мъж беше огледало на неговата собствена съдба и това го накара да се почувства зле. Замисли се как живееше и какво го очакваше занапред. И осъзна, че не иска да умре сам в тази чужда земя, толкова далече от неговата обичана Калифорния с огромните секвои и сочната зелена трева. Никога досега не беше осъзнавал колко много му липсва родината.

В паметта му се заредиха картини на безкрайни зелени борови гори, чиито корони се люшкаха като море под напора на планинските ветрове. Представи си величествените склонове на Скалистите планини, покрити с бяло одеяло от чист пухкав сняг, бистрите планински поточета, които лъкатушеха из поляни с ароматни полски цветя. Върна се в детството и усети нежната целувка на майка си.

На колко ли години беше сега? Трийсет и три… трийсет и четири… Не можеше да си спомни, защото нямаше с какво да отдели годините една от друга. Животът се изнизваше покрай него, а той се луташе сам из прашните пътища на тази изгоряла от слънцето земя, населена с тръни и свирепи диви племена. Какво правеше тук? Докога щеше да търси своето съкровище? „Трябва се върна у дома“ — изхлипа Люк. Но тук беше Кейт…

Ликът й изплува пред него и го докосна с топлата си усмивка. Беше толкова реален, че обонянието му долови нежния аромат на лавандула, нейния парфюм. Беше също като навремето, когато двамата яздеха един до друг, за да търсят гроба на баща й. Люк дори се огледа да види дали няма да я зърне да стъква нощния огън, но пред него се ширна единствено суровата древна земя на майолите.

Умиращият мъж се мяташе в съня си и мълвеше неразбираеми слова. Люк се приготви да чака края на непознатия и се замоли той да дойде по-скоро. Колкото повече се бавеше, толкова повече намаляваха и неговите шансове да остане жив.

Огънят вече догаряше, когато дочу слабия глас на златотърсача. Приближи се и видя широко отворените му очи, приковани в Южния кръст, който трепкаше в небето точно над тях.

— Давам ти половината злато — изстена непознатият. — Искам да занесеш другата половина на госпожица Роуз Джонс. Тя е учителка в Туомба. Обещай ми, че ще я намериш, човече! Дълго време ме е чакала… Винаги е била вярна. Най-прекрасната жена, която някога съм познавал. — Той замълча и очите му се напълниха със сълзи.

Люк му обеща и той се насили да продължи:

— Вярвам ти, янки! Това е всичко. Ти сам знаеш, че няма много за казване — въздъхна и се усмихна широко, сякаш си беше спомнил нещо много забавно. Погледът му не се откъсваше от Южния кръст — последната светлина в живота му: — Не се случи… да ти се представя… — унесено каза. Той вече чуваше гласовете на приятелите си, които го зовяха от сенките на нощта.

Люк не чу тези гласове. Долината се изпълни с жалния вопъл на дъждосвирците. Под звуците на тъжните им песни душата на златотърсача отлетя да търси другарите си.

Когато слънцето се показа, Люк изкопа плитък гроб и положи мъртвия в него. После внимателно издълба с ножа си няколко думи на един скален отломък: „Златотърсач — приятел на Дон и Чарли — 1867“.

Треската си беше отишла и той се чувстваше добре. Разгледа златото, което му беше оставил мъртвия. Беше достатъчно човек да си осигури добър живот. По формата му Люк заключи, че е речно. Може би непознатият му приятел наистина беше открил Златната река на север оттук. Дългите години на безплодно лутане из прашната австралийска земя най-сетне дадоха резултат. Но ако продължеше на север, щеше да заплати с живота си. Храната му беше на привършване, а и дъждовният сезон наближаваше. Люк стисна голямото парче злато и се приближи до кобилата си:

— Другия път, моето момиче! — прошепна нежно и погали челото й. — Обещавам ти, че другия път ще стигнем до Златната река и тогава ще ти направя златни подкови.

Качи се на седлото и обърна главата й на юг. Кобилата бавно пое покрай самотния гроб и поведе своя господар към хората.