Питър Уот
Черните гарвани (23)

22.

Твърдата земя около малкия гроб беше покрита със суха трева. На надгробния камък беше поставен букет от диви цветя. Надписът беше прост и лаконичен: „Майкъл О’Кийф, роден и починал март 1863 г.“

Кейт стоеше сама до малката могила и се молеше тихо за душата на сина си: „Миличък мой, колко много ми липсваш! Ако само…“ Сълзите се стичаха по хубавото й и измъчено лице. „Поне — мислеше си тя — няма да отиде без име на небето.“ Беше го кръстила Майкъл, като брат си. Силно, хубаво име. Но сега брат й беше напуснал страната, а Том се губеше из незаселените земи. Колко нещастия им се бяха стоварили на главите! Защо Бог ги наказваше така жестоко?

От раждането и смъртта на момченцето й бяха минали два месеца, през които Кейт бавно се възстановяваше от треската. Щом беше в състояние да се държи на краката си, тя пожела да види гроба на детето. Сега беше тук, за да го оплаче и изпрати по пътя, който господ му беше отредил.

Избърса сълзите си и тръгна бавно по прашния път. Люк Трейси я чакаше търпеливо до кабриолета и пушеше една от своите ужасни пури.

Отдалече американецът изглеждаше съвсем млад. През тези месеци той стана най-близкия й човек. Докато вървеше към него, в Кейт се надигна желание да изтича и да го прегърне, за да му благодари за неговата нежност и добрина, за този букет диви цветя, които беше набрал за нейното момченце, за това, че беше до нея винаги когато имаше нужда от него. Той успяваше да я разсмее, когато тя мислеше, че радостта си е отишла завинаги от живота й. Беше твърд и решителен, когато се налагаше, и внимателен и мил, когато беше с нея.

Семейство Коен не се отделиха от нея, докогато треската я изгаряше, а и сега гледаха да й помогнат с каквото могат. Всички бяха толкова добри, че тя почувства вина, дето все още си мислеше за Кевин О’Кийф, който я предаде в най-решителния момент от живота й. Кейт беше чула, че той загубил много пари на надбягването между Пърсел и Дженкинс и оставил много неплатени дългове в града. Освен това беше опразнил банковата им сметка. На практика нещастната жена се оказа съвсем сама в непознато място и без пукнат грош в джоба си.

Но въпреки всичко не можеше да го мрази. Дълбоко в себе си хранеше надежда, че някой ден той ще се върне и с наведена глава ще я помоли за прошка. Не беше сигурна, че ще му прости, но жадуваше за този момент.

Преди няколко дни получи писмо от леля Бриджит. Така разбра за бягството на Майкъл. Леля й пишеше как са научили за смъртта на баща й и Били и всичко, което знаеше за Том. Големият й брат се беше превърнал в герой на ирландската общност в града. За разбойника Том Дъфи се съчиняваха песни и той беше станал национална знаменитост в Сидни, наред със смелия Джак Донахю. Бяха го нарекли „белият майол на Куинсланд“ и нападенията му над разпасалите се работници по фермите се възприемаха като война на ирландците срещу британското насилие. Но за властите той беше изменник и престъпник, към когото трябваше да се отнасят както към дивите туземци, които убиваха бели хора.

Горката леля Бриджит! Беше се надявала, че новите колонии ще дадат ново начало на клана им, далеч от вечните проблеми с британските власти. Но сега всичко се повтаряше. Дъфи бяха размирници — и тук, и в Ирландия.

Докато стигне до кабриолета, Кейт вече беше решила какво да прави. Щеше да намери Том и мястото, където беше погребан баща й. Някаква древна сила, която беше властвала в сънищата й, докато беше болна, й нашепна накъде трябва да продължи, за да намери онази пресечна точка във вселената, която щеше да даде разковничето за съдбата на двете фамилии, които се бяха превърнали в смъртни врагове — Макинтош и Дъфи.

Люк наблюдаваше Кейт и се чудеше колко силна е тази жена. Зачервените й очи говореха, че е плакала, но тя се движеше енергично и твърдо. „Кейт е мъжко момиче“ — помисли той. Щеше да оцелее и той щеше да е до нея, за да я подкрепя.

— Благодаря ви, че ме доведохте тук, господин Трейси! — каза тя тъжно.

Люк й помогна да се качи в кабриолета и потеглиха. Конете подплашиха ято качулати папагали, които се вдигнаха като облак и се скриха в близката горичка от каучукови дървета. Здрачът се спускаше и оцветяваше малките облачета в разкошна гама от карминеночервено до бледомораво, които се разтягаха и размиваха в небесната тъмнина и плетяха красив гоблен от живи фигури. Гледката внесе покой в душата на Кейт и тя тихо попита:

— Живи ли са родителите ви, господин Трейси?

Въпросът го върна далеч назад, в неговата родина.

— Не, госпожо. Двамата са погребани в Калифорния.

— Значи и двамата сме сираци — прошепна тя и се загледа в пурпурното залязващо слънце.

Той я погледна с крайчеца на окото и изпита близост, каквато не беше чувствал към никого след смъртта на жена си.

— Ще се приберете ли при своите в Сидни, госпожице?

— Не! — поклати глава тя. — Някога може би, но сега имам работа тук. А вие мислили ли сте за завръщане в Америка?

Той я погледна изненадано. Това беше въпросът, който самият той си задаваше непрекъснато.

— И аз като вас имам работа тук. А и тази война…

— Да — кимна тя с разбиране. — Изборът сигурно е труден за един мъж. За кого щяхте да се биете, ако бяхте в Америка, господин Трейси? За Линкълн или за Дейвис?

— Не знам — смръщи се Люк. — Роден съм на север, във Вирджиния, но по-голямата част от живота си съм прекарал в Калифорния. Може да ме мислите за нерешителен, но израснах с убеждението, че Бог е създал негрите да служат на белите хора. После дойде бунтът в Юрика и аз се бих рамо до рамо с черния Джон Джоузеф. Той беше един от най-свестните мъже, които съм срещал. Пътувах доста и стигнах до убеждението, че всички хора са равни… както е казано в Конституцията ни. Мисля, че господин Линкълн се бори именно за това равенство. И ако се наложи, бих застанал на страната на Севера.

— Според вас кой ще победи?

— Трудно е да се каже. Южняците няма да се предадат, докато има и един човек, който може да държи пушката, но… нещата не вървят на добре за тях.

— Радвам се, че не сте на бойното поле! — каза нежно Кейт и го докосна леко по ръката. — Ако не бяхте вие, може би щях да лежа в гроба до моето момченце… И нямаше да познавам такива благородни хора като семейство Коен.

— Не съм направил нищо особено, Кейт — промърмори той и се изчерви. — Тук съм, защото не мога да тръгна на път без коне.

Тя осъзна, че за пръв път я нарича с малкото й име, и се усмихна. Стана й приятно. Люк Трейси отдавна не беше за нея само обикновен познат. Благодарение на неговото мило отношение успя да преодолее трагедията си и да погледне напред. Да, той беше един много специален приятел, помисли тя и поруменя.

— Господин Коен ми каза, че търсиш работа, за да намериш средства да купиш коне — изрече. Неусетно беше преминала на „ти“ и това й се стори напълно естествено.

— Да, госпожо. Сигурен съм, че някъде ме чака много злато — отговори уверено той. Заприлича й на момче, което е убедено, че един ден мечтите му ще се сбъднат.

Кейт се обърна настрани, за да скрие безпокойството си. Не знаеше точно защо, но беше сигурна, че не иска да се разделя с него.

— Какви са твоите планове? Какво ще предприемеш, Кейт?

— Първо, ще намеря гроба на татко. А после ще потърся Том — отговори тя твърдо.

Той я погледна и се намръщи. Знаеше колко опасна е вътрешността на колонията. Знаеше също, че тя няма средства, за да осигури един преход с коне, храна и водачи. Но не каза нищо. Момичето строеше въздушни кули и Люк не искаше да бъде този, който ще ги разруши.

Но Кейт не мислеше, че намеренията й са нереални. Тя вече имаше план как да ги осъществи.

 

 

Седмица по-късно Люк работеше край града, където изкореняваха дървета и подготвяха земята за застрояване. По обяд получи бележка от Коен, че трябва веднага да се прибере вкъщи. Подаде кирката на мъжа до себе си и хукна към магазина, където го чакаше Соломон.

— Получих съобщението ти — тревожно заговори Люк. — Да не се е случило нещо с Кейт?

— Спокойно, мой човек. Всичко е наред. — Приятелят му се ухили и го поведе към ливадата пред конюшнята. Кати и Джудит стояха пред три красиви коня и ги хранеха с овес. Те си говореха тихо и се смееха на конете, които се блъскаха, за да достигнат до храната.

— Люк — извика Джудит, — как ги намираш?

Той ги погледна и погали най-голямата кобила. Конете бяха в отлична форма.

— Не е лошо. Сигурно ви е струвало цяло състояние — отвърна той. Кобилата зарови глава в гъстата му брада.

— Не на нас — загадъчно каза Джудит. — Те са на Кейт.

Люк повдигна вежди. Откъде ли беше взела пари? После внезапно осъзна за какво щяха да й послужат конете и кипна:

— Да не си посмяла да заминаваш, Кейт! Това е немислимо за толкова млада жена като теб. Повярвай ми!

— Ще замина — отговори спокойно тя и продължи да храни конете — и никой не може да ме спре.

Вбесен от упоритостта й, Люк потърси подкрепа от Джудит, но тя му обърна гръб и започна да гали гривата на красивата кобила. Тя беше заела пари на Кейт за конете, сигурна, че младата жена ще намери начин да й ги върне. С женската си интуиция тъмнооката красавица беше усетила, че Кейт е предопределена за нещо много важно за всички тях и за тази страна, която им беше станала втора родина. Фактите ясно говореха за това. Тя оцеля след жестоката треска, предателството на съпруга си и смъртта на рожбата си. Тя имаше сили да ръководи живота си и Джудит щеше да й помогне с всичко, което беше по силите й.

— Няма да се справиш, Кейт, повярвай ми! — продължаваше Люк. — Докато пътувах, съм виждал как умират опитни и въоръжени до зъби мъже из тази пустош…

— А ти защо се каниш да заминеш на запад?

— Аз съм мъж, Кейт — каза простичко той.

— Ах, мъж! — извика Джудит. — Слушай ме, Люк! Когато бях на годините на Кати, се качих на кораба и прекосих океана, за да бъда със Соломон. Родителите ми бяха против, но аз дойдох и работих като вол, докато той влачеше веригите. Когато го освободиха, дойдохме тук и всичко, което виждаш, е изградено от нас. А може би си забравил, че собствената ти майка — сама, с дете на ръце, прекоси половин Америка, за да стигне до Калифорния и да те отгледа?

Люк кимаше глуповато с глава. Не можеше да не се съгласи с Джудит, но реши да опита още веднъж:

— Мама беше по-голяма от Кейт, когато тръгнахме за Калифорния.

— Но все пак беше жена, нали?

Той се предаде. Нямаше начин да победи срещу дяволските планове на жените. Лицето му изразяваше болка и той наведе глава, за да я прикрие. След малко каза тихо, но все още гневно:

— Тогава аз ще те водя!

— Няма нужда! — предизвикателно извика Кейт. — Ще се справя и без мъж.

— Казах, че ще тръгна с теб, и точка! Трябва да набавим екипировка и провизии и да тръгнем най-късно другата седмица — отсече, без да я поглежда.

„Дявол да ги вземе жените — помисли си. — Знаят как да въртят мъжете на пръста си.“

— Люк — повика го нежно Кейт. — Съжалявам, че няма да мога да ти платя сега. Но ако ми се довериш, един ден ще ти се изплатя.

— Не го правя за пари, Кейт — поклати той глава и хукна към магазина, като остави назад Соломон, който бързаше да го настигне.

Кати се загледа след него. Дочу зад себе си гласа на Джудит:

— Той е добър човек, Кейт. С него ще си в безопасност.

— Зная — въздъхна тя. — Бих искала съпругът ми да беше като него.

Еврейката видя, че Кейт едва сдържа сълзите си, и реши да смени темата:

— Люк хареса кобилата, така че приеми кастрирания кон като подарък от мен.

Кейт се хвърли на врата на приятелката си и захълца:

— Благодаря ти за всичко, Джудит! Никога няма да забравя какво направи за мен! Твоята подкрепа е безценна!

— Не се безпокой — през смях отвърна Джудит. — Конете сигурно са крадени. Затова ги купих почти без пари.

Кейт продължи да хълца.

— Хайде, мила моя — успокояваше я Джудит, като се опитваше да не се разплаче и тя. — Трябва да скрием сълзите си от мъжете, за да не ни помислят за слаби. — Прегърна я и продължи. — Знам, че Господ те изпрати, за да помогнеш на народа си. Хората се нуждаят от теб. И знам, че отговорите на твоите въпроси са там, на запад, в дивата пустош.

Кейт слушаше потресена. Думите на Джудит съвпадаха напълно с нейните предчувствия. Високата жена смени темата:

— Ела да изберем подходящи дрехи за пътуването. И да помислим за някакво оръжие. Тука жените ходят въоръжени.

 

 

Те се върнаха в магазина и завариха двамата мъже да се пазарят за цената на екипировката. Соломон се вайкаше, сякаш Люк му беше обрал магазина, и Кейт се засмя на двамата приятели, които се опитваха да се надлъжат. Но в главата й продължаваха да звучат думите на Джудит. Защо беше толкова важно да намери гроба на баща си? Какво щеше да открие във вътрешността на Куинсланд? И каква беше нейната задача в тази непозната земя?